Робърт Б. Паркър
Обетована земя (24)

24

Когато се върнах в мотела, часът беше единайсет и двайсет. На бюрото беше оставена бележка: „Отивам да се разходя по плажа. Ще се върна около обед. Може и аз да не съм се прибирала цяла нощ“. Пак си погледнах часовника. Беше единайсет и двайсет и две минути. Звъннах в службата и оставих поръчка Роуз да ми се обади в мотела. В дванайсет и пет тя ми се обади.

— Знаеш ли къде в Челси е търговският център? — попитах я аз.

— Не.

— Ще ти кажа. Вземи молив и пиши.

— Имам молив.

Обясних й и добавих:

— Когато стигнеш там, иди в ресторанта, седни на бара и си поръчай едно кафе. Аз ще дойда към шест без петнайсет.

— Искам и Памела да дойде.

— Защо?

— Ще ти имам повече доверие, ако тя е там.

— Това е все едно да използваш сестра си — казах аз.

— Използваме каквото трябва. Каузата го изисква.

— Винаги е така — казах аз.

— Тя ще бъде ли там?

— Аз ще я доведа.

— Ние ще бъдем там с нашата част от сделката.

— Ще имате нужда от камион.

— Колко голям?

— Не е нужно да е голям, един пикап, нещо от този род.

— Ще наемем един. Ще ни помогнеш ли при товаренето?

— Да.

— Много добре. Ще се видим там — каза тя и затвори.

Написах на Сюзън бележка, че ще се върна, за да я заведа да вечеряме, сложих двайсет и седем Х-са на долния край на листа и махнах бележката, която тя ми беше оставила. След това позвъних в Ню Бедфорд. Джеки Силвия каза, че ще ме чакат с Макдърмът пред Брисгълската Окръжна съдебна палата на Каунти стрийт. Когато пристигнах, те бяха там, облегнати от двете страни на два от стълбовете пред входа.

— Хайде — рече Силвия, когато излязох от колата. — Трябва да говорим с Линарес.

Влязохме в червената тухлена сграда на съда, минахме покрай канцеларията, изкачихме няколко стъпала и влязохме в един кабинет, на чиято врата пишеше АНТОН ЛИНАРЕС, ЗАМ. ОКР. ПРОКУРОР. Когато влязохме, Линарес стана, заобиколи бюрото си и се ръкува с мен. Беше среден на ръст и стегнат със спретната африканска прическа, тъмен костюм с жилетка и бяла риза с вратовръзка на червени и черни райета. Обувките му бяха като че ли от фирмата „Гучи“, а костюмът му изглеждаше да е от „Пиер Карден“ и той приличаше на един бъдещ окръжен прокурор. Ръкостискането му беше здраво и от него ухаеше на лосион за след бръснете. Обзалагам се, че беше „Кану“.

— Сядай, Спенсър, радвам се, че те виждам. Джеки и Рич ме информираха за случая. Не виждам никакъв проблем. Кога приключваме?

— Вдругиден — казах аз, — в шест сутринта, на края на пазара в Челси.

— Това в окръга Съфолк или Мидълсекс се пада?

— Съфолк — рекох.

— Сигурен ли си?

— Работил съм в Съфолкската окръжна прокуратура. Евърит е в Мидълсекс, Челси е в Съфолк.

— О’кей, ще ми трябва известно съдействие от Съфолк. — Той погледна ръчния си часовник. Беше голям, със светещ циферблат и трябваше да се натисне едно копче, за да се покажат цифрите. — Това ще се уреди — каза той. — Ще се обадя на Джим Кленси да има готовност там. Той ще бъде на линия.

Той се облегна на въртящия се стол, подпря крака си на едно от чекмеджетата, което беше леко отворено, и погледна към мен.

— Каква е разстановката? — попита той.

Разказах му.

— Значи, ние се разполагаме предварително около мястото — рече Силвия — и когато те са по средата на сделката… — Той вдигна отворената си длан и я сви в юмрук.

Линарес кимна.

— Правилно, ние сме ги спипали, независимо в кой стадий на пазарлъка са. Едните ще са откраднали пари, а другите ще са откраднали пушки. Искам да съм там. Искам да участвам в това.

— Ние си помислихме, че може да искаш, Антон — рече Макдърмът.

Линарес се усмихна без раздразнение.

— Не съм поел тази работа, за да остана на нея до края на живота си.

— Да, но нека да сме сигурни, че това няма да стигне до ушите на пресата, преди да се е случило.

Линарес отново се разтегна в усмивка.

— Господа — рече той и поклати главата си с дружеско огорчение. — Господа. Как може!?

— Силвия е прав — казах аз. — Тези хора са много предпазливи. Кинг Пауърс по навик. Роуз и Джейн по характер. Те ще бъдат много боязливи.

— Съгласен съм — рече Линарес. — А как стои въпросът с твоите хора. Как искаш да оправим тази работа?

— Искам тях да ги няма — рекох. — Могат да бъдат споменати като двама анонимни тайни агенти на следствието, чиято самоличност трябва да бъде взета под защита. Същото се отнася и за мен. Ако моето име се замеси в тази история, то може да забърка в нея и техните. И двамата са мои клиенти.

— Ще ми трябват имената им — каза Линарес. — Не за да възбудя обвинение срещу тях, а за да ги скрия. Ако се случи те да попаднат в мрежата, трябва да знам кого да освободя.

Казах му.

— Роднини ли са? — попита той.

— Да, мъж и жена.

— И ти правиш това за тях?

— Да.

— Как изобщо са те пуснали да се измъкнеш от Съфолк?

— Трудно ми е да преценя — казах аз.

— Добре… — Линарес отново погледна часовника си. Той обичаше да натиска копчето.

— Джеки, ти и Рич утре ще отидете там със Спенсър и ще уредите тази работа. Аз ще се обадя на Джими Кленси и ще му кажа да ви чака.

— Трябва да се уточним с групата — каза Макдърмът.

— Остави това на мене — каза Линарес. — Аз ще се обадя на сержант Крус и ще поискам да ви прикрепят към мен за два дена. Ние с Мени сме приятели. Той ще се съгласи. Вие получавате Боби Сантос. Той ще дойде с вас утре, за да може да ме информира за ареста.

Той взе вътрешния телефон и каза:

— Пеги, свържи ме с Джими Кленси от федералната прокуратура в Съфолк.

Като закри слушалката с ръка, той ми каза:

— Радвам се, че се запознахме, желая ти успех.

После се обърна към Силвия и Макдърмът:

— И на вас момчета, да свършите добра работа.

После махна ръка от слушалката.

— Джими, обажда се Айтон Линарес. Имам нещо интересно за тебе.

Ние станахме и излязохме.

— Кой е този Сантос? — попитах Джеки Силвия.

— От щатските власти е, не работи тук. Иска да стане комисар по обществената сигурност, но какво толкова има? Няма нищо лошо в това да имаш амбиции, нали Рич?

— Не знам — каза Макдърмът. — Никога не съм имал амбиции. Искаш ли да дойдеш с нашата кола, Спенсър, или предпочиташ да се срещнем там.

— Там ще се срещнем — казах аз, — в офиса на Кленси около десет часа.

— До утре тогава — казва Силвия.

Стигнахме до моята кола. Имаше квитанция за глоба за неправилно паркиране под чистачката на предното стъкло. Аз я взех и я пуснах в малкото джобче на кафявия блейзър на Силвия.

— Що за глупаци се мотаят тук. Уреди това.

Влязох в колата. Докато потеглях, Силвия извади квитанцията от джобчето си и я скъса на две. Когато завивах зад ъгъла на Каунти стрийт, той тъкмо даваше едната половинка на Макдърмът.

Отново попаднах в лабиринта и при първия ми опит да изляза на моста Феърхевън се озовах на Акъшнет стрийт, която вървеше успоредно на реката. Там, до бюрото за безработни, имаше дълга опашка, а един човек с количка и чадър продаваше кренвирши, газирани напитки, пуканки и фъстъци. Забавно, нали?

При втория опит успях да мина по моста и се отправих към носа. Сега слънцето беше зад гърба ми, а пред мене бяха може би плуване, малко тенис и вечеря. Надявах се, че Сюзън не е вечеряла. Беше пет и двайсет, когато се върнах в мотела. Видях колата на Сюзън на паркинга. Когато отключих вратата на стаята, тя беше там. Седеше пред огледалото с книжна салфетка в ръка. Косата й беше вдигната на големи ролки. По лицето си имаше много крем, носеше халат на цветя и незавързани гуменки.

— Хм — казах аз.

— Не те чаках толкова рано — каза тя, като избърса част от крема със салфетката.

— Няма значение, но какво си направила със Сюзън Силвърман.

— Време е да знаеш, скъпи, това е истинската ми същност.

— Господи — казах аз.

— Означава ли това, че всичко е свършено.

— Не, но ми кажи, че след малко ще се появи твоята имитация.

— След двайсет минути — каза тя. — Запазих за седем часа маса в Кунамесит Ин.

— Какво ще кажеш първо малко да поплуваме, а после да поиграем тенис или обратното?

— Не. Току-що си измих косата и не искам да стане мокра или изпотена. Или обратното. Защо не поплуваш, докато прикрия истинската си същност. Тогава може да пийнем, да се повозим бавно с колата до мотела и тогава да ми дадеш обяснение къде си бил, по дяволите, какво си правил и с кого или на кого си го правил, такива неща.

Поплувах половин час. Басейнът беше дълъг само около петнайсет метра, така че трябваше много пъти да се обръщам, но стана приятна малка тренировка и когато се върнах, кръвта във вените ми се движеше ускорено. А и Сюзън съвсем не можеше да я забави. Сега косата й беше без ролки, а халатът и кремът бяха изчезнали. Тя носеше бледа рокля без ръкави с цвят на яйчени черупки и нефритени обици. Когато влязох, тъкмо си слагаше червило и се беше навела близо до огледалото, за да не сбърка нещо.

Аз взех душ, обръснах се и си измих зъбите с паста с флуор, която имаше вкус на коледни сладки. Облякох тъмносиния си летен костюм с месингови копчета на сакото и жилетката. Сложих си светлосиня риза и бяла вратовръзка на сини и златни ивици. Тъмни чорапи и черни мокасини с пискюлчета завършваха картината. Погледнах се в огледалото. Бях великолепен, с ясен поглед. Закопчах си пистолета под сакото. Наистина ще трябва да си купя пистолет с по-специална изработка — например със седефена дръжка и кожен кобур.

— Стой близо до мен — казах на Сюзън, докато вървяхме към колата. — Има опасност дамският клуб в Хайанис да ме отвлече и да ме третира като сексуален обект.

Сюзън ме хвана под ръка.

— По-добре смърт, отколкото позор — каза тя.

В колата Сюзън си сложи кърпа на косата и кара бавно със свален гюрук до хотела. Пихме по един коктейл „Маргарита“ на бара и заехме маса до прозореца, откъдето се виждаше езерото.

Докато разглеждахме менюто, изпихме по още една „Маргарита“.

— Не искаш ли бира? — попита Сюзън.

— Струва ми се, че не подхожда нито на настроението, нито на повода — казах аз. — Ще пийна малко с яденето.

За себе си поръчах сурови стриди и омар по френски. Сюзън избра също стриди и изпечен в тесто пълнен омар.

— Всичко си идва на мястото, Сюз — казах аз. — Мисля, че ще успея.

— Надявам се да успееш — каза тя. — Виждал ли си Пам Шепърд?

— Да, снощи.

— Така ли?

— Да, снощи спах в моя апартамент.

— Как е тя?

— Не може да се сравнява с тебе — казах аз.

— Нямах предвид това. Как е душевното й състояние?

— Мисля, че трябва да говориш с нея. Доста е зле и ми се струва, че има нужда от някакво лечение.

— Защо? Защото ти й се предложи, а тя ти отказа.

— Просто говори с нея. Предполагам, че можеш да я насочиш правилно. С мъжа й не могат да се разберат каква трябва да бъде тя и се чувства виновна за това.

Сюзън кимна.

— Разбира се, че ще говоря с нея. Кажи кога?

— След като свърши всичко това.

Сигурно вдругиден.

— Ще се радвам да го направя.

— Освен това, не съм й се предлагал.

— Не съм те питала — каза Сюзън.

— Но все пак беше смешна сцена. Искам да кажа, че говорихме много за това. Тя не е глупава, само е заблудена и може би незряла. Трудно мога да определя точно. Вярва в някои много деструктивни неща. Как беше в стиха на Фрост — „Той няма да престъпи бащините думи“?

— Това от „Да поправиш стена“ ли е? — попита Сюзън.

— Да, при нея е нещо подобно. Все едно, че никога не е престъпвала думите на майка си или на баща си и когато е разбрала, че не дават резултат, тя все пак не ги е престъпила. Просто е намерила някого с нов комплект от максими и никога не ги е престъпвала.

— За Роуз и Джейн ли говориш? — попита Сюзън.

— Имаш добра памет, която компенсира истинската ти външност.

— Има много такива жени. Срещам ги в училище и на училищните празненства. Жени на учители и директори. Виждала съм много от тях да идват с дъщерите си и срещам много дъщери, които ще станат такъв тип жени.

— Фрост го е писал за момче — казах аз.

— Да, знам. Разбирам.

Сервитьорката ни донесе стридите.

— Не се отнася само за жените, нали?

— Не, мадам. При Харви положението е също толкова лошо — също толкова е затънал в думите на баща си и е също толкова сляп за всичко вън от тях, колкото и Пам.

— Няма ли и той нужда от лечение?

Стридите бяха чудесни — много пресни и много млади.

— Да, мога да си представя. Но мисля, че може би тя е по-умна и по-смела. Мисля, че той няма достатъчно кураж за лечение. А може би и ум. Но аз го видях в стресово състояние. Може да е по-свестен, отколкото изглежда — казах аз. — Той я обича. Обича лошото в нея.

— Може би това е още една от формулите на баща му, която не може да престъпи.

— Може би всичко е формула. Може би не съществува нищо друго освен формули. Човек трябва да вярва в нещо. Да обичаш лошата част на някого не е най-страшното.

— Ах ти, ласкател такъв, колко елегантно го каза. Ти обичаш ли лошото у някого?

— Печелиш, мила — казах аз.

— Пак ли се правиш на Хъмфри Богарт?

— Да, опитвам се да го имитирам в огледалото на колата, докато пътувам оттук до Бостън и Ню Бедфорд, и обратно.

Свършихме със скаридите и донесоха омарите. Докато се занимавахме с тях, аз разказах на Сюзън всичко, което бяхме подготвили за следващия ден. Малко хора могат да се сравняват със Сюзън Силвърман в яденето на омари. Тя не оставя несчупена щипка или цепнатина, до която да не достигне. И през цялото време не се цапа и не изглежда дивашки.

Аз имам навика да се наранявам, когато нападам някой запечен в тесто пълнен омар. Затова обикновено го поръчвам по френски или на салата, или пък задушен, или както там го предлагат, стига да е изчистен от черупките.

Когато свърших да говоря, Сюзън каза:

— Трудно е да не изпуснеш нищо предвид, нали? Толкова много неща зависят от толкова много други неща. Толкова много е нерешено и ще остане така, освен ако не върви последователно.

— Да, изнервящо е.

— Ти не изглеждаш нервен.

— Такава ми е работата. Добре се справям. Сигурно ще успея.

— А ако не успееш?

— Тогава ще стане бъркотия и ще трябва да мисля за нещо друго. Направих, каквото можах. Опитвам се да не се тревожа за неща, които не мога да контролирам.

— И ти предполагаш, че ако се провалиш, ще можеш да оправиш нещата, нали?

— Така мисля. Нещо такова. Винаги съм бил в състояние да направя повечето от това, което е трябвало да направя.

Взехме си по една торта с горски боровинки за десерт и се оттеглихме в бара да пием кафе по ирландски.

Докато пътувахме обратно към мотела, Сюзън облегна главата си на седалката и без да слага кърпата, остави косата си да се вее.

— Искаш ли да погледнем океана — казах аз.

— Да — отговори ми тя.

Карах надолу по Сии стрийт към брега и спрях на паркинга. Сюзън остави обувките си в колата и ние тръгнахме да се разхождаме по пясъка в блестящата тъмнина, а океанът тихо се плискаше от лявата ни страна. Взех ръката й и продължихме разходката в мълчание. Някъде вдясно, навътре в сушата някой беше пуснал стар албум на Томи Дорси и вокална група пееше „От време на време“. Звукът се носеше над водата в късната неподвижност. Беше странен, но някак старомоден и познат.

— Искаш ли да поплуваме? — попитах аз.

Хвърлихме дрехите си накуп на плажа, влязохме в абаносовочерната вода и заплувахме един до друг, успоредно на брега. Преплувахме може би четвърт миля. Сюзън беше добър плувец и не ми се налагаше да забавям темпо заради нея. Само останах малко назад, за да наблюдавам движението на белите й ръце и рамене, които почти безшумно прорязваха водата. Още можехме да чуем стереото. Едно момче пееше „На изток от слънцето и на запад от луната“ в съпровод на мъжка вокална група. Сюзън спря пред мен Водата стигаше до гърдите й. Спрях до нея и обвих ръце около гладкото и тяло. Тя дишаше дълбоко, макар че не беше останала без дъх и аз можех да почувствам върху гърдите си силните удари на сърцето й. Тя ме целуна и соленият вкус на океана се смеси със сладкия вкус на нейното червило. Наведе назад глава и вдигна поглед към мене. Косата й беше залепнала на главата. А капчиците морска вода просветваха върху лицето й. Зъбите й ми изглеждаха много блестящи така близо до мен, когато тя се усмихна.

— Във водата ли? — попита тя.

— Никога не съм опитвал във водата — казах аз.

Гласът ми отново беше дрезгав.

— Ще се удавя — каза тя.

После се обърна и се гмурна към брега. Аз се гмурнах след нея и я улових на линията на прилива. Ние лежахме на мокрия пясък и се любехме, докато Франк Синатра и Пайд Пайпърс пееха „Има такива неща“ и вълните миеха краката ни. Докато свършим, нощният слушател беше сложил плоча на Арти Шоу и ние слушахме „Да танцуваш в тъмнината“. Известно време останахме неподвижни, оставяйки вълните да ни заливат. Изглежда, че приливът настъпваше. Една по-голяма от другите вълна се разби над нас и за миг останахме под водата. Изскочихме и двамата, изпускайки водата пред устата си, спогледахме се и започнахме да се смеем.

— Дебора Кър — казах аз.

— Бърт Ланкастър — отвърна тя.

— Оттук до вечността — казах аз.

— Най-малкото дотам — отговори ми тя.

И ние се притискахме на мокрия пясък, а вълните се разбиваха в нас, докато зъбите ни започнаха да тракат.