Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Четвърта глава
ГЛАСЪТ НА КРЪВТА

Месеците идваха и отминаваха. Тук, в южните земи, имаше много храна, а нямаше никаква работа и Белия зъб тлъстееше, благоденствуваше и беше щастлив. Той се намираше не само в географския юг, но и в топлия юг на живота. Човечните обноски сгряваха душата му като слънце и той цъфтеше като цвете, насадено в благодатна почва.

И все пак Белия зъб си остана малко по-различен от другите кучета. Знаеше законите дори по-добре от кучетата, които не познаваха като него другата страна на живота, и ги съблюдаваше във всяка тяхна повеля; но въпреки това нещо в него издаваше скритата свирепост, сякаш дивото още се таеше в душата му, а вълкът в него беше само задрямал.

Той не дружеше с другите кучета. Винаги беше странил от събратята си и желаеше да живее и занапред без дружба с тях. Още като мъниче, когато го преследваше Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, и после, когато беше вълк боен при Красавеца Смит, той придоби силно отвращение от кучетата. Животът му не беше протекъл нормално — той се отдръпна от събратята си и се привърза към хората.

Освен това всички южняшки кучета го гледаха с недоверие. Той възбуждаше инстинктивния им страх от Дивата пустиня и те винаги го посрещаха с ръмжене и омраза, готови да го нападнат. Той от своя страна научи, че не е необходимо да използува зъбите си срещу тях. Оголените му зъби и разкривените му устни неизбежно оказваха своето въздействие и почти винаги заставяха налитащото с лай куче да се сепне и седне на задните си крака.

Но имаше едно нещо, което тревожеше живота на Белия зъб — Коли. Тя не го оставяше на мира нито за минута. Не беше склонна като него да спазва законите и отхвърляше всички опити на господаря да я помири с Белия зъб. Нейното рязко и нервно ръмжене вечно дразнеше слуха му. Тя не можеше да му прости избиването на кокошките и упорито продължаваше да вярва, че намеренията му са нечестиви. Тя го считаше за виновен още преди да беше извършил престъпното деяние и затова се отнасяше с него като с престъпник. Той не можеше да се отърве от нея — тя вървеше като полицай по петите му и следеше всяка негова стъпка — край конюшнята и навсякъде из имението. Достатъчно беше той да погледне някой гълъб или кокошка, макар и само от любопитство, и тя започваше да джафка от гняв и възмущение. За да се отърве от нея, той обикновено лягаше на земята, слагаше глава върху предните си лапи и се преструваше на заспал. Това винаги я залъгваше и усмиряваше.

С изключение на Коли всичко друго в живота на Белия зъб вървеше отлично. Знаеше да се владее и да не избухва и беше усвоил закона. Беше станал важен и спокоен, а на живота гледаше с философска търпимост. Вече не живееше във враждебна среда както преди, когато всевъзможни опасности, страдания и самата смърт го дебнеха отвред. С течение на времето и страшното неизвестно — това чувство на ужас и вечно грозяща опасност — изчезна. Животът му беше станал приятен и лек. Дните течаха спокойно, несмущавани от страхове и дебнещи врагове.

Липсваше му снегът, но той не съзнаваше това. „Необикновено дълго лято“, би помислил той, ако се сетеше изобщо да мисли за това. Всъщност Белия зъб жадуваше за снега някак си смътно и подсъзнателно. По същия начин чувствуваше и някакъв неясен копнеж по Севера, особено през слънчевите летни дни, когато страдаше от горещините. Те го правеха малко неспокоен и нервен, без сам да знае защо.

Белия зъб не обичаше да изразява бурно чувствата си. Той можеше да изрази любовта си само като се сгуши в тялото на своя господар, а също и чрез оная нежна нотка, която вмъкваше в ръмженето си, когато се галеше. Но той щеше тепърва да открие и трети начин за изразяване на нежните си чувства. Открай време се дразнеше лесно, когато боговете му се присмиваха. Смехът им го вбесяваше и го хвърляше в страшна ярост. Но той не можеше да се сърди на добрия господар и когато тоя бог започваше да му се присмива — добродушно и съвсем на шега, Белия зъб изпадаше в недоумение. Той чувствуваше как отколешният гняв се надига в него, но сега се сблъскваше с любовта му. Той не можеше да се разсърди, а чувствуваше, че трябва да стори нещо. Отначало се държеше сериозно, дори важно, но това само усилваше смеха на господаря. Тогава се опита да си даде още по-важен и тържествен вид, но сега господарят се смееше още по-силно. В края на краищата смехът на господаря надделя и той престана да важничи. Челюстите му се разтвориха донякъде, устните му се повдигнаха малко и в очите му се появи някакво насмешливо изражение, в което се долавяше повече любов, отколкото хумор. Той вече знаеше да се смее.

Научи се и да се боричка с господаря си, да бъде събарян и преобръщан и да става жертва на безброй груби закачки. В такива моменти той се преструваше на ядосан, настръхваше, ръмжеше свирепо и тракаше челюсти с привидно зли намерения. Не се самозабравяше в играта и челюстите му винаги хлопваха кухо, във въздуха. Към края на всяко подобно боричкане, когато ударите и плесниците валяха като дъжд, а ръмженето и тракането на челюстите ставаше просто страшно, те изведнъж отскачаха встрани, заставаха на няколко разкрача един от друг и се гледаха втренчено и сърдито. После също тъй неочаквано, както изгрява и слънцето над разбунтувано море, те започваха да се смеят. Боричкането винаги завършваше по същия начин — ръцете на господаря се сключваха около шията и плещите на Белия зъб, а той започваше да ръмжи и мърка своята любовна песен.

Никой друг човек не посмя да се пребори с Белия зъб. Той не позволяваше това. Държеше на достойнството си, а когато се опитваха да го преборят на шега, предупредителното му ръмжене и настръхналата по врата му козина показваха, че той съвсем не се шегува. Ако позволяваше подобни волности на господаря си, това съвсем не значеше, че можеха да го считат за най-обикновено куче, което раздава любовта си на всички и е готово да се закача и боричка с всеки срещнат човек. Той обичаше едного и не искаше да подцени себе си или любовта си.

Господарят често яздеше на кон и едно от главните задължения на Белия зъб беше да го придружава при ездата. Когато бяха в Севера, той беше доказал верността си, като прие да тегли шейната на господаря. Но в южните земи нямаше шейна, а и кучетата не носеха товари на гръб и той намери друг начин да изрази предаността си — тичаше край коня на своя господар. И най-продължителната езда не беше в състояние да го умори. Той тичаше с походката на вълк — гладко, неуморно, без усилие, — а след петдесет мили препускане пак изпреварваше коня и пристигаше бодър в имението.

Тия дълги разходки дадоха възможност на Белия зъб да научи още един начин за изразяване на чувствата си — забележителен с това, че той се възползува от него само два пъти през целия си живот. Първият от тези два случая беше, когато господарят се опитваше да приучи един сприхав чистокръвен кон да стои мирно, докато ездачът отваря и затваря някоя врата, без да трябва да слиза от коня. Неколкократно се опитваше да доведе коня до оградата и да затвори вратата, но всеки път животното се плашеше, теглеше се назад и побягваше. Конят ставаше все по-неспокоен и нервен. Когато се възправяше на задните си крака, господарят го пришпорваше и заставяше да свали предните, но тогава конят започваше да рита със задните крака. Белия зъб следеше опитите с нарастващо безпокойство, но накрая изгуби търпение, рипна пред коня и излая свирепо в знак на предупреждение.

Макар че той често се опитваше да лае след тая случка, а и господарят го поощряваше да стори това, само веднъж му се удаде да излае, и то в отсъствието на Уийдън Скот. Едно лудо препускане в галоп по ливадите, внезапната поява на един див заек изпод краката на коня, рязкото извръщане на животното, което се спъна и строполи на земята, а господарят си счупи крака — ето причината за този втори лай на Белия зъб. Той се хвърли с ярост към шията на виновния кон, но гласът на господаря го възпря.

— В къщи! Бързо в къщи! — заповяда Уийдън Скот, когато разбра каква беда го беше сполетяла.

Белия зъб не беше склонен да го остави сам. Господарят помисли да напише една бележка, но не намери хартия и молив в джобовете си. Тогава повторно заповяда на Белия зъб да се върне в къщи, а животното го погледна и тръгна нататък, но веднага се върна и почна тихо да скимти. Сега вече господарят му заговори кротко и настойчиво, а той наостри уши и цял се превърна в слух.

— Точно така, приятелю! Нужно е само да изтичаш до в къщи — казваше Уийдън Скот. — Иди у дома и им кажи какво ми се случи. Хайде, вълчо, тичай в къщи, право в къщи. Беж да те няма!

Белия зъб знаеше какво значи „в къщи“ и макар да не разбираше другите слова на господаря, все пак схвана, че той искаше от него да отиде в къщи. Обърна се и тръгна неохотно нататък, но скоро спря нерешително, изви глава и погледна назад.

— Хайде в къщи! — викна господарят. Този път Белия зъб се подчини.

Когато пристигна в имението, всички членове на семейството се бяха събрали на верандата и се радваха на привечерната прохлада. Той се вмъкна при тях, задъхан и страшно прашен.

— Уийдън трябва да се е върнал — каза майката на Уийдън.

Децата се зарадваха, че Белия зъб е пристигнал и припнаха да го посрещнат. Той се изплъзна от ръцете им и тръгна по верандата, но попадна между един люлеещ се стол и оградата на самата веранда и те му преградиха пътя. Той изръмжа и се опита да мине насила между тях. Разтревожена, майката на децата не сваляше поглед от рожбите си и рече:

— Винаги седя на тръни, когато го гледам да се върти около децата. Все ме е страх, че някой ден ще ги нападне най-неочаквано.

Белия зъб изръмжа свирепо и отскочи от ъгъла, но събори и двете деца на земята. Майка им ги повика при себе си и започна да ги успокоява, но им заръча занапред да не закачат Белия зъб.

— Вълкът си остава вълк! — забеляза съдията Скот. — Не може да му се вярва.

— Но той не е чист вълк! — каза Бети, застъпвайки се за Белия зъб в отсъствието на брат си.

— Ти говориш така, понеже се осланяш на думите на Уийдън — отвърна съдията, — но той само предполага, че в жилите на Белия зъб тече и малко кучешка кръв. Работата е там, че той не е напълно уверен в това. Колкото за външността му.

Той не довърши мисълта си, понеже Белия зъб застана пред него и започна свирепо да ръмжи.

— Марш! Хайде, лягай тук! — заповяда старият съдия. Тогава Белия зъб отиде при жената на добрия господар, захапа роклята й и започна да я тегли към себе си. Платът се раздра, а жената изпищя от уплаха. Сега вече всички погледи се насочиха към него. Той престана да ръмжи и застана с вдигната към тях глава, гледайки ги в очите. Гърчове пролазиха по гърлото му, но той не издаде никакъв звук, а тялото му просто се тресеше от напрежение, в напразен опит да изрази и предаде онова, което всячески напираше навън.

— Дано да не е побеснял! — каза майката на Уийдън Скот. — Вече на няколко пъти казвам на Уийдън, че никое животно от Арктика не може да понася тукашния топъл климат.

— Сякаш се опитва да каже нещо! — забеляза Бети. В тоя момент Белия зъб проговори: изведнъж залая силно и продължително.

— Нещо се е случило с Уийдън! — каза решително жената на Уийдън Скот.

Всички бързо скочиха от местата си, а Белия зъб припна надолу по стъпалата ч поглеждаше от време на време назад, за да ги накара да го последват. За втори и последен път в живота си той излая и успя да ги накара да го разберат.

След тая случка всички обитатели на Сиера Виста започнаха да се отнасят още по-добре с Белия зъб. Самият коняр, чиято ръка беше разкъсал със зъбите си, трябваше да признае, че той е умно куче, дори и да е вълк. Съдията Скот още поддържаше предишното си мнение и отегчаваше всички с разни доказателства и примери, които извличаше от енциклопедиите и някакви трудове по естествена история.

Дните идваха и си отиваха, а долината на Санта Клара продължаваше да се къпе в топлите слънчеви лъчи. Но когато дните започнаха да стават по-къси и Белия зъб започна втората си зима в тия южни земи, той направи едно странно откритие: зъбите на Коли не хапеха тъй болезнено, както преди. Тя го хапеше и сега, но някак си игриво и нежно, без да му причинява болка. Белия зъб забрави неприятностите, с които беше тровила живота му. Сега, когато подскачаше игриво край него, той също започна да отвръща на закачките й, но тъй тържествено и важно, че будеше смях у всички.

Веднъж тя го увлече в дълга гонитба отвъд ливадите, до самата гора. Същия следобед господарят трябваше да отиде на езда и Белия зъб знаеше това. Конят беше оседлан и чакаше пред вратата. Белия зъб се поколеба дали да последва Коли. В него се пробуди някакво чувство, което беше по-силно от всички закони, които беше усвоил, и от всички обичаи, които бяха оформили характера му, по-силно и от любовта му към господаря и дори от волята му да живее сам: и когато се двоумеше как да постъпи, Коли го захапа излеко и побягна нататък, а той се обърна и припна след нея. Тоя ден господарят отиде сам на езда, а Белия зъб и Коли тичаха рамо до рамо из гората, точно както майка му Киче бе тичала с Едноокия преди много години в безмълвните гори на Севера.