Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Трета глава
СИВОТО ВЪЛЧЕ

То не беше като братята и сестрите си. В тяхната козина още отсега личеше ръждивочервеният оттенък, който бяха наследили от майка си, вълчицата; по козина само то приличаше на баща си. То беше единственото сиво вълче в котилото. По нищо не се различаваше от истинските вълци. Външно то сякаш беше одрало кожата на стария Едноок с тая само разлика, че имаше две очи, а баща му — едно.

Сивото вълче беше прогледнало отскоро, но въпреки това вече виждаше съвсем ясно. А още преди да прогледне, то можеше да подушва, да опипва и да вкусва. Познаваше много добре двете си братчета и двете си сестричета. Беше започнало да се боричка с тях, макар и твърде неумело и тромаво. То дори се караше и когато се разгневеше, малкото му гърло издаваше странни гърлени звуци — наченки на бъдещо ръмжене. И дълго преди да прогледне, то вече познаваше майка си чрез осезанието, вкуса и обонянието си; беше извор на топлина, храна и нежност. Нейният език беше мек и нежен и го успокояваше, когато ближеше малкото му крехко телце, а това го караше да се притиска плътно към нея и да се унася в дрямка.

То прекара в сън по-голямата част от първия месец на живота си, но сега вече виждаше добре, стоеше будно по-продължително и познаваше окръжаващия го свят. Тоя свят беше мрачен; но то не знаеше това, понеже не познаваше друг свят. Полумрак изпълваше леговището; но още не беше нужно да нагаждат очите си към някаква друга светлина. Неговият свят беше твърде малък. Той свършваше до стените на леговището; но понеже нямаше представа за обширния външен свят, теснотата на леговището, в което прекарваше дните си, съвсем не го потискаше.

То откри още отрано, че една от стените на неговия свят не беше като другите. Това беше отворът на пещерата, източникът на светлина. Много преди да почне да мисли или да проявява съзнателни желания, то разбра, че тя не прилича на другите стени. Тая стена го привличаше с непреодолима сила още преди да прогледне и да я види. Светлината, която идеше от нея, дразнеше слепените му клепачи, а в очите и в зрителните му нерви трепваха малки, искровидни проблясъци — топли и чудно приятни. Животът на неговото телце, на всяка клетка от това телце — животът, който беше самата същност на тялото му и който беше отделен от неговия съзнателен живот — копнееше за тая светлина и го тласкаше към нея, също както сложният химически състав на растението го тласка към слънцето.

Още от самото начало, преди да се появи в него съзнание, то се стремеше да пропълзи към входа на пещерата. И неговите братчета и сестричета не оставаха по-назад. Нито веднъж през тези дни никое от тях не пропълзя през тъмните ъгли на задната стена. Светлината ги привличаше, както привлича растенията. Химическите процеси, които ставаха в техни те клетки, се нуждаеха от светлина; и техните дребни телца пълзяха сляпо и инстинктивно към нея, както пълзят мустачките на лозата. По-късно, когато всяко от тях започна да развива известна индивидуалност и да съзнава влеченията и желанията си, притегателната сила на светлината се увеличи. Те непрестанно пълзяха и напираха към светлия отвор на пещерата и майка им трябваше постоянно да ги връща назад.

По тоя начин сивото вълче се запозна и с други особености на майка си освен нейния нежен и галещ език. Като упорствуваше постоянно да пълзи към светлината, то откри, че майка му има муцуна, с която го наказваше, а малко по-късно откри, че има и лапа, която го поваляше на земята с бързи, добре измерени удари или го претъркулваше. Така то научи, че на тоя свят има и болки; но същевременно научи и как да отбягва болките; преди всичко, като не върши онова, което бе забранено, а когато го извърши — да гледа да избегне наказанието. Това бяха съзнателни прояви, породени от първите му обобщения за света. В миналото то се отдръпваше несъзнателно от всичко, което можеше да му причини болка, както несъзнателно пълзеше към светлината. Сега то се отдръпваше от онова, което причинява болка, защото знаеше какво е болка.

Вълчето беше доста свирепо. Такива бяха и братчетата, и сестричетата му. Това трябваше и да се очаква. То беше месоядно животно и произхождаше от хищници, които убиват животни и се хранят с месо. Неговите родители живееха само с месо. Млякото, което беше засукало още в първите минути на живота си, беше мляко, преработено направо от месо; а сега, когато беше едва на един месец и очите му се бяха отворили само от седмица, то вече започваше да яде месо — месо, което вълчицата полусдъвкваше и оставяше на петте подрастващи вълчета, тъй като нейното майчино мляко беше вече съвсем Недостатъчно.

Сивото вълче беше най-свирепото от цялото котило. То можеше да ръмжи по-силно от всички останали вълчета. Неговите невинни пристъпи на ярост бяха по-страшни от техните. То първо се научи как да премята другите с ловък удар на лапата си. И то най-първо от всички впи зъби в ухото на едно от вълчетата и започна да го дърпа и блъска и да ръмжи през здраво стиснатите си челюсти. И, разбира се, то създаваше най-големи неприятности на вълчицата, която се стараеше да задържи малките си рожби по-далече от входа на пещерата.

С всеки нов ден светлината все по-силно привличаше малкото сиво вълче. То постоянно правеше еднометрови пътешествия към отвора на пещерата и вълчицата постоянно го връщаше назад. То не знаеше, че това е входът на пещерата. Изобщо не знаеше нищо за входове, през които се минава от едно място към друго. Не знаеше, че има друго място, а още по-малко — как да отиде там. Тъкмо затова входът на пещерата за него представляваше стена — стена от светлина. Това, което слънцето беше за живите твари по широкия свят, това беше тая стена за него — слънце в неговия малък мир. Тя го привличаше тъй, както пламъкът на свещта привлича пеперудките. То непрестанно се стремеше да стигне до нея. Животът, който тъй бързо се развиваше в него, го тласкаше неспирно към светлата стена. Животът, който пулсираше в него, му подсказваше, че само тя може да го изведе към широкия свят, в който му беше отредено да живее. Но самото вълче изобщо нямаше представа за това. То не знаеше, че съществува някакъв външен свят.

Тая стена от светлина криеше нещо странно и загадъчно. Неговият баща (а то познаваше баща си — другия обитател на света, същество, което приличаше на майка му, спеше при светлата стена и донасяше месо), неговият баща умееше някак да влиза право в светлата стена и да изчезва в нея. Сивото вълче не можеше да разбере това. Наистина неговата майка никога не му позволяваше да се приближи до тая стена, но то отиваше до другите стени, а там върхът на нежното му носле винаги срещаше твърди препятствия. Това причиняваше болка. И след няколко подобни приключения то реши да не се занимава повече със стените. Без да разсъждава, то прие изчезването в стената като особеност на баща му, тъй както млякото и полусдъвканото месо бяха особености на майка му.

Всъщност сивото вълче не мислеше или поне не мислеше тъй, както мислят хората. Мозъкът му работеше смътно. При все това изводите му бяха тъй ясни и определени, както у хората. То приемаше нещата по своему, без да пита защо и как. В действителност то само категоризираше нещата. Никога не се запитваше защо се случва известно нещо. За него беше достатъчно да знае как се случва това или онова. Така, след като беше ударило няколко пъти носа си в задната стена, то реши занапред да не влиза в стени. По същия начин беше решило, че баща му може да изчезва в стени. Но то съвсем не се стремеше да открие причината на тая разлика между него и баща му. В неговия ум нямаше място за логика и физика.

Както повечето живи твари в Дивата пустиня, и то отрано позна глада. Настанаха дни, когато не само че нямаше месо, но и в гърдите на майка му нямаше нито капка мляко. Отначало вълчетата скимтяха и хленчеха, но повечето време спяха. Не след дълго те изпаднаха във вцепенение от глад. Нямаше вече игри и боричкания, нямаше невинни пристъпи на ярост, ни опити за ръмжене, а странствуванията към далечната светла стена престанаха съвсем. Вълчетата спяха и малко по малко животът гаснеше в тях.

Едноокия се чудеше какво да прави. Той бродеше по далечни места и поспиваше за малко в леговището, сега безрадостно и мрачно. Вълчицата също оставяше котилото и тръгваше да дири храна. През първите дни след раждането на вълчетата Едноокия ходи няколко пъти до бивака на индианците, за да отвлича зайците, попаднали в поставените примки; но щом снеговете започнаха да се топят и потоците да се размръзват, бивакът на индианците се премести другаде и този източник на храна изчезна.

Когато сивото вълче се възвърна към живот и отново започна да се интересува от далечната бяла стена, то откри, че обитателите на неговия свят бяха намалели. Сега то имаше само една сестричка. Другите бяха изчезнали. Когато позаякна, то по неволя трябваше да играе само, защото сестричката му не повдигаше глава и не се движеше. Неговото малко телце се позакръгли от месото, което ядеше сега; но за нея храната дойде твърде късно. Тя спеше непрекъснато и приличаше на малък скелет, нахлузен в кожа, в който пламъкът на живота мъждееше все по-слабо и по-слабо, докато най-после съвсем угасна.

После настанаха дни, когато сивото вълче вече не виждаше баща си да се появява и изчезва в бялата стена или да спи при входа на пещерата. Това се случи в края на друго, не тъй ужасно гладуване. Вълчицата знаеше защо Едноокия не се завръща, но нямаше как да разкаже на сивото вълче какво беше видяла. Когато и тя тръгна да търси дивеч по левия ръкав на потока, гдето живееше рисът, тя бе проследила дирите, оставени предния ден от Едноокия. Там, гдето свършваха дирите, тя го беше намерила, или по-право, беше намерила онова, което бе останало от него. Имаше много следи от борбата, станала там, както и дири от риса при завръщането му в леговището след извоюваната победа. Преди да си отиде, вълчицата беше открила това леговище и разбрала по дирите, че рисът е вътре, затова не се бе осмелила да влезе.

След тая случка вълчицата отбягваше да ходи на лов по лявото разклонение на потока. Беше разбрала, че в леговището на риса има цяло котило от малки зверчета, а знаеше колко жесток и злонравен е рисът и колко е безмилостен в борбата. Лесно беше за половин дузина вълци да принудят съскащия настръхнал рис да се покатери на някое дърво, но съвсем друго беше за един самотен вълк да премери силите си с него — особено когато цяло котило от гладни зверчета очаква риса в леговището му.

Но пустинята си е пустиня, а майчинството си е майчинство и то винаги свирепо защищава потомството било в пустинята, било вън от нея и щеше да дойде ден, когато заради своето сиво вълче вълчицата щеше да се осмели да иде и по левия ръкав на потока, в скалите, гдето се намираше леговището на риса, готова да си навлече неговия гняв.