Робърт Б. Паркър
Обетована земя (14)

14

На следващата утрин се събудих в осем и петнайсет и се чувствувах като неуспял самоубиец. Никой не бе спал в другото легло. Станах в девет без двайсет и се дотътрих до банята, където взех два аспирина и още един душ. В девет и петнайсет тръгнах уверено, но бавно към кафенето и изпих два двойни портокалови сока и три чаши силно кафе. В десет без десет закрачих обратно към стаята си не така уверено, но все още бавно и набрах телефонната служба.

Беше се обаждала Пам Шепърд и щеше да позвъни отново.

— Тя каза, че е спешно, Спенсър.

— Благодаря ти, Лилиан. Дай й този номер, когато се обади пак. — Оставих слушалката и зачаках.

Телефонът звънна след десет минути.

— Спенсър — казах аз.

— Имам нужда от помощ — беше тя. — Трябва да говоря с теб.

— Говори — казах.

— Не желая да разговарям по телефона. Необходимо е да те видя и да бъда с теб, докато разговарям. Изплашена съм. Не зная на кого друг да се обадя.

— Добре, идвам при теб.

— Недей, ние вече не сме там. Знаеш ли къде се намира плантацията Плимът?

— Да.

— Ще те чакам там. Спусни се по главната улица на селото. Ще те видя като идваш.

— Добре, тръгвам веднага. По обяд ли ще се срещнем?

— Да. Никой не бива да ме открие. Не казвай никому, че ще ме виждаш. Не позволявай да те проследят.

— Не би ли могла да ми намекнеш какъв е проблемът ти?

— Не — отвърна тя. — Нека да се срещнем на уреченото място.

— Аз ще бъда там.

Прекъснахме разговора. Беше десет и трийсет. Пътуването до Плимът нямаше да ми отнеме повече от половин час. Дрехите на Сюзън бяха все още в килера. Тя щеше да се върне за тях и за комплекта гримове. Била е страхотно разярена, за да си тръгне така. Вероятно е ангажирала стая в друг мотел. А може би дори друга стая в този. Бих могъл да почакам около час. Може би тя ще се върне за дрехите си. Извадих някакви канцеларски принадлежности и пощенски плик от чекмеджето на писалището, драснах една бележка, запечатах я в плик, а отгоре написах името на Сюзън. Взех от банята козметичната чантичка на Сюзън и я поставих на писалището. Подпрях писъмцето на нея и се отпуснах на стола до вратата на банята.

В единадесет часа и тринадесет минути някой почука тихо на моята врата. Станах и влязох в банята като застанах извън полезрението зад отворената врата. Още едно почукване. Изчакване. А после, някакъв ключ в ключалката. През процепа между пантите на вратата в банята успях да видя как вратата на мотелската стая се отваря. Сюзън влезе вътре. Може би трябваше да вземе ключа от писалището. Вероятно ще каже, че е загубила своя. Тя изчезна от погледа ми по посока на писалището, където се намираше писмото. Чух как разкъсва плика от единия му край. Бележката звучеше така: „В банята се спотайва някакъв конски задник. Нужна е целувката на прелестна жена, за да се превърне отново в красив принц.“

Аз пристъпих иззад вратата и влязох в стаята. Сюзън остави бележката, обърна се и ме видя. Тя прекоси стаята, без да промени израза си, и бегло ме целуна по устата. После отстъпи назад и ме заразглежда съсредоточено. Поклати глава.

— Не става — каза. — Ти продължаваш да си бъдеш конски задник.

— Това беше целувка с ниска електрическа сила. — отвърнах аз. — Превръщането на конския задник в красив принц е задача с голяма интензивност.

— Ще опитам отново — рече тя. И тя ме обгърна с двете си ръце, и силно ме целуна по устата. Целувката продължи, превърна се в нещо повече и се отпусна в беззвучна следкулминационна унесеност. Без прекъсване на целувката. Отблизо можех да видя все още затворените очи на Сюзън.

Аз отлепих устните си от нейните и попитах:

— Ходи ли ти се до плантацията Плимът?

Сюзън отвори очи и ме погледна.

— Където и да е — отговори. — Ти си все още конски задник, но си моят конски задник.

Аз отвърнах: „Обичам те.“

Тя притвори очите си отново и сгуши за миг лице в ямката между шията и рамото ми. После изправи главата си назад, отвори очи и кимна с глава.

— Добре, принце — пророни. — Да тръгваме към Плимът.

Дрехите ни представляваха пръснати купчини по пода и докато ги разпределихме и се облякохме, стана обяд.

— Закъсняваме — казах аз.

— Бързах, колкото можех — отвърна Сюзън.

Тя нанасяше червилото си пред огледалото, наведена над тоалетната масичка.

— Бяхме бързи — казах. — За половин час конският задник се превърна в красив принц. Мисля, че това отговаря напълно на известното определение за бързака.

— Ти си единственият, който бърза, за да видиш плантацията Плимът. При възможността за избор между чувственото удоволствие и връщането в историята, аз бих предсказала различно решение от твоя страна.

— Трябва да се срещна с някого там и ако ти си с мен, това би могло да ми помогне. Вероятно по-късно бихме могли да преразгледаме избора.

— Готова съм — каза тя.

Излязохме от стаята и се отправихме към колата. Докато пътувахме по шосе номер 3 към Плимът, аз разказах на Сюзън малкото нещо, което знаех за причината, поради която отивахме там.

— Тя няма ли да изпадне в паника, когато се покажа с теб? — попита Сюзън. — Струва ми се, че наистина спомена нещо за „сам“.

— Ние няма да влезем заедно — отвърнах аз. — Когато я открия, ще й обясня коя си и ще те представя. Ти ходила ли си в плантацията преди?

Тя кимна.

— Е, добре, тогава ти просто ще тръгнеш по главната улица малко пред мен и ще се помотаеш, докато те извикам.

— Вечната женска участ — отвърна тя.

Аз изсумтях. Някакъв знак отляво сочеше шосето за плантацията Плимът и аз свърнах по него. Пътят се извиваше през някаква ливада към боровата гора. Зад боровете се показа място за паркиране на коли с будка за билети в единия му край. Паркирах колата, а Сюзън слезе и тръгна напред, купи билет и прекоси входа. Когато тя се загуби от погледа ми, аз излязох и направих същото като нея. Зад павилиона за билети имаше някаква недодялана сграда с магазин за подаръци, закусвалня и информационна служба. Аз продължих покрай нея и по меката алея между високите борове се запътих към самата плантация. Преди години прочетох голямата книга на Самюъл Елиът Морисън върху американската история, увлякох се и пропътувах Изтока през периода на колониалните реставрации. Уилямсбърг е най-смайващият, а Стърбридж е величествен, докато плантацията Плимът винаги е малко удоволствие.

Заобиколих кривата покрай административната сграда и съзрях къщата, изградена от груби тъмни греди, оградата от колове около малкия град и морето отвъд нея. Районът беше изцяло обграден с дървета и ако човек е наблюдателен, той не би могъл да забележи и следа от двайсети век. В случай че не си внимателен и погледнеш съвсем отблизо, ще видиш ресторанта на Бърт и нечий мотел по продължение на брега. И всеки път, когато идвах, аз успявах за миг да се върна назад към малката група от ревностни християни в американската пустош на седемнадесети век и да изпитам тяхното чувство на самота, нищожни, отдалечени и непоколебими в обширните гори.

Върху покрива на дървената къща различих Сюзън, която разглеждаше селото, скръстила ръце на парапета. Отново се залових за работа, изкачих се на хълма, подминах къщата и влязох в плантацията. Имаше една-единствена улица, тясна и набраздена, която се спускаше към океана. Къщи със сламени покриви от двете страни на пътя, зад тях градините с подправки, някакъв добитък и хора, облечени в колониални костюми. Много деца, много фотоапарати. Аз се спуснах бавно по хълма, давайки на Пам Шепърд предостатъчно време да ме забележи и да се убеди, че не ме следят. Изминах улицата по цялата й дължина и започнах да се връщам. Когато отминах къщата на Майлс Стандиш, Пам се показа на вратата с големи слънчеви очила и пристъпи до мен.

— Ти си сам.

— Не, с мен е една моя приятелка — важно беше да спомена, че е жена.

— Защо? — попита тя. Очите й бяха широко отворени и тъмни.

— Ти си в беда и вероятно тя би могла да помогне. Тя е първокласна жена. А аз имам впечатление, че напоследък ти не си падаш много по мъже.

— Мога ли да й се доверя?

— Да!

— Мога ли да ти вярвам?

— Да!

— Предполагам, че ти не би казал подобно нещо, ако то не е истина, нали?

Тя носеше избелели тъмносини панталони и комбо-яке върху смешна разноцветна тениска. И сега тя изглеждаше така безукорна и спретната, и свежа-от-душа-и-тоалетната-масичка, както и последния път, когато я видях.

— Не, не бих го направил. Хайде, ще те представя на моята приятелка, а после можем да отидем някъде и да поседнем, и вероятно, да пийнем или да закусим, или и двете и да поговорим за това, за което ти искаш.

Тя се огледа наоколо, като че ли искаше да се втурне в една от сламените къщи и да се скрие на тавана. После пое дълбоко въздух и каза:

— Добре, но не бива да ме виждат.

— Кой да те види?

— Всеки, всеки, който може да ме познае.

— Добре, ще вземем Сюзън и ще отидем на закътано място.

Аз тръгнах обратно по улицата към вратата на грубо построената къща, а близо до мен Пам Шепърд като че ли се опитваше да стои в сянката ми. Сюзън Силвърман ни посрещна до върха на хълма. Кимнах й и тя се усмихна.

— Пам Шепърд — казах. — Сюзън Силвърман.

Сюзън подаде ръката си и се засмя.

Пам Шепърд отвърна: „Здравейте“. Аз продължих:

— Хайде, ще се върнем при колата.

В колата Пам Шепърд заговори Сюзън.

— Сюзън, вие също ли сте детектив?

— Не, аз съм съветник при ръководството на висшето училище „Смитфийлд“ — отговори Сюзън.

— О, така ли? Трябва да е много интересно.

— Да — потвърди Сюзън. — Интересно е. Понякога е уморително като повечето неща, но на мен ми харесва.

— Аз никога не съм работила — каза Пам. Винаги съм била вкъщи с децата.

— Но това също би трябвало да е интересно — продължи Сюзън. — И изморително. Аз никога не съм имала възможност да се занимавам с това.

— Не сте ли омъжена?

— Сега не съм. Преди известно време се разведох.

— А деца?

Сюзън поклати глава, а аз стигнах до паркинга при Бърт.

— Познаваш ли някого в този град? — попитах Пам.

— Не.

— Е добре, тогава това място би трябвало да бъде сравнително сигурно. То няма вид на място, което хората от Кейп биха посетили с колите си.

Ресторантът на Бърт беше двуетажна сграда от стари потъмнели от времето дъски, ориентирана към океана. Залата за хранене във вътрешността беше светла, приятна, задушевна и не много пълна. Ние седнахме до прозореца и се загледахме във вълните, които идваха и си отиваха. Сервитьорката се приближи. Сюзън отказа питие. Пам Шепърд си поръча коктейл от уиски и мента с лед. Аз си поръчах наливна бира. Сервитьорката обяви, че нямат такава.

— Научих се да се справям с разочарованието — отговорих й аз.

Тя предложи да ми донесе бутилка „Хайнекен“. Отвърнах й, че става. Менюто се свеждаше главно до пържена морска храна. Не беше от любимите ми блюда, но и най-лошото, което някога съм опитвал, беше прекрасно. Поне не включваха неща като бургер „Джон Олдън“ и супа „Пилигрим“.

Сервитьорката донесе питиетата и взе поръчката ни за храна. Отпих от моя „Хайнекен“.

— И така, мисис Шепърд — казах. — Какво има?

Тя се огледа. Наблизо нямаше никой. Тя отпи от своя коктейл.

— Аз… аз съм замесена в убийство.

Кимнах с глава. Сюзън седеше тихо, кръстосала ръцете си на масата пред нея.

— Ние… имаше… — тя пое следващата глътка от коктейла. — Ние ограбихме една банка в Ню Бедфорд и пазачът на банката, възрастен мъж с червеникаво лице, той… Джейн го застреля и той е мъртъв.

Очевидно приливът се отдръпна. Отпечатъкът му беше очертан от неравна линия водорасли и плавеи, и случайни парчета боклук близо до ресторанта. Много по-чисто от пристанището на Ню Харбър. Чудех се какво представлява плавея. Трябва да го разгледам, когато се прибера вкъщи, някога. И стоките, изхвърлени на брега.

— Коя банка? — попитах.

— Бристъл Секюрити — отвърна тя. — На улица „Кемптън“.

— Разпознали ли са те?

— Не знам. Аз носех слънчеви очила.

— Добре е като начало. Свали ги.

— Но…

— Свали ги, те вече не са маскировка, те са доказателство за самоличност.

Тя ги докосна бързо, свали ги и ги сложи в чантичката си.

— Не в твоята чанта, дай ми ги.

Тя ми се подчини и аз ги пуснах в чантата на Сюзън Силвърман.

— Ще се отървем от тях, щом си тръгнем — отговорих й.

— Изобщо не ми е хрумнало — рече тя.

— Да, вероятно ти нямаш необходимия опит в кражба и убийство. С времето ще се почувствуваш по-добре.

— Спенсър — рече Сюзън.

— Да, знам. Съжалявам — отвърнах й.

— Аз не знаех — каза Пам Шепърд. — Не знаех, че Джейн наистина ще стреля. Аз просто тръгнах. Струваше ми се… струваше ми се, че съм длъжна. Те ме подкрепиха и всичко останало.

Сюзън кимаше.

— И ти чувствуваше, че трябва да ги подкрепиш. Всеки би го направил.

Сервитьорката донесе яденето — салата от раци за Сюзън, задушени омари за Пам и моето рибно блюдо. Поръчах си още една бира.

— Каква беше целта на кражбата? — попита Сюзън.

— Нуждаехме се от пари за оръжие.

— Господи Исусе! — казах.

— Роуз и Джейн организират… Аз трябваше да ви го кажа…

— Мила — продължих аз, — прати това по дяволите и ми разкажи всичко, което мислиш. Ако искаш да измъкна задника ги оттам.

Сюзън ми се намръщи.

— Не ми се карай — каза Пам Шепърд.

— Глупости — отвърнах. — Да не искаш да ти поднеса цветя, задето си крадец и убиец. Удоволствие за удоволствие, скъпа моя. Надявам се, че старецът няма възрастна съпруга, която да не може да преживее без него. След като всички се снабдите с пушки, можете да я освободите.

Сюзън се намеси.

— Спенсър — скастри ме тя. — Тя се чувства достатъчно зле.

— Не е вярно — казах. — Тя изобщо не се чувства зле. Както и ти. Ти стана проклето трогателна, щом се докосна до нейното състояние. „И ти чувствуваше, че трябва да ги подкрепиш.“ Топки. Никой не би го направил. Ти също.

Аз се озъбих на Пам Шепърд.

— Какво ще кажеш? Мислеше си, че отиваш на танцов спектакъл, когато влезе в банката с пистолет, за да откраднеш парите. Въобразяваше си, че си Фей Дънауей, ще вземем парите и ще избягаме, а музикалната тема ще те догони и банджото ще свири, и няма да има никакви изстрели.

Отхапах половината от изпържената скарида. Не беше лоша. По лицето на Пам Шепърд се стичаха сълзи. Сюзън изглеждаше много, много мрачна. Но се бе умълчала.

— Добре ли си? И така. Започваме оттам. Ти си извършила лошо и безразсъдно проклето престъпление и аз ще се опитам да те измъкна от последствията. Но нека не задръстваме повърхността с множество конски изпражнения — затова кой след кого стоеше и как не трябваше да издаваш тайната, и о-разбира-се-всеки-би-го-направил.

— Спенсър! — процеди през зъби Сюзън.

Отпих малко бира и хапнах една мида.

— А сега започни отначало и ми разкажи всичко, което се случи.

— Ще ми помогнете ли? — попита Пам Шепърд.

— Да.

Тя подсуши очите си с носната кърпичка. Малко гъгнеше. Сюзън й подаде „Клинекс“ и тя издуха носа си. Деликатно. Рибното ми плато съдържаше и треска. Избутах я настрана, чак зад френските дребни риби и изядох една изпържена мида.

— Роуз и Джейн са организатори на женско движение. Те смятат, че трябва да преодолеем своята собствена пасивност и да предизвикаме и нашите сестри да го направят. Мисля, че искаха да следват Черните Пантери и за да го осъществят, имахме нужда от оръжие. Роуз каза, че няма да го използваме. Но притежаването му има психологическо значение. То ще повиши степента на агресивност и ще символизира сила, дори заплаха за фалическата мощ, според Джейн.

— Фалическа мощ?

Тя кимна.

— Продължавай! — подканих я.

— И така, те обсъждаха този проблем, присъединиха се и други жени и направихме събрание, на което решихме, че трябва да откраднем или оръжие, или пари, с които да го закупим. Джейн имаше пистолет, но това бе всичко. Роуз каза, че по-лесно ще откраднем пари, отколкото пушки, а Джейн добави, че ще бъде лесна работа да ограбиш банка, защото банките инструктират своите служители да сътрудничат на крадците. Какво ги интересува, след като са застраховани. А парите са в банките. И ние трябваше да отидем там.

Нищо не казах. Сюзън ядеше салата от раци. Пам Шепърд не показваше интерес към своите задушени омари. Те също изглеждаха вкусни.

— Тогава Роуз и Джейн обявиха, че трябва да извършат фактическата работа — продължи тя. — А аз — не зная точно защо, — аз казах, че ще тръгна с тях. А Джейн отбеляза, че това е страхотно от моя страна и доказва, че аз наистина съм в женското движение. Според Роуз банката е идеален символ на мъжествено-капиталистическо потисничество. А една от останалите жени, не зная име го й, може би Кейп Върдийн, беше чернокожа и тя твърдеше, че капитализмът сам по себе си е мъжествен и расистки и поради това банката е точното място за удар. И аз пожелах да отида.

— Като ритуал — допълних.

Сюзън кимна. Пам Шепърд изглеждаше объркана и сви рамене.

— Може би, не зная. Във всеки случай ние тръгнахме. Джейн, Роуз и аз носехме слънчеви очила и големи шапки. А Джейн имаше пистолет.

— За Джейн всичко е веселие — казах.

Сюзън се втренчи в мен. Пам Шепърд не бе забелязала.

— Както и да е, ние влязохме вътре, а Роуз и Джейн се отправиха към гишето, докато аз останах при вратата като… стража… и Роуз подаде на момичето, жената, зад гишето някаква бележка, а Джейн й показа пистолета си. И жената изпълни написаното. Тя извади от касовия апарат всичките пари и ги пъхна в торбата, която Роуз й подаде, и ние започнахме да се оттегляме, когато този глупав мъж се опита да ни спре. Защо го направи? Какво го прихвана, за да рискува?

— Може би е смятал, че това му е работата. Тя поклати глава.

— Глупав старец. Защо ли възрастен мъж като него работи като банков пазач?

— Вероятно е пенсионирано ченге. Стоял е четиридесет години като пресечна точка и е управлявал движението, а после се е оттеглил и не е могъл да живее от пенсията си. И тъй като има пистолет, се е главил в банката.

— Но защо толкова възрастен мъж се опита да ни спре? Струва ми се, че той видя пистолета на Джейн. Това не бяха негови пари.

— Вероятно е смятал, че трябва да го направи. Вероятно си представя, че след като получава пари за охрана на банката, когато няма крадци, той би трябвало да охранява и кога го те дойдат. Може би е въпрос на чест.

Тя поклати глава.

— Глупости, това е мъжкото начало. И за това убиват хора. Животът не е филм на Джон Уейн.

— Да, може би. Но не мъжкото начало уби този старец. Джейн го уби.

— Но тя трябваше да го направи. Тя се бори за една кауза. За свобода. Не само за жените, но и за мъжете, свобода от всички стари императиви, свобода от бремето на мъжкото начало за теб както и за нас.

— Какво се случи след като Джейн застреля пазача? — попита Сюзън.

— Избягахме — отвърна Пам. — Още една жена, някоя Грейс, никога не съм знаела фамилното й име, ни чакаше в своя Фолксваген и ние се качихме и се прибрахме в къщата.

— Тази на главната улица? — попитах.

Тя кимна.

— И там взехме решение да се разделим. Защото не можехме да останем там, тъй като биха могли вероятно да установят самоличността ни от филмовите камери. Роуз разпозна две от камерите в банката. Тъй като не знаех къде да отида, аз стигнах до автобусната спирка в Ню Бедфорд и взех първия отпътуващ автобус, който щеше да пристигне в Плимът. Когато децата бяха малки, ние посетихме с тях плантацията Плимът и това беше единственият път, кога го съм идвала тук. И така, аз слязох от автобуса и тръгнах. Но тъй като не знаех какво да правя, седнах в един снек-бар в административния център и преброих парите, с кои го разполагах, повече от стоте долара, които ти ми даде, видях визитната ти картичка в моя портфейл и позвъних.

Тя направи кратка пауза и се втренчи през прозореца

— Помислих да се обадя на мъха си. Но това щеше да означава да се прибера вкъщи с подвита опашка… И неколкократно ти звънях и оставях слушалката… Аз… Трябваше ли да моля мъж да ме спаси от неприятностите? Но нямаше къде да отида, нито какво друго да опитам и ти позвъних.

Тя продължи да гледа през прозореца. Маслото в нейните задушени омари започна да образува коричка, тъй като изстиваше.

— А след като ти се обадих, тръгнах нагоре-надолу по главната улица на селото, влизах и излизах от къщите и си мислех ето ме, на четиридесет и три години и имам най-голямата неприятност в живота си и няма на кого да се обадя, освен на някакъв мъж, който съм срещала веднъж през живота си и когото дори не познавам. На никой друг.

Сега тя плачеше и гласът й трепереше, докато говори. Тя изви главата си към прозореца още повече, за да се скрие. Отливът се беше увеличил, откакто за последен път хвърлих поглед, а тъмната вода заобляше скалите отвъд морския бряг и заедно с морето, което се разбиваше и пенеше върху тях, образуваха особен валчест мотив. Съвсем се беше стъмнило сега, въпреки че бе ранен следобед И по прозореца леко чукаха пръски дъжд.

— А ти мислиш, че аз съм проклета глупачка — каза ТЯ. Беше сложила ръката си върху устата и тя заглушаваше гласа й. — И аз съм.

Сюзън постави ръка на рамото на Пам Шепърд.

— Струва ми се, че зная как се чувствуваш — каза тя. — Но това е нещо, което той умее да върши, а други не. Ти направи това, което трябваше, а сега имаш нужда от помощ и той е човекът, който може да ти помогне. Ти постъпи правилно като го повика. Той може да оправи нещата. Не мисли, че си глупачка. Той е намръщен заради други проблеми, заради мен, заради себе си и много други и той разчита на теб до голяма степен. Но той може да ти помогне в това. Той може да го разреши.

— Може ли да съживи стареца?

— Ние не работим така — отговорих аз. — Ние не се оглеждаме, за да видим къде се намираме. И не гледаме надолу по пътя, за да разберем какво се задава. Ние не правим нищо друго освен да се занимаваме с това, което знаем. Наблюдаваме фактите и не предполагаме. Ние се придържаме към това и не казваме „ами, ако“, или „аз искам“, или „ако само“. Ние просто приемаме действителността. Най-напред е необходимо да останеш някъде извън плантацията Плимът. Не използвам своя апартамент, тъй като имам работа тук. Така че можеш да останеш там. Ела, ще отидем там сега — направих знак за сметката.

— Сюз — казах. — Отидете с Пам в колата ми, а аз ще платя.

— Аз имам пари — рече Пам Шепърд.

Кимнах с глава, когато сервитьорката пристигна. Сюзън и Пам станаха и излязоха. Платих сметката, оставих нито много голям, нито много малък бакшиш — не исках тя да ни запомни — и тръгнах към колата след тях.