Робърт Б. Паркър
Обетована земя (28)

28

След малко Шепърд си тръгнаха за вкъщи, неспокойни, несигурни, но в една и съща кола и с обещанието, че Сюзън и аз ще им гостуваме тази вечер. Дъждът спря и слънцето се показа. Ние със Сюзън слязохме на плажа и поплувахме, и полежахме на пясъка. Аз слушах музика по малкото си портативно транзисторче „Панасоник“, което Сюзън ми бе подарила за рождения ми ден. Сюзън четеше Ериксон и вятърът подухваше много леко откъм Нантъкит. Чудех се дали Пауърс щеше да се покаже. Нямах възможност да направя почти нищо, за да попреча на това. Когато се покаже, ще се покаже. Нямаше никакъв начин да се подготвя за това.

Дисководещият по радиото обяви следващата песен — „Лети, Робин, лети“.

Спрях радиото.

— Смяташ ли, че ще се разберат? — казах аз.

Сюзън сви рамене.

— Той не вдъхва много надежди, така ли е?

— Не, но той я обича.

— Знам — Сюзън направи пауза. — Мислиш ли, че ние ще се разберем?

— Да. Вече сме го направили.

— Така ли?

— Да.

— Значи положението остава непроменено.

— Нищо подобно.

— А какво значи тогава?

— Значи, че аз смятам да ти предложа да се оженим.

Сюзън затвори книгата си. Тя ме погледна, без да каже нищо. След това се усмихна.

— Наистина ли? — рече тя.

— Да.

— Това ли било?

— Мисля, че да, би ли желала да се омъжиш за мен?

Тя мълчеше. Вълните идваха тихо към брега и се разбиваха нежно в краката ни.

— Не знам — каза Сюзън.

— Аз бях останал с друго впечатление — казах.

— Аз също.

— Бях останал с впечатлението, че ти искаш да се омъжиш за мен и се сърдиш затова, че още не съм те попитал.

— Аз също бях с това впечатление — рече Сюзън.

— „Песни нечути, отдалеч са по-сладки“ — изрецитирах.

— Не, не е там работата, близостта ти не те прави по-малко любим. Работата е… Не знам. Не е ли странно това. Повече съм искала увереността от това да го поискаш, отколкото консумирането на самия факт.

— Консумирането му едва ли би представлявало някаква изненада за нас.

— Знаеш какво искам да кажа — рече тя.

— Да, знам. Как смяташ да се отнесеш към вземането на решение — искаш ли да се омъжиш за мен, или не?

— Не знам. Един от начините е да ме заплашиш, че ще се махнеш. Не бих искала да те загубя.

— Няма да ме загубиш — казах аз.

— Не, не мисля, че ще те загубя. Това е едно от твоите прекрасни качества. Аз притежавам свободата, до известна степен, да се колебая. Безопасно е да си нерешителен, ако ме разбираш какво имам предвид.

Кимнах.

— И няма да се отървеш от мен — казах аз.

— Аз не го искам.

— Само че тук формулата вече няма да е „свободни да сме ти и аз“. Сега ще бъдем свободни да сме ние, безразделност.

— Колко ужасно конвенционално от твой страна — Сюзън ми се усмихна. — Аз обаче не искам да се отърва от теб и да тръгна с някой друг мъж. И се колебая, не защото искам да експериментирам тук и там. Правила съм това. Знам достатъчно. Това важи и за двама ни. Съзнавам, че сигурно би ти било трудно да ме делиш с типове от бара за неомъжени.

— Така е.

— Въпреки това, има неща, за които трябва да помислим.

— Например?

— Къде ще живеем?

Аз все още лежах, докато тя бе полуседнала, беше се подпряла на левия си лакът и тъмната й коса бе паднала малко напред. Вътрешната й енергия беше почти осезаема.

— А-ха — казах.

Тя се наведе напред и ме целуна по устата.

— Това е една от най-очарователните ти черги — страшно бързо схващаш.

— Ти не искаш да напуснеш дома си, работата си.

— Или града, в който съм живяла близо двайсет години и където имам приятели, и начин на живот, на които държа.

— Аз не се връзвам с тези неща, Сюз — казах аз

— Разбира се, че не. Погледни се, ти си съвършеният мъж, съвършеният възрастен в някои отношения, великият, могъщ, покровителстващ баща. И в същото време ти си най-голямото, проклето дете, което съм виждала някога. Ти не би могъл да имаш никаква работа в предградията, в някоя къщичка в Кейп Код, да подрязваш тревата, да поплуваш в клуба. Ти беше удушил някакъв мъж, нали?

— Да, малкото му име беше Фил, никога не съм знаел другото му име, просто Фил. Никак не ми беше приятно.

— Да, но на теб ти харесва работата, в която възникват неща от този род.

— Не съм сигурен, че това е детинско.

— В най-добрия смисъл на думата е така. За теб в това има някакъв елемент на игра, един стремеж по-скоро към средствата, отколкото към целите. Често пъти изходът се превръща във въпрос на чест.

— Често пъти това е въпрос на живот и смърт, мила.

— Разбира се, че е така, но това го превръща само в една по-значима игра. Моите съседи в Смитфийлд са по-сериозни хора. Техните занимания се свеждат до успеха или неуспеха. За по-голямата част от тях, това не е никак забавно.

— Ти доста си мислила за мен — казах аз.

— И още как. Ти няма да се откажеш от своята работа. Аз няма да оставя моята. Няма да се преместя в Бостън. Ти няма да дойдеш да живееш в Смитфийлд.

— Бих могъл — рекох. — Мисля, че бихме могли да измислим нещо. Никой не те кара да си оставиш работата, нито аз моята.

— Не, мисля че не. Но това е нещо, за което трябва да помислим.

— Значи, окончателното ти становище е твърдо „Не знам“?

— Мисля, че да.

Протегнах ръцете си и я придърпах върху себе си.

— Напориста кучка такава — казах аз.

Лицето й се притисна към гърдите ми. Сподавих речта й.

— От друга страна — промърмори тя, — аз никога няма да те оставя.

— В това не се съмнявам — казах. — Да вървим да вечеряме и да консумираме приятелството си.

— Може би — каза Сюзън, докато карах обратно към мотела, — не е зле да го консумираме преди вечеря.

— Още по-добре — казах аз, — а какво ще кажеш за преди и след вечеря?

— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, любими — рече Сюзън.