Робърт Б. Паркър
Обетована земя (19)

19

След като се наобядвах, се обадих в редакцията на „Стандарт таймс“ в Ню Бедфорд и дадох обява за страницата с частни закодирани съобщения: „Сестри, потърсете ме на 555–1434. Пам“.

Набрах 555–1434. Пам вдигна телефона при първото позвъняване.

— Слушай — казах и й прочетох обявата. — Току-що я пуснах в „Стандарт таймс“. Като ти се обадят сестрите, уговори се да се срещнем. Ти, аз и те.

— О, това няма да им се хареса. Няма да ти се доверят.

— Независимо от това, трябва да ги убедиш. Говори им за задълженията и сестринската любов. Кажи им, че съм намерил един търговец на оръжие, който иска да разговаря с тях. Твоя работа е как ще уредиш срещата, но трябва да го направиш.

— Толкова ли е важно?

— Важно е, за да ти отърва кожата и кожата на Харв и да спася света за демокрацията. Просто го направи! Твърде сложно е да ти го обяснявам сега. Писна ли ти вече да стоиш затворена там?

— Не е чак толкова зле. Гледам дневните предавания по телевизията.

— Не гледай много, ще ти се развалят зъбите!

— Спенсър?

— Да

— Какво става с Харви? Защо трябва да му спасяваш кожата?

— Няма нищо, за което да си струва да се тревожиш сега. Просто съм се загрижил за ценностната му система.

— Добре ли е той?

— Разбира се.

— А децата?

— И те са добре. Липсваш им, както и на Харв. Иначе са добре.

Лъжех най-нагло. Откъде можех да знам как са децата й? Бях видял едно от тях първия ден, когато се заех със случая.

— Странно — рече тя. — Не знам дали ми липсват или не, понякога си мисля, че ми липсват, но друг път си мисля, че би трябвало да се чувствам виновна, че не ми липсват. Понякога за човек е трудно да разбере какво мисли той самият.

— Ами да, така е. Преди да съм затворил, кажи, имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря ти, всичко е наред.

— Добре тогава. Сюз и аз ще държим връзка с теб.

Затворих телефона.

Натъкмена с избелени джинси и тъмносиня блузка, Сюзън се готвеше да ходи да разглежда антики в Кейп.

— Току-виж съм забърсала някой расов жребец от колежа и така ще се сбъднат най-страстните ми желания — подхвърли тя.

— Виж ти!

— Жените на моята възраст са на върха на еротичната си мощ. А мъжете на твоята възраст са в стремителен упадък.

— Аз съм млад по сърце — отвърнах.

Сюзън бе вече излязла. Подаде глава през вратата.

— Аз нямах предвид сърцата — рече тя и замина.

Погледнах часовника си. Беше един и петнадесет. Влязох в банята, наплисках си лицето с вода, избърсах се и се запътих към Ню Бедфорд.

В два и пет бях паркирал непозволено пред полицейския участък на Спринг стрийт. Сградата беше триетажна, тухлена, с капандури на покрива, кремавожълтеникава. От двете страни на входа имаше бели глобуси на черни железни стълбове като във филмите на Боуъри Бойс. На глобусите с черни букви беше изписано: „Полиция Ню Бедфорд“. Две жълтокафяви полицейски коли със сини бронирани врати бяха паркирани пред сградата. В едната имаше хора. Забелязах, че ченгетата в Ню Бедфорд носят бели шапки. Интересно дали бандитите носеха черни?

Попитах дежурната кой се занимава със случая в „Бристълс сикюрити“. Тя беше руса, със сини сенки върху клепачите и ярко червило. Около десет секунди ме изучаваше с поглед.

— Кой се интересува? — попита накрая.

Независимо от пола, възрастта и националността, ченгето си е ченге.

— Казвам се Спенсър — поясних аз. — Имам разрешително за частна практика от Бостън. Разполагам с информация, която би могла да донесе на някой сержантски пагони.

— Вярвам ви и още как — рече тя. — Защо не ми кажете нещо, да видим дали няма да проявя интерес.

— Вие ли работите по случая?

— Аз съм дежурната, но би могъл да ми направиш впечатление с твоята информация.

Врътнах глава.

— Аз работя само с детективи.

— Всички работят само с детективи. Седя си аз тук и от ден на ден задникът ми дебелее, а типове като теб пристигат и искат да разговарят само с детективи. — Тя вдигна телефона, набра някакъв номер с четири цифри и каза в слушалката „Силвия ли е? Тук е Маргарет — от дежурната. Аха. Кажи му, че тук е дошъл един, който твърди, че има информация за «Бристълс сикюрити». Добре.“ — тя затвори телефона. — Със случая е натоварен да се занимава следователят Джеки Силвия. Седни и го почакай. Ще слезе след минута.

Изминаха поне пет, преди той да се появи. Беше тантурест и плешив, с тъмна кожа. Беше чевръст, колкото би могъл да бъде чевръст човек, който е висок метър и шейсет и пет и тежи деветдесет килограма. Розова риза на цветчета, бежов костюм, лачени мокасини в меднокафяв цвят с лъскави катарами отгоре. Кръглото му лице беше без бръчки, но късо подстриганата му коса около блестящото голо теме, беше почти изцяло побеляла. Той се приближи към мене с такава лека походка, че се запитах дали наистина е толкова дебел, колкото изглеждаше.

— Името ми е Силвия — представи се той. — Мене ли търсите?

— Да.

— Да отидем да поговорим тогава.

Силвия кимна с глава към стълбите и аз го последвах към втория етаж. Влязохме в някакво помещение, на вратата на което пишеше: „Обири“. Прозорците гледаха към Секънд стрийт. Имаше шест бюра, разположени две по две. Всяко от тях беше съоръжено с телефон с бутони и въртящ се стол от светла кожа. В единия от ъглите беше обособено нещо като офис, на чиято врата пишеше: СЕРЖАНТ КРУС. На едно от бюрата седеше мършав полицай с оредяла коса, който бе качил краката си върху плота и говореше по телефона. Беше облечен с черна тениска. На дясната му ръка имаше татуировка и някакъв надпис. На ръба на бюрото димеше цигара. Силвия грабна един стол от бюрата и го домъкна при своя.

— Сядай! — каза той.

Седнах и той се настани на въртящия се стол. Бутна назад облегалката и настани малките си крака в основата на стола. Не носеше чорапи. Голям настолен вентилатор раздвижваше горещия въздух над бюрата.

Върху бюрото на Силвия имаше картонена чашка от кафе, вече празна, и остатък от сандвич с бял хляб и фъстъчено масло.

— Е — рече той. — Започвай!

— Познавате ли Кинг Пауърс? — започнах аз.

— М-да.

— Мога да ви предам хората, които са извършили обира в „Бристълс сикюрити“ и Пауърс, но трябва да направим трампа.

— Пауърс не се занимава с банкови обири.

— Знам това. Мога да ви го предам за нещо друго, мога да ви предам хората, извършили обира на банката и да ви посоча връзката помежду им, но в замяна на това искам нещо от вас.

— Какво искаш?

— Искам двама души, които са замесени в това, да бъдат оставени на спокойствие.

— Ти ли си единият?

— Не, аз също не се занимавам с банкови обири.

— Да видим с какво се занимаваш тогава.

Показах му разрешителното си. Той му хвърли един поглед и ми го върна.

— Бостън, значи. Познаваш ли някой на име Ейбъл Маркъм? Работи в тамошния отдел „Обири“.

— Не.

— Кого познаваш тогава?

— Познавам един лейтенант от отдел „Убийства“. Казва се Куърк. Един следовател на име Франк Белсън. Един от отдел „Обири“, Хършъл Патън. Имам един приятел от пътната полиция в Билерика, името му е…

— Добре, добре — прекъсна ме Силвия, — работил съм с Патън. — Той извади от джоба на ризата си дъвка с розова есенция и пъхна в устата си две парченца от нея. На мене не ми предложи. — Нали знаеш, че ако разполагаш със сведения за извършено углавно престъпление, нямаш право да задържаш такава информация.

— Би ли ми дал едно парче дъвка?

Силвия бръкна в джоба си, извади пакетчето и го хвърли на бюрото пред мен. Бяха останали три парчета. Аз взех едното.

— Вземи поне две — посъветва ме Силвия. — С едно не можеш да направиш балонче. Правят ги от някаква гадост.

Взех си още едно парче, обелих обвивката и го лапнах. Силвия беше прав. Дъвката беше гадна.

— Помниш ли какви големи розови дъвки правеха някога „Дъбъл Бъбъл“? Една стигаше за цял балон.

— Времената се менят — рече Силвия. — Укривателството на информация за углавно престъпление е противозаконно.

Направих малко балонче.

— Да, знам. Можем ли да говорим за трампа?

— Какво би казал, ако те пъхнем за малко в килията като съучастник в углавно престъпление?

Трудех се над дъвката. Не беше достатъчно еластична. Можех да правя от нея само малки балончета, може би не по-големи от топче за пинг-понг, след което те звучно се пукаха.

— И какво би казал, ако те поразпитаме, докато си в килията. Тук имаме такива специалисти, дето ще те накарат всичко да си кажеш. Ясно ли ти е?

— Тази дъвка се залепва по зъбите — рекох аз.

— Ами не я дъвчи и няма да ти залепва — каза Силвия.

— Защо трябва да правят такива дъвки, които се залепват по зъбите на хората?! Господи, вече на никого да нямаш вяра!

— Щом не ти харесва, изплюй я! Не те карам да я дъвчеш.

— Все пак е по-добре, отколкото да нямаш нищо в устата.

— Няма ли да ми кажеш за „Бристълс сикюрити“?

— Ще говоря с теб за сделка.

— Дявол да го вземе, Спенсър, не можеш да се изтърсиш тук току-тъй и да ми разправяш, че искаш да се пазариш с мен. Не ти знам спатиите в Бостън, но тук аз решавам какви сделки може да се правят.

— Много добре — рекох. — Беше ти достатъчно да хвърлиш един поглед на разрешителното ми и си запомнил името ми. Не забелязах дори да мърдаш устни, докато го четеш.

— Не се будалкай с мен, драги, защото ще си намериш майстора. Нали ти е ясно какво искам да кажа?

— О, я престани да ме плашиш, Силвия. Когато се паникьосам проявявам склонност към насилие, а в тази стая сте само двама от вашите.

Онзи с рядката коса беше затворил телефона и се бе приближил да слуша.

— Джеки, искаш ли да отворя прозореца? — попита той Силвия. — Ако почне да се държи гадно, ще викаме за помощ.

— Или ще скочим — рече Силвия. — Два етажа са, но е за предпочитане, отколкото да си имаме работа с такъв звяр.

— Искате ли да преговаряме вече или репетирате за нощния клуб? — попитах аз.

— Как мога да съм сигурен, че ще ми дадеш информация? — попита Силвия.

— А ако не ти дам, какво ще загубиш? Няма да е по-различно, отколкото е сега.

— И никакви клопки — предупреди другият. — Най-малкото, нищо такова, което би могло да изглежда като клопка пред съда. Напарили сме се вече от такива неща.

— Няма проблеми — казах аз.

— Какво лошо са извършили тези, които искаш да не закачаме?

— Нищо на никого, освен на самите себе си — отвърнах. — Имали са съвсем други намерения, а когато са се оказали замесени, вече не са можели да променят нещата.

— Пазачът от банката, дето го убиха — каза Силвия, — познавах го. Беше при нас преди…

— Разбирам — казах аз. — Но моите хора не са искали това да се случи.

— Убийство, извършено по време на осъществяването на углавно престъпление, се смята за предумишлено убийство.

— И това ми е известно — потвърдих аз. — Знам също, че тези хора са добра трампа срещу онова, което мога да ти дам. Някой трябва да плати за пазача на банката.

Силвия ме прекъсна.

— Фицджералд, така се казваше той. Викахме му Фици.

— Както казах, някой трябва да плати за това. И аз ти го обещавам. Искам само да спася двама проклети глупаци.

Онзи с рядката коса хвърли поглед към Силвия.

— Досега нищо не сме разкрили по случая, Джеки. Нищичко.

— Ти имаш някакъв план, нали — рече Силвия.

Кимнах утвърдително.

— Няма никаква гаранция. Каквото и да ми кажеш, най-напред ще трябва да ти направя проверка.

— Знам това.

— О’кей, разказвай.

— Господи, мислех, че никога няма да стигнем дотук — казах аз.