Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promised Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Обетована земя

 

Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.

Редактор: Г. Димитрова

Американска, първо издание.

Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли

Печат ДФ „Балканпрес“

АНД 22

ISBN 954-8271-01-Х

 

Robert В. Parker. Promised Land

Dell Publishing, 1976

История

  1. — Добавяне

5

Разпитах в кметството как да стигна до полицейското управление. Жената зад гишето в канцеларията ми каза с английски акцент, че се намира на Елм стрийт по Барнстейбъл роуд. Освен това, тя ми даде погрешни указания как да намеря Барнстейбъл роуд, но какво би могъл да очаква човек от един чужденец. Някакъв мъж ми помогна да се ориентирам и малко преди обед пристигнах на паркинга срещу управлението.

То представляваше квадратна тухлена сграда с пирамидален покрив и два А-образни мансардни прозореца отпред. На паркинга пред нея имаше четири или пет полицейски коли: тъмносини с бели покривни бели предни капаци. Отстрани имаха надпис: БАРНСТЕЙБЪЛСКА ПОЛИЦИЯ. Знаех, че Хайанис е част от Барнстейбълското градство, но така и не съм успял да открия някой, който да знае какво значи градство.

Влязох и се озовах в една малка приемна. Вляво зад ниска желязна преграда седеше дежурният офицер пред командно табло и радиосъобщителни съоръжения. Вдясно имаше дълга скамейка, на която можеха да седят неудобно грешниците, престъпниците и просителите, докато чакат началника Всички полицейски управления имат началник, когото трябва да чакаш, щом си дошъл. Няма значение за какво става въпрос.

— Дик Слейд тук ли е? — попитах ченгето зад преградата.

— Началникът е зает в момента. Мога ли да ви помогна?

— Нс, искам да говоря с него.

Подадох му служебната си карта. Той я погледна без видимо оживление

— Седнете — рече той. като кимна към пейката. — Началникът ще ви приеме, когато се освободи. — Това е фраза, която научава! в полицейската академия. Седнах и се загледах в цветните снимки на пернат дивеч върху стената откъм моята страна на служебното помещение.

Беше ми втръснало да ги гледам, когато някъде към един и десет някакъв сивокос мъж подаде глава от вратата откъм моята страна на преградата и каза:

— Спенсър?

— Да — казах аз.

Той врътна главата си и каза:

— Влизай.

Врътването на главата е друг номер, който научават в полицейската академия. Отзовах се на този жест и влязох в скромна канцелария. Единственият прозорец гледаше навън към паркинга, където стояха колите. Пред него растяха редки люлякови храсти. В стаята имаше зелена метална картотека и сиво метално бюро с въртящ се стол в същия цвят. Бюрото беше отрупано с преписки листа и неща от този род. В един от ъглите му имаше надпис: КАПИТАН СЛЕЙД.

Слейд кимна към сивия метален прав стол откъм мойта страна на бюрото.

— Сядай — каза той.

Слейд подхождаше на обстановката в канцеларията си. Квадратен, спретнат и сив. Косата му беше къса и къдрава, лицето — квадратно като детско кубче, с видим загар и сивосинкав отблясък от гладко обръсната гъста брада. Беше нисък, може би един и седемдесет, и набит, като досаден пазач от някой малък колеж. От онзи тип мъже, които напълняват като наближат четиридесетте, но той не беше пълен.

— Какво има — каза той.

— Харв Шепърд ме е наел да търся жена му. Помислих си, че би могъл да ме насочиш в правилната посока.

— Разрешително?

Извадих портфейла, измъкнах от него пластмасовото фотокопие на разрешителното си и го сложих на бюрото пред него. Униформената му рубашка беше с къси ръкави и ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той погледна разрешителното, без да помръдне ръцете си, след това погледна към мен и отново към разрешителното.

— О’кей — каза.

Взех разрешителното и го пъхнах обратно в портфейла си.

— Имаш ли разрешително за оръжия?

Кимнах, извадих и него от портфейла си и го сложих пред него. Той се отнесе с него по същия начин и каза „О’кей“. Взех си го, прибрах си портфейла и се облегнах на стола.

— Това, което аз мога да кажа, е че е избягала. Няма инсценировка. Не можем да намерим никакво доказателство да е заминала с някого. Взела е някакъв автобус от Алмейда за Ню Бедфорд и с това се изчерпват нашите разкрития. Колегите в Ню Бедфорд имат нейното описание и прочие, но в момента са претрупани с по-важни неща. Смятам, че ще се върне след седмица-две, подвила опашка.

— Да има замесен друг мъж?

— Вероятно е прекарала нощта преди да се махне с някакъв тип в мотел „Силвър сийз“. Но когато е взела автобуса, като че ли е била сама.

— Как се казва мъжът, с когото е била?

— Не знаем. — Слейд се облегна назад в стола си.

— И освен това не сте си размърдали задниците да се опитате да разберете.

— Не. Не е нужно. В случая няма никакво престъпление. Ако тръгна да се занимавам с всеки случай на извънбрачна връзка тук, би трябвало да хвърля в това целия си състав. На някоя мацка й писне от мъжа й, тръгне да се поизчука за известно време, после се чупи. Знаеш ли колко много такива случаи има? — Ръцете на Слейд продължаваха да стоят скръстени на гърдите му.

— Знам.

— Ако мъжът й е паралия, наема някой като тебе да я търси. Онзи се помотае насам-натам някоя и друга седмица, навърти една добра сметка в някой мотел и през това време жената вземе че се върне сама, защото не знае какво друго да направи. Ти получаваш едноседмична почивка в Кейп и добър тен, съпругът получава данъчно облекчение, курвата продължава отново да се чука на местна почва.

— Често ли даваш брачни съвети?

— Не — поклати глава той. — Старая се да залавям хора, извършили престъпления, и да ги пращам в затвора. Ти някога бил ли си ченге? Имам предвид истинско ченге, не частно.

— Бил съм — казах. — Работил съм към прокурора на Федералния съдебен окръг в Съфолк.

— Защо си напуснал?

— Исках да върша повече от това, което вършиш ти.

— Социална работа — рече той.

Личеше, че изпитва отвращение.

— Знаеш ли да е имала някакви редовни приятели от мъжки пол?

Той сви рамене.

— Знам, че е преспивала с този или с онзи, но не мисля, че има някаква постоянна връзка.

— Отдавна ли ходи да спи с други мъже или прави това отскоро?

— Не знам.

Поклатих глава.

— Спенсър, искаш ли да видиш списъка с нарядите ми за дежурства? — рече Слейд. — Знаеш колко хора са ми на главата тука. Ясно ти е какво значи един уикенд, когато времето е хубаво и цялото семейство Кенеди тръгне на църква в неделя.

— Можеш ли да ме насочиш към някой в този град, от когото бих могъл да науча нещо, което да ми даде начален тласък? — казах аз.

— Иди в „Силвър сийз“ и поговори с бармана Руди. Кажи му, че аз те пращам. Той обръща внимание на много неща, а „Силвър сийз“ е място, където се излива много словесна помия. Пам Шепърд се навърташе там.

Станах.

— Благодаря, капитане.

— Ако имаш въпроси, на които мога да отговоря, обади се.

— Не искам да ти отнемам прекалено много време.

— Не се прави на интересен, Спенсър. Ще направя каквото мога. Но имам да следя за толкова много неща и Пам Шепърд е само едно от тях. Ако имаш нужда от помощ, обади ми се. В случай че е по силите ми, можеш да разчиташ на мен.

— Да, добре — казах аз.

Ръкувахме се и си тръгнах. Часът бе два и петнадесет, когато паркирах колата си пред мотел „Силвър сийз“. Бях огладнял и ожаднял. Докато вземам мерки в това отношение, бих могъл да поговоря с Руди, да сложа началото на онази солидна кръчмарска сметка. Възможно бе Слейд да е прав, но аз нямах намерение да злоупотребявам с парите на Шепърд, докато тя не се намери. Ако се намереше.

Има нещо особено в атмосферата на един бар в Кейп през деня. Яркостта на низината, заобиколена от океана, може би прави по-контрастен полумрака на оборудваното с климатична инсталация заведение. Може би там има повече хора и те са предимно летовници, а не от прослойката на безработните. Каквото и да беше, барът в мотел „Силвър сийз“ имаше нещо особено. И на мен това ми харесваше.

Мотелът „Силвър сийз“ беше двуетажен, с по една веранда, опасваща двата етажа отпред. Намираше се от крайбрежната страна на Мейн стрийт в средата на града, между един магазин за железария и друг, в който се продаваха пепелници от черупки на раковини и сини знаменца с надпис КЕЙП КОД. Барът се намираше вдясно, след фоайето, в единия край на столовата. Мнозина посетители обядваха, а неколцина само пиеха. Повечето от тях имаха вид на колежани, ако се съдеше по облеклото им — джинси и тениски, сандали и бюстиета. Декорът се състоеше от сърф и рибарска мрежа. На една от стените бяха кръстосани две гребла, а над огледалото зад бара висеше харпун, произведен вероятно в Хонг Конг. Барманът беше на средна възраст и с голямо шкембе. Правата му черна коса бе прошарена на места и стигаше до раменете му. Носеше бяла риза с черна папионка като някой корабен комарджия. Маншетите на ризата му бяха грижливо запретнати два пъти нагоре. Ръцете му бяха дебели, с дълги тънки пръсти с грижливо поддържан маникюр.

— Наливна бира? — попитах аз.

— Шлиц — рече той.

Имаше сплескан нос и тъмна кожа с меден оттенък. Индианец? Може би.

— Ще взема една.

Той я наточи във висока обикновена стъклена чаша. Никакви чаши от цветно стъкло, обемисти халби или нещо такова. Просто най-обикновена висока стъклена чаша, в съответствие със замисъла на бога на хмела. Барманът сложи една хартиена подложка и постави бирата върху нея, пъхна фиша в касовата машина, чукна сметката и сложи фиша на бара близо до мен.

— Какво имате за обяд? — попитах.

Той извади изпод бара един лист с менюто и го сложи пред мен. Отпивайки на глътки от бирата, зачетох менюто. Тренирах да пия на глътки. Напоследък Сюзън Силвърман непрекъснато ме упрекваше за склонността ми да изпразвам чашата на два дъха и да поръчвам нова. В менюто пишеше: змиорка с препечено хлебче. Сърцето ми заби по-силно. Не бях вкусвал змиорка от последния път, когато бях идвал тук. Поръчах две. И още една бира. Глът. Глът.

Мюзикбоксът свиреше нещо от Елтън Джон. Поне звукът не беше висок. Тук сигурно никога не бяха чували за Джони Хартман. Руди донесе сандвичите и погледна чашата ми, изпита на половина. Допих я — просто от учтивост, иначе трябваше да чака, докато свърша — и той напълни отново чашата.

— Чувал ли си за Джони Хартман? — попитах го аз.

— Да. Голям певец. Никога не би направил компромис и не би тръгнал да пее подобен боклук. — Той кимна към мюзикбокса.

— Ти ли си Руди? — попитах.

— Аз съм.

— Дик Слейд ми каза да намина да поговоря с теб. — Подадох му картата си. — Търся една жена на име Пам Шепърд.

— Чух, че била заминала.

— Имаш ли някаква представа къде?

Захапах голяма хапка от сандвича. Змиорката беше разполовена и изпържена и върху всеки сандвич някой бе сложил кръгче прясна зелена чушка.

— Откъде бих могъл да знам?

— Оказа се, че познаваш Джони Хартман, освен това слагаш зелена чушка на сандвичите, които правиш.

— Разбирам, но не знам къде е отишла. А сандвичите ги приготвя готвачът. Аз не ги харесвам със зелена чушка.

— О’кей, в такъв случай проявяваш добър вкус за музиката и лош вкус за готвенето. Мисис Шепърд често ли идваше тук?

— Напоследък, да. Идваше редовно.

— С някого?

— С кого ли не.

— По-специално с кого?

— Най-вече с млади мъже. В тъмното може да ти излезе късметът.

— Защо?

— Ами да кажем, че си прекалено стар, но имаш добро телосложение. Тя си падаше по мъже спортен тип, здравеняци.

— Беше ли тук с някого, преди да изчезне? Това трябва да е било преди една седмица, в понеделник. — Захапах втория си сандвич.

— Не държа такъв строг отчет. Но трябва да е било там някъде. Беше тук с някакъв тип на име Еди Тейлър. Механик.

— Преспаха ли тук?

— Не знам. Аз не съм на рецепцията. Аз съм барман. Но предполагам, че са преспали като имам предвид как му се натискаше.

Един от клиентите направи знак на Руди за още едно питие. Руди се отмести от бара, приготви питието, наля го в чашата, чукна сметката и отново се върна при мене. В това време аз доядох втория си сандвич. Когато той се върна, чашата ми с бира беше вече празна и той я напълни, без да го моля. Е, нямаше как да му откажа, нали. Както и да е, три бири с обяд са в рамките на приличното.

— Къде мога да намеря Еди Тейлър? — попитах аз.

— В момента работи в Котюит. Но обикновено свършва работа в четири и към четири и половина е вече тук, за да си изплакне устата.

Погледнах часовника зад бара — показваше три и трийсет и пет. Можех да почакам, докато пия бавно бирата си. Така или иначе, не можех да направя нищо по-добро от това.

— Ще чакам — казах.

— Нямам нищо против — рече Руди. — Все пак, трябва да ви предупредя, с Еди е малко трудно да се оправи човек. Той е едър и силен и се мисли за много печен. И освен всичко, е твърде млад.

— А аз съм стара полицейска кримка, Руди. Ще го шашна с ум и изтънченост.

— Да, възможно е. Но не споменавайте пред него, че аз съм ви насочил по следите му. Не ми се иска да ми се наложи и аз да го шашвам.