Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia


Една вдовица имала едничък син. И майката, и момчето се трудели от зори, та чак до мръкване. Подреждали къщата, хранели добитъка, орели, копаели, сеяли, плевели, жънели. Овършавали едро жито. Стигало за тях. Имало и за продан. Печели зелници. Месели бели погачи.

Един ден майката казала на момчето:

— Вземи, сине, тавата. Иди в избата. Донеси ми брашно да меся хляб.

Момчето взело тавата. Отишло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора.

Духнал силен вятър — разпилял брашното.

Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.

— Няма да е по твоята, ветре! — извикало момчето и влязло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не оставил нищо в тавата.

Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра.

Тичало, тичало — срещнало гологлав момък.

— Защо тичаш, момче? — попитал Момъкът.

— Вятъра гоня. Трудеца ми ограби. Разпиля ми брашното. Гоня го, да ми го върне.

— Вятър гони ли се бе, момче? Остави се от тая работа! И на мене вятърът свали калпака и го отнесе в реката. Но аз не съм луд да го гоня!

— Аз пък ще го гоня и ще го стигна!

И хукнало пак момчето. Тичало, тичало — на другия ден срещнало здрав и едър селянин.

— Къде си се втурнало, момче? — попитал селянинът.

— Вятъра гоня.

— Защо го гониш?

— Да ми върне брашното. Три тави ми разпиля. Трудеца ни ограби — на мене и на майка ми!

— Не си хаби времето, момченце! С вятър излиза ли се наглава? Той и на мене колко овощни дръвчета поломи! Колко плод орони! Но си трая. Кой може да се разправя с вятъра?

— Аз ще се разправя!

Тичало пак момчето, тичало — на третия ден срещнало стар моряк с торба на рамо.

— Къде, момче? — спрял го морякът.

— Вятъра гоня.

— Какво ти е направил?

— Разпиля ни три тави брашно!

— Е, голяма работа!

— За тебе може да е малка, но за мене е голяма. Нека дойде той да поработи, че да види как се добива всяко зрънце!

— Върни се, момче! — рекъл морякът. — Не можеш се разправи с вятъра! Той е силен и страшен! Ще духне срещу тебе, ще те отвее в някой пущинак. Не можеш се върна вече! Нали и нашия кораб потопи! Издавиха се и пътници, и моряци! Аз сам се чудя как останах жив!

— Да става каквото ще! Тръгнал съм — няма да се върна! Ще догоня вятъра, ще си диря брашното!

Момчето отново се втурнало.

Тичало, тичало, тичало — най-сетне стигнало вятъра.

— Ей, ветре!

— Какво?

— Дай ми брашното, дето го разпиля!

— Бре, момче, вятър брашно държи ли?

— Държи, не държи — ние с труд сме го добили! Разпиля го — трябва да го върнеш! Затова тичам цели три дни да те гоня!

Усмихнал се вятърът и рекъл:

— Добре правиш, че пазиш и си дириш с труд придобитото имане. Па си и смело момче, щом си дошло с вятъра Да се разправяш. Разпиляното брашно не мога да върна. Но ще ти го заплатя ето с тази кърпичка. Вземи я и я пази добре. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!

Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“

Постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ям мед и масло!

Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.

Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало отново. Вървяло, що вървяло, на третата вечер се отбило да пренощува в една кръчма.

Седнало при празна маса, постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай ми да ям!

Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби.

Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.

— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичка гозби да дава! Отде я взе бре, момко? Има ли някъде да се продават?

— Вятърът ми я даде.

— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И най-богатият човек ще ти завиди!

Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.

През нощта кръчмарката казала на мъжа си:

— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене.“ — „На!“ „Дай, кърпичке, пиене!“ — „Готово!“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!

Като заспало момчето, кръчмарката влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга на нейно място.

Тръгнало си сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата викнало:

— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът, задето ни разпиля брашното. Няма вече да месиш и готвиш!

— Каква кърпичка, сине? Дай да я видя!

Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:

— Кърпичке, дай да ям!

Кърпичката нищо не дала.

— Чуваш ли, кърпичке! Дай да ям!

Кърпичката си оставала празна.

— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра!

Взело момчето кърпичката и право при вятъра.

— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.

— Защо не дава вече, момченце?

— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.

Разбрал вятърът каква е работата и казал:

— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат из устата му.

Взело момчето петленцето. Тръгнало си. Вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:

— Запей, петленце!

Петлето запяло: кукуригу-у — и из устата му почнали да падат жълтици.

Момчето ги взело и си поръчало ядене.

Като се навечеряло, легнало да спи.

През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.

Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.

Стигнало, нестигнало в къщи, отдалек завикало:

— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат от устата му! Хайде запей, петленце!

Петлето мълчало.

— Петленце, запей!

Петлето пак мълчало.

Грабнало го момчето. Отърчало при вятъра.

— Ветре, не ща ти петлето! Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.

— Така ли? — рекъл вятърът. — Кръчмарят и кръчмарката са ти взели истинската кърпичка и истинското петленце. На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне де когото свари да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.

Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата като кърпичката и петлето. Сдумали се и нея да вземат.

Като заспало момчето, влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето се събудило и викнало:

— Удряй, пръчко!

Ех, като зашибала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.

— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти върнем кърпичката!

— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!

— Пръчко, спри! — извикало момчето.

Пръчката спряла.

Отърчала плачешком кръчмарката. Донесла кърпичката, донесла и петлето.

Взело ги момчето и право при майка си.

Още от вратата завикало:

— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!

Постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!

Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

— Запей, петленце! — викнало момчето.

Запяло петлето. Жълтици почнали да падат из устата му.

И заживели си майка и син доволни и честити.

Край
Читателите на „Момче и вятър“ са прочели и: