Робърт Б. Паркър
Обетована земя (16)

16

Не ми идваше наум какво да направя за Пам Шепърд, която плачеше. Почистих масата с надеждата, че Сюзън ще измисли нещо. Но тя не бе в състояние да направи нищо. Когато си тръгнахме, Пам Шепърд все още подсмърчаше със сълзи на очи. Беше почти единадесет часа, бяхме преяли и ни се спеше. Сюзън ме покани да прекарам нощта в Смитфийлд и аз приех, което си беше чиста проява на великодушие, като се има предвид колко ме беше ядосала.

— Да не би анонимно да посещаваш онези групови срещи за обсъждане на интимни проблеми, а? — подхванах аз.

Тя поклати глава.

— Не мога да разбера защо съм толкова проклета напоследък — каза тя.

— Не е точно проклета, а натрапчива. Чувствам някакъв непрестанен натиск от твоя страна. Някакво задължение да ти се обяснявам.

— А на тебе не ти харесва натрапчива жена, нали?

— Не започвай отново и недей да бъдеш толкова адски чувствителна. Знаеш, че не съм привърженик на стереотипа. Ако си мислиш, че се безпокоя от размяна на ролите и за това, кой на чие място е, значи, че си загубила много време, без да ми обръщаш внимание.

— Вярно е — каза тя. — Малко съм притеснена от цялата тази работа.

— Коя цяла работа? Това е един от проблемите ми. Аз мисля, че познавам добре правилата на играта, но не знам каква е играта.

— Взаимоотношенията между мъжа и жената, струва ми се.

— Изобщо, или между мен и теб?

— И двете.

— Страхотно, Сюз, ето че уточнихме нещата.

— Не се занасяй. Мисля, че една жена на средна възраст и неомъжена трябва да се замисли над феминизма, правата на жените и отношенията между мъжете и жените. А това, разбира се, включва и нас двамата. Ние държим един на друг, срещаме се, това продължава, но от него не излиза нищо. Не върви наникъде.

— Имаш предвид женитба ли?

— Не знам. Мисля, че не точно това. Господи, нима все още съм толкова конвенционална? Знам само, че у нас има някакво чувство за — незавършеност. О, може би трябва да говоря само за себе си, в мен има такова чувство и аз гледам по този начин на връзката ни.

— Всеки случай, не е просто чук-чук-мерси-мадам.

— О, знам, че не е. Онова не е връзка. Знам, че за теб не съм просто един хубав задник. Знам, че знача нещо за тебе. Но…

Платих си петнайсетте цента на моста на Мистик ривър и продължих с колата надолу по северния склон, край барикади от железни конструкции, монтирани навярно при строежа на моста.

— Не знам какво не ми е наред — рече тя.

— Може на мен нещо да не ми е наред — отвърнах.

По това време на нощта нямаше много коли по североизточната експресна магистрала. Имаше лека мъгла и фаровете разстилаха пред нас ветрила от светлина.

— Възможно е — каза тя.

Отвъд солените блата, в далечината блестяха светлините на заводите „Дж. И. Ривър“. За бизнеса няма почивка.

— Да се обяснявам е нещо, което много не ми се отдава, за разлика от пиенето на бира и дрямката. Да се обясняваш е трудна работа. По-добре ме наблюдавай и ще разбереш що за човек съм. Всъщност аз винаги съм си мислел, че ти ме познаваш.

— И аз мисля така. Голяма част от онова, което знам за теб, е добро, а част от него е наистина най-доброто, което съм срещала.

— А-ха — казах аз.

— Не е това, което си мислиш — рече Сюзън.

Трепкащата дъга на светлините по неотдавна обновения Согъс съркъл придаваше син оттенък на леката мъгла. Бар „Блу Стар“ стърчеше зловещ и нереален оттатък шосе номер 1.

— Много добре знам какво представляваш ти — каза тя. — Какво сме ние, това е което ме безпокои. По дяволите, какви сме ние, Спенсър?

Отбих От шосе номер 1 при изхода от Уолнът стрийт и се насочих към Смитфийлд.

— Заедно сме — казах. — Нужно ли е да определяме точно какви сме? Двойка ли сме? Чифт ли сме? Ти реши какво.

— Любовници ли сме?

Отдясно Хокис понд проблясваше между рехавите стебла на дърветата. Хокис понд е дълго, тясно езеро, а зад него се издига горист хълм, увенчан с далекопроводи. Изглеждаше чудесно, осветено от луната в прозрачната мъгла.

— Да — казах, — любовници сме.

— Докога? — попита Сюзън.

— Докато сме живи. Или докато ме понасяш. Което от двете се случи по-напред.

Бяхме стигнали вече в Смитфийлд и пътувахме покрай кънтри клуба вляво, после покрай ниската, обрасла с тръстика ливада, обител на птиците, край мястото, където някога имаше фабрика за сайдер, до Съмър стрийт, почти в центъра на Смитфийлд. Почти до къщата на Сюзън.

— Първо ще се случи първото — каза Сюзън.

Карах колата край центъра на Смитфийлд със стария молитвен дом на триъгълния площад, провесен над улицата плакат рекламираше някакъв вид ястия на скара, в тъмното не можах да разбера точно какви. Подадох ръката си, Сюзън я пое и така се отправихме към къщата.

Всичко беше мокро и блестеше в тъмното на светлината от уличните лампи. Не можеше да се каже, че вали, но мъглата беше много влажна и росеше. Къщата на Сюзън представляваше малко убежище с потъмнял покрив, застлана с плочи пътека и много зеленина. Входната врата беше в колониален стил, с малки кръгли стъклени прозорци в горната част. Сюзън отключи и влезе. Последвах я и затворих вратата. В тъмната и тиха всекидневна сложих ръце на раменете й и бавно я обърнах към себе си. Тя зарови лице в гърдите ми и останахме дълго така, без да говорим и без да помръдваме.

— Докато сме живи — казах аз.

— Може би дори по-дълго — рече Сюзън.

На полицата над камината имаше часовник с кула и бронзов механизъм. В мрака не го виждах, но чувах високото му тиктакане, докато стояхме притиснати един към друг. Мислех си как хубаво ухае Сюзън, колко силно е нейното тяло и колко трудно е да се изрази с думи това, което чувства човек.

— Хайде, мила, да вървим в леглото — казах аз.

Тя не помръдна; само се притисна още по-силно към мен и аз я подхванах с дясната си ръка под коленете и я отнесох в спалнята. Бях й гостувал и преди и нямах проблеми в тъмното.