Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Четвърта глава
СТЕНАТА НА СВЕТА

Когато майката започна да напуска пещерата, за да търси плячка, вълчето вече добре знаеше закона, който не му позволяваше да се приближава до входа. Тоя закон не само му беше втълпяван многократно от неговата майка чрез удари с носа и лапата, но и инстинктът на страх вече се развиваше в него. През краткия си живот в пещерата то изобщо не беше срещало нещо, от което да се страхува. И все пак в него се таеше страх, наследен от далечни деди през хиляди и хиляди поколения. То получи това наследство направо от Едноокия и вълчицата; но и те на свой ред бяха наследили страха от всички предишни вълчи поколения. Страх — това наследство на Дивата пустиня, което никой див звяр не може да избегне, нито да замени за паница леща!

И тъй, сивото вълче знаеше какво е страх, макар и да не разбираше от какво се поражда той. То вероятно го беше възприело като едно от ограниченията на живота, защото вече бе научило, че е живота съществуват ограничения. То вече знаеше какво е глад и когато не можеше да го уталожи, чувствуваше известно ограничение. Твърдото препятствие на пещерната стена, рязкото блъскане с муцуна или силният удар с лапа от страна на майка му, неукротимият глад през няколкото периода на гладуване — всичко това му подсказваше, че не всичко е позволено в тоя свят, че в живота съществуват ограничения и възбрани. Тези ограничения и възбрани бяха закони. Да спазва законите, значеше да избягва болките и да бъде щастливо.

То не разсъждаваше за това така, както разсъждават хората; просто разграничаваше нещата, които причиняват болка, от нещата, които не причиняват болка. И след всяко подобно разграничаване то отбягваше нещата, които причиняват болка, т.е. ограниченията и възбраните, и се наслаждаваше на удоволствията и радостите на живота.

И така, като се подчиняваше на установения от майка му закон и като спазваше закона на онова непознато и безименно нещо — страха, то странеше от входа на пещерата. За него тоя вход оставаше все същата бяла стена на светлината. Когато майка му отсъствуваше, то прекарваше по-голямата част от времето си в сън, а когато беше будно — спотайваше се и потискаше плача, който гъделичкаше гърлото му и шумно напираше навън.

Веднъж, когато беше будно, то долови някакъв странен звук в бялата стена. Не знаеше, че навън стои един полярен глутон, който трепереше от собствената си дързост и предпазливо душеше вътрешността на пещерата. Вълчето разбра само, че мирисът бе особен, непознат и следователно неизвестен и страшен, защото неизвестното беше една от важните съставки на страха.

Козината по гърба на сивото вълче настръхна, но то не издаде нито звук. Отгде знаеше то, че трябва да се ежи срещу това нещо, което душеше отвън? Това не идваше от някакви знания, а беше само явен израз на страха, който се таеше в него и който не можеше да се обясни с досегашните му преживелици. Но страхът беше свързан с друг инстинкт — да се спотайва и прикрива. Вълчето беше изтръпнало от ужас, но продължаваше да лежи безмълвно и неподвижно, като замръзнало или вкаменено, сякаш беше мъртво. На връщане в леговището майка му изръмжа, когато помириса дирите на глутона, после се втурна в пещерата и с необичаен изблик на нежност започна да ближе вълчето и да го милва с носа си, а то почувствува, че по някакъв начин се бе спасило от голяма беда.

Но в него действуваха и други сили, най-важната от които беше растежът му. Инстинктът и законът изискваха от него подчинение, но растежът изискваше неподчинение. Майка му и страхът го заставяха да се държи по-далеч от бялата стена. Развитието е живот, а животът е предопределен навеки да се стреми към светлината. Нищо не можеше да възпре живота, който напираше в него с всеки къс месо, което изяждаше, и с всеки нов дъх, който поемаше. В края на краищата един ден приливът на живот взе връх над страха и подчинението и вълчето тръгна тромаво и разкрачено към изхода на пещерата.

За разлика от другите стени, с които беше влизало в допир, тая стена сякаш се отдръпваше, когато то се приближаваше към нея. Никаква твърда плоскост не се сблъска с, малкото нежно носле, което се подаваше предпазливо напред. Стената сякаш бе направена от някаква прозрачна и проницаема материя като светлината. И понеже за него състоянието на нещата се определяше от техния вид, вълчето навлезе в онова, което беше считало за стена, и потъна в материята, от която тя беше Направена.

Просто удивително! То минаваше през твърдата материя. Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка. Страхът го подтикваше да се върне назад, но животът го тласкаше напред. Изведнъж то се намери пред входа на пещерата. Стената, в която то мислеше, че се намира, внезапно отскочи назад, неизмеримо далече. Светлината стана болезнено ярка. Тя го ослепи за няколко мига. Свят му се зави. Очите му започнаха машинално да се нагаждат към ярката светлина и да се приспособяват към увеличените разстояния между предметите. Изпървом стената беше отскочила отвъд полето, на неговото зрение. Сега то я виждаше отново, но тя изглеждаше невероятно далеч. Беше се променила. Станала бе пъстра — тя включваше дърветата, които растяха край потока, насрещната планина, която се издигаше високо над дърветата, и небето, което се извисяваше над планината.

Обхвана го неописуем страх. Това бяха нови превъплъщения на страшното неизвестно. Вълчето приклекна до края на пещерата и дълго гледа към света. Беше крайно изплашено. Понеже тоя свят му беше непознат, то го считаше за враждебен. И ето, козината по гърба му настръхна и устните му се набръчкаха излеко, когато се опита да изръмжи свирепо и застрашително.

Въпреки страха и нищожеството си то предизвикваше и заплашваше целия божи свят.

Нищо не се случи. То продължаваше да гледа с широко отворени очи и обхванато от любопитство, забрави да ръмжи. Забрави и страха си. Засега страхът беше победен от жаждата за живот, а тя на свой ред се беше преобразила в любопитство. То започна да вижда близките предмети — част от размразения поток, който блестеше от слънцето, грохналия бор в подножието на брега, както и самия бряг който се издигаше право нагоре и свършваше само на две стъпки от края на пещерата, гдето то беше приклекнало.

Досега сивото вълче беше живяло само на равно. Никога не беше изпитвало болка от падане. Не знаеше какво е падане. Сега то направи една смела крачка и стъпи във въздуха. Задните му крака бяха на края на пещерата и то се търкулна с главата надолу. Твърдата земя го удари силно по носа и то изскимтя от болка. После започна да се търкаля надолу по брега. Обзе го панически страх. Неизвестното го беше сграбчило най-сетне. Сграбчило го беше жестоко и се готвеше да му причини някаква ужасна болка. Жаждата му за живот беше победена от страха и вълчето започна да квичи като уплашено кутре.

Неизвестното го мъкнеше надолу, към някаква страшна болка, и то не преставаше да скимти и квичи. Друго беше да лежиш вцепенен от страх, докато неизвестното бродеше наоколо. Сега неизвестното го беше сграбчило съвсем здраво. Мълчанието нямаше да помогне При това то не се гърчеше от страх, а от ужас.

Но брегът постепенно ставаше все по-полегат, а в подножието му растеше трева. Тук вълчето вече не се търкаляше тъй бързо. Когато най-после се спря, то нададе един последен отчаян писък, а след това започна да вие жално и продължително. После — като нещо, което беше в реда на нещата, сякаш хиляди пъти беше правило тоалета си — то започна да ближе сухата глина, която беше полепнала по него.

След това вълчето седна и се заозърта точно както би се озъртал първият човек, който би попаднал от Земята на Марс. Вълчето беше проникнало през стената на света, неизвестното го беше вече пуснало и ето го сега тук съвсем здраво. Но първият човек, стъпил на Марс, би се чувствувал повече у дома си, отколкото вълчето в тоя момент. Без каквито и да е предварителни знания, без дори да подозира, че такива знания съществуват, то се намери изведнъж в ролята на изследовател на един съвършено нов свят.

Сега, когато неизвестното беше оставило вълчето, то забрави всичките ужаси, които неизвестното криеше в себе си. Сега то изпитваше само любопитство към всичко, което го заобикаляше. То разгледа тревата под себе си, отвъдното растение с дребни яркочервени плодове и мъртвия дънер на изсъхналия бор, който стърчеше в края на малка полянка между дърветата. Една катеричка, която тичаше около дънера, изскочи изведнъж пред него и го хвърли в ужас. Вълчето приклекна и започна да ръмжи. Но и катеричката се беше уплашила не по-малко от него. Тя се покатери на дървото и като застана на безопасно място, започна сърдито да крещи към него. Това окуражи вълчето и макар че се изплаши от кълвача, които срещна след това, то продължи уверено по пътя си. Неговата самоувереност беше толкова голяма, че когато една птица дръзко подскокна към него, то посегна игриво с лапата си към нея. В отговор на това птицата го клъвна силно по крайчеца на носа, а то приклекна и заскимтя. Врявата, която вдигна, изплаши птицата и тя побърза да отлети, за да се спаси.

Вълчето придобиваше знания. Неговият малък мъгляв мозък беше вече направил едно несъзнателно разграничение на нещата. Има живи неща и неща, които не са живи. От живите трябваше да се пази. Нещата, които не са живи, винаги стоят на едно и също място; но живите неща се движат и не се знае какво могат да направят. От тях може да се очакват само неочаквани неща и затова то винаги трябва да бъде нащрек.

Вълчето вървеше много тромаво и се натъкваше на клечки и разни други неща. Клонче, което му се струваше надалеч, в следния миг го удряше по носа или го издраскваше по слабините. Мястото беше неравно. Понякога то правеше твърде голяма крачка й забиваше нос в земята. Понякога пък не правеше достатъчно голяма крачка и настъпваше лапите си. А имаше обли камъчета, които се обръщаха, щом стъпеше на тях, и от тях то научи, че не всички неживи неща се намират все в същото състояние на постоянно равновесие, както неговата пещера, и че малките неодушевени предмети по-лесно падат и се търкалят, отколкото едрите неодушевени предмети. От всяка несполука се поучаваше. Колкото повече ходеше, толкова по-добре вървеше. Приспособяваше се. Учеше се да отмерва движенията на мускулите си, да познава физическите си възможности, да измерва разстоянията между предметите и между предметите и себе си.

Вървеше му като на всеки новак. Родено да гони дивеч (макар че то самото не знаеше това), то се натъкна на дивеч току пред входа на пещерата още при първия си набег в света. Съвсем случайно, по погрешка, то попадна на изкусно скрито гнездо на полярна яребица. То просто падна в гнездото. Опитваше се да върви по стеблото на един повален бор. Гнилата кора се откърти под лапите му и то с отчаян писък се търкулна по заобленото стебло, продъни листака и вейките на малък храст и се намери на земята между седем малки яребичета, точно в средата на храста.

Те запискаха и отначало то се изплаши от тях. После забеляза, че са много по-дребни, и стана по-смело. Те се раздвижиха. Вълчето сложи лапата си върху едно от тях, а то започна да пърха още по-бързо. Това му достави удоволствие. Помириса птичето. Налапа го в устата си. То се съпротивяваше и гъделичкаше езика му. В същото време вълчето почувствува глад. Челюстите му се сключиха, крехките кости изхрускаха и топла кръв потече в устата му. Тя имаше приятен вкус. Това беше месо, също като месото, което му даваше неговата майка, с тая разлика, че беше живо и затова — още по-вкусно. И тъй вълчето изяде малкото птиче. То не спря да яде, докато не излапа цялото люпило. После се облиза точно както правеше майка му и се опита да пропълзи навън от храста. Но там се натъкна на някаква крилата вихрушка. Внезапното нападение и гневните удари на крилата го объркаха и премрежиха погледа му. То закри глава с лапите си и започна да скимти. Ударите зачестиха. Яребицата майка беше изпаднала в ярост. Тогава и то се разгневи. Приповдигна се, започна да ръмжи и да я удря с лапите си. Впи малките си зъби в едното от крилата на птицата и започна силно да я дърпа и разтърсва. Тя се съпротивяваше и не преставаше да го удря със свободното си крило. Това беше първата му борба. То се въодушеви. Забрави всичко за неизвестното. Вече не се страхуваше от нищо. Сега се биеше, бореше се с живо същество, което също му нанасяше удари. А това живо същество беше същевременно месо. Жаждата да убива го завладя. Току-що беше унищожило малки живи същества. Сега искаше да убие едно голямо живо същество. Беше твърде заето и щастливо, за да съзнава щастието си. Цялото трепереше и се вълнуваше; и то тъй силно, както никога преди и по съвсем нов за него начин.

То държеше птицата за крилото и ръмжеше през здраво стиснатите си зъби. Яребицата го отвлече навън от храста. Когато тя се извърна и отново се опита да го въвлече в храста, то я издърпа навън, на открито. През цялото време яребицата кряскаше и го удряше с крилото си, а наоколо летяха пера, като че ли валеше сняг. Вълчето изпадна в страшна ярост. Войнствената кръв на неговата вълча природа започна да ври и кипи в жилите му. Ето истинския пълнокръвен живот, макар че то не съзнаваше това. Сега то постигаше предназначението си в тоя свят; вършеше онова, за което беше родено — да убива дивеч и да се бори, докато го убие. То оправдаваше своето съществуване, а в живота няма нищо по-велико от това: защото животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.

След време яребицата престана да се съпротивява. То продължаваше да я стиска за крилото. И двамата лежаха на земята и се гледаха един друг. Вълчето се опита да изръмжи свирепо и заканително. Тя го клъвна по носа, който и без това го болеше от предишните му приключения. Вълчето се разтрепера, но не изпусна крилото. Тя го клъвна още веднъж и още веднъж… Тръпките на вълчето преминаха в жално скимтене. То се опита да се отдръпне от нея, но не се досети да пусне крилото и неволно я повлече след себе си. Истински град от удари обсипа пострадалия му нос. Желанието му да се бие започна да се изпарява, то пусна плячката си, подви опашка и най-позорно побягна през поляната.

То прекоси поляната и легна да си отдъхне край самия гъсталак. Дишаше тежко, задъхано, с изплезен език, а носът все още го болеше и го караше да скимти неспирно. И тъй както си лежеше, изведнъж почувствува, че някаква страшна опасност го грози. Неизвестното с всичкия си ужас връхлетя през него и то инстинктивно се сви в гъсталака. Тъкмо в тоя момент силна въздушна струя премина над главата му, а нещо едро и крилато префуча безмълвно край него. Ястреб се беше спуснал от висините и едва не го отнесе.

Докато вълчето лежеше в гъсталака и се съвземаше от преживения страх, то поглеждаше боязливо към отвъдния край на поляната. Яребицата излетя от похитеното си гнездо и опечалена от сполетялото я нещастие, не обърна внимание на крилатата светкавица в небето. Но вълчето видя всичко, а това беше предупреждение и урок за него. То видя как ястребът се спусна стремглаво надолу, тялото му почти докосна за миг земята, ноктите му се впиха в тялото на яребицата и тя изкряска от болка и уплаха, а ястребът отново литна към висините и я отнесе със себе си.

Вълчето дълго не излезе от убежището си. То беше научило доста. Живите неща бяха месо. Те бяха приятни на вкус. Но едрите живи неща можеха да причиняват болка. По-добре да се ядат дребни живи неща като яребичета и да не се закачат едрите живи неща като яребицата. И все пак неговото самолюбие беше раздразнено. То изпитваше някакво особено желание да се пребори отново с яребицата, но ястребът я беше задигнал. Може би има и други яребици. То реши да иде и да види.

Вълчето заслиза по някакъв скат, който се спускаше към потока. Никога преди не беше виждало вода. Стори му се, че по нея може да се върви добре. Водата беше гладка, без никаква неравност. То стъпи смело в потока; и викайки от страх, потъна в прегръдките на неизвестното. Водата беше студена, вълчето зяпна и задиша бързо. Вместо въздух, както винаги, когато дишаше, сега в дробовете му започна да нахлува вода. Усети, че се задушава, и болката беше ужасна като смъртта. За него тая болка значеше смърт. То нямаше представа за смъртта, но и то като всяко животно в Дивата пустиня инстинктивно се боеше от нея. За него смъртта представляваше най-силното страдание. Тя бе самата същност на неизвестното — съвкупността на всички ужаси на неизвестното, най-голямото и невероятно нещастие, което би могло да го сполети, за което не знаеше нищо, но от което се боеше най-много:

Вълчето изплува над водата и свежият въздух нахлу през отворената му уста. То не потъна вече: заблъска водата с четирите си лапи и започна да плува, сякаш отдавна знаеше как се плува. По-близкият бряг беше само на един ярд от него, но то беше изплувало на повърхността с гръб към брега и първото нещо, което се изпречи пред погледа му, беше отвъдният бряг. Вълчето веднага заплува нататък. Потокът съвсем не беше голям, но точно на това място имаше вир, широк към двайсет стъпки.

Някъде по средата на вира течението подхвана вълчето и го повлече надолу. То попадна в малък бързей на дъното на вира. Тук вече трудно можеше да се плува. Тихата вода изведнъж се беше разгневила. Тя го издигаше нагоре, после пак го теглеше надолу. Въртеше го неспирно насам-натам, преобръщаше го встрани или с главата надолу или го блъскаше в някоя скала. И всякога, когато се удряше в скала, изквичаваше от болка. То напредваше и непрестанно квичеше, от което можеше да се разбере колко често се блъскаше в скалите.

Малко по-надолу от водовъртежа се намираше друг неголям вир. Тук вълчето отново попадна в течението и водата го понесе излеко към брега и също тъй леко го изкара на пясъка. То пропълзя като лудо далече от водата и легна. Бе научило още нещо за света. Водата не беше жива, но въпреки това се движеше. Освен това тя изглеждаше също тъй твърда като земята, но всъщност съвсем не беше твърда. И вълчето реши, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Страхът на вълчето от неизвестното беше нещо като наследено недоверие, а сега той беше подсилен от собствения опит. Отсега нататък то винаги ще се отнася с недоверие към външния вид на нещата. Преди да им се довери, то ще ги изучава, за да опознае какви са в действителност.

Съдено беше вълчето да преживее още едно приключение през този ден. То се сети, че си има майка. И тогава почувствува, че тя му е нужна повече от всичко друго на света. Не само тялото, а и малкото му мозъче беше уморено от преживелиците през деня. Никога досега мозъкът му не беше работил тъй усилено, както в тоя ден. При това вече му се спеше. И то реши да потърси пещерата и майка си, понеже усети, че го обзема чувство на самотност и безпомощност.

Вълчето се провираше между храстите, когато изведнъж чу някакъв остър вик, който го изплаши. В миг пред очите му се мярна нещо жълто. Видя една невестулка, която бягаше презглава от него. Невестулката беше малко, живо същество и вълчето не се изплаши. Веднага след това то зърна пред себе си, почти до самите си лапи, някакво друго, съвсем малко живо нещо, дълго само няколко инча — едно малко невестулче, което, непослушно като него, беше тръгнало да търси приключения. То се опита да побегне, но вълчето го прекатурна с лапата си. Невестулчето нададе остър писък. В следния миг пред очите на вълчето отново се мярна предишното жълто петно. До ушите му пак долетя същият заплашителен вик. Нещо го удари силно по шията и то усети острите зъби на невестулката майка да се впиват в тялото му.

И докато вълчето скимтеше и отстъпваше назад, то забеляза как невестулката подскочи към рожбата си и изчезна с нея в съседния гъсталак. Раната на шията му от зъбите на невестулката продължаваше да го боли, но честолюбието му беше засегнато още по-дълбоко и то седна на земята и започна тихо да скимти. Тая невестулка майка беше толкова малка, а пък тъй свирепа! То още не знаеше, че в сравнение с големината и тежестта си невестулката беше най-свирепият, най-отмъстителният и най-страшният измежду всички хищници в Пустинята. Но то-щеше скоро да научи това.

Вълчето все още скимтеше, когато невестулката майка се появи отново. Сега, когато рожбата й се намираше в безопасност, тя не се нахвърли върху вълчето. Напротив, тя се приближи предпазливо и то имаше възможност да разгледа тънкото й змийско тяло и главата и — вирната, неподвижна, змиеподобна. От нейния остър, заплашителен писък козината по гърба на вълчето настръхна и то изръмжа предупредително. Тя идеше все по-близо и по-близо. Последва скок — твърде бърз за неговия още необучен поглед — и тънкото жълто тяло изчезна за миг от полето на зрението му. В следния миг тя вече се беше вкопчала в гърлото му и зъбите й се впиваха в козината и плътта му.

Отначало вълчето заръмжа и се опита да се бори с нея. То беше още твърде младо, а този беше първият му ден по широкия свят и затова ръмженето скоро се превърна в скимтене, а борбата му — в усилие да побегне. Но невестулката не пусна шията му нито за миг. Тя се беше вкопчала здраво и се опитваше да прегризе голямата вена, в която пулсираше животът му. Невестулката обичаше да пие кръв и винаги предпочиташе да смуче кръвта направо от гърлото — там, гдето трепти животът.

Сивото вълче щеше да загине и нямаше да има какво да се пише за него, ако вълчицата не беше долетяла като хала през храстите. Невестулката остави вълчето и се стрелна към гърлото на вълчицата, но не можа да го улучи, а се вкопча в челюстта й. Вълчицата тръсна глава, сякаш размахна камшик, освободи се от невестулката и я подхвърли високо във въздуха. И докато беше още във въздуха, челюстите на вълчицата стиснаха тънкото жълто тяло и невестулката намери смъртта си между хрускащите й зъби.

Вълчето изпита нов пристъп на нежност от страна на майка си. Нейната радост, че го намери, изглеждаше дори по-голяма от неговата радост, че беше намерено. Тя го милваше с муцуната си, галеше го и ближеше раните от зъбите на невестулката. След това те — майка и син — изядоха тялото на кръвопийцата, върнаха се в пещерата и легнаха да спят.