Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Трета глава
В ПЛЕН НА ОМРАЗАТА

Под ръководството на лудия бог Белия зъб стана същински демон. Държаха го вързан с верига в малка барака зад форта и тук Красавеца Смит идваше да го тормози и дразни до вбесяване по различни начини. Той скоро разбра, че Белия зъб не може да понася да му се присмиват, и започна нарочно да му се присмива след всяка злостна и хитро скроена шега. Смехът му беше гръмогласен, пълен с презрение и като се смееше, Красавеца Смит сочеше подигравателно с пръст Белия зъб. В такива минути Белия зъб губеше разума си и в бесни пристъпи на гняв ставаше даже по-луд от Красавеца Смит.

По-рано Белия зъб беше само враг на своя род — макар и свиреп враг. Сега той стана враг на всичко живо и по-свиреп от преди. Той беше дразнен до такава степен, че започна сляпо и безразсъдно да мрази всички и всичко. Мразеше веригата, с която го връзваха, и хората, които надничаха към него през процепите на бараката, и кучетата, които идваха с хората и ръмжеха злобно към него, безпомощния. Той мразеше дори дъските на бараката, в която го държаха. Но преди всичко и над всичко мразеше Красавеца Смит.

Във всичко, което Красавеца Смит вършеше, за да дразни Белия зъб, имаше строго определена цел. Един ден край бараката се насъбраха доста хора. Красавеца Смит влезе вътре с тояга в ръка и сне веригата от врата на Белия зъб. Когато господарят му излезе, Белия зъб започна да се мята на всички страни, опитвайки се да докопа някой от стоящите навън. Той беше невероятно страшен. Тялото му беше дълго почти пет фута, раменете му се издигаха на два и половина фута от земята, а тежеше много повече от някой вълк, едър колкото него. От майка си беше наследил едрия кучешки ръст и тежеше над 90 паунда — без никакви тлъстини и нито грам излишно месо. Целият беше само мускули, кокали и сухожилия — тяло на боец в отлична форма.

Вратата на бараката се отвори отново. Белия зъб спря да беснее. Тук ставаше нещо необикновено! Той почака малко. Вратата се отвори още по-широко. Тогава тикнаха вътре едно огромно куче и вратата хлопна и се затвори зад него. Белия зъб никога не беше виждал такова куче (то беше мастиф), но ръстът и свирепият вид на пришълеца не го смутиха. Ето най-после нещо, не дърво или желязо, а живо същество, върху което можеше да излее гнева си. Той се хвърли напред и острите му зъби раздраха шията на кучето. То разтърси глава, изръмжа хрипливо и скочи върху Белия зъб. Но Белия зъб беше и тук, и там, и навсякъде, винаги се изплъзваше и отбягваше удара, винаги се нахвърляше и захапваше кучето и пак отскачаше своевременно назад, за да не пострада.

Хората отвън крещяха и ръкопляскаха, а Красавеца Смит, забравил и ума, и дума от радост, се опияняваше от раните, които Белия зъб нанасяше на противника си. Още от началото нямаше никаква надежда за кучето. То беше твърде тежко и бавно. Накрая кучето беше измъкнато навън от господаря му, а в това време Красавеца Смит биеше Белия зъб с цепеница, за да го отпъди. Тогава всички разплатиха облога си и пари задрънкаха в ръката на Красавеца Смит.

Белия зъб започна да очаква с нетърпение събирането на хора край неговата барака. Това означаваше борба. А тя беше единственият начин, който му оставаше, за да изрази живота, който напираше в него. Тормозен, подтикван към омраза, той беше държан като затворник, за да няма друг отдушник на злобата си, освен когато господарят му намереше за добре да пусне друго куче против него. Красавеца Смит беше преценил добре силите му, защото Белия зъб винаги излизаше победител. Един ден срещу него пуснаха едно подир друго три кучета. Друг един ден напълно израсъл вълк, току-що уловен в гората, беше вкаран през вратата на бараката. А в един друг ден му се случи да се бие едновременно с две кучета. Това беше най-тежката му борба и макар че успя да умъртви и двете кучета, той самият беше полумъртъв в края на борбата.

През есента, когато падна първият сняг и тънки ледени кори плувнаха по реката, Красавеца Смит се качи заедно с Белия зъб на един параход, който отиваше нагоре по Юкон към Доусън. По това време Белия зъб си беше извоювал завидна слава в страната. Беше известен надлъж и нашир като „вълкът боец“ и клетката, в която го държаха на палубата на парахода, обикновено беше обградена от любопитни спътници. Той или беснееше и ръмжеше по тях, или лежеше спокойно и ги изучаваше с хладна омраза. И защо да не ги мрази? Той никога не си зададе тоя въпрос. Омраза кипеше в него и тя просто замъгляваше разума му. Животът беше станал за него ад. Не беше създаден да понася затворническия живот, на който хората подлагат дивите зверове. А тъкмо така постъпваха с него. Хората го гледаха с любопитство, провираха пръчки през решетките на клетката, за да го накарат да ръмжи, а после му се присмиваха.

Те, тия хора, съставляваха средата, която го окръжаваше, и те го превърнаха в по-свирепо същество, отколкото го беше замислила самата природа. Но природата го беше надарила и със способността да се нагажда към околната среда. Докато много други животни биха умрели или биха се покорили, той се приспособи и живееше, без да отпада духом. Може би Красавеца Смит, тоя архидемон и мъчител, би могъл да сломи духа на Белия зъб, но засега поне нямаше никакви признаци, че ще успее.

Ако в Красавеца Смит се таеше демон, такъв се криеше и в Белия зъб; и тия два демона не преставаха да воюват помежду си. В миналото Белия зъб беше достатъчно благоразумен да се смирява и покорява пред човек с цепеница в ръка. Но сега това благоразумие го напусна. Достатъчно беше да зърне Красавеца Смит, за да изпадне в бесен пристъп на ярост. А когато стигаше до бой между тях и ударите на цепеницата го отпъждаха назад, той продължаваше да ръмжи и да се зъби. Нищо не можеше да го накара да не ръмжи. Колкото и жестоко да го биеха, той пак изръмжаваше накрая; а когато Красавеца Смит спираше да го бие и се оттегляше, той го изпращаше с предизвикателно ръмжене или се хвърляше върху решетките на клетката и ръмжеше от омраза.

Когато параходът пристигна в град Доусън, свалиха Белия зъб на брега. Той продължаваше и сега да живее в общество, заобиколен от любопитни хора, но затворен в клетка. Показваха го като „вълка боец“ и хората плащаха по 50 цента в златен пясък, за да го видят. Не му даваха да си почине. Тъкмо легнеше да спи и го събуждаха с изострена на края тояга, защото публиката плащаше и трябваше да бъде задоволена. За да направят зрелището по-интересно, те го дразнеха почти непрекъснато. Но най-лошото от всичко беше атмосферата, в която живееше. Считаха го за най-страшния от всички диви зверове и той долавяше това през решетките на клетката. Всяка дума, всяко предпазливо движение на зрителите го караше да чувствува страшната си свирепост. С това те сякаш наливаха масло в огъня. Резултатът можеше да бъде само един — свирепостта му сама се подхранваше и ставаше все по-голяма. Това беше още едно доказателство за гъвкавостта на глината, от която беше направен, за способността му да се променя под натиска на околната среда.

Освен че го изкараха на показ, той беше и професионално животно борец. От време на време, когато можеше да се уреди някоя борба, изкарваха го от клетката и го отвеждаха в гората, на няколко километра от града. Обикновено това ставаше през нощта, за да се избегне намесата на конната полиция в областта. Няколко часа по-късно, с настъпването на деня, пристигаха зрителите и кучето, с което трябваше да се бие. По тоя начин случи му се да се бие с кучета от всякакви големини и породи. Страната беше дива, хората бяха диви и борбата обикновено се водеше до смърт.

Понеже Белия зъб продължаваше да се бие, явно беше, че не той, а другите кучета умираха. Той не знаеше поражение. Тренировката от ранните му години, когато се биеше с Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, сега беше добре дошла за него. Налице беше упоритостта, с която се крепеше на земята. Никое куче не можеше да го събори. Най-любимият похват на кучетата с вълча кръв беше да се спуснат върху него направо или неочаквано и косо с надеждата да го блъснат по рамото и да го прекатурнат. Кучетата от земите край река Маккензи — ескимоски, лабрадорски и други кучета, — всички опитваха тоя похват с него и никое не успя. Никога не го видяха да загуби равновесие. Хората разправяха това един на друг и все очакваха това да стане, но Белия зъб винаги ги разочароваше.

А и светкавичната му бързина също му помагаше в борбата. Тя му даваше грамадно предимство пред неговите противници. Колкото и опитни да бяха в борбата, те още не бяха срещнали толкова пъргаво куче. Трябваше да държат сметка и за внезапността на нападенията му. Почти всички кучета се ежеха и ръмжеха, преди да нападнат, а тъкмо това даваше възможност на Белия зъб да ги повали на земята и довърши, преди още да са се борил и, преди да са се съвзели от изненадата. Това се повтаряше толкова често, че започнаха да задържат Белия зъб, докато противникът му приключеше с тая предварителна подготовка и бъде напълно готов за бой, а понякога дори и пръв да го нападне.

Но най-голямото предимство на Белия зъб беше неговата опитност в борбата. Той разбираше много повече от борба, от колкото което и да е куче, което се бореше с него. Беше участвал в много битки, знаеше как да се справя с разни изкусни похвати в борбата и сам имаше свои хитрини; методът му едва ли можеше да бъде усъвършенствуван.

С течение на времето все по-нарядко му се случваше да се бие. Хората изгубиха надежда да му намерят достоен противник и Красавеца Смит трябваше да пуска вълци срещу него. Индианците ги ловяха в примки нарочно за тая цел, а една борба на Белия зъб с вълк винаги привличаше много зрители. Веднъж даже доставиха един едър женски рис и тоя път Белия зъб трябваше да се бие за живота си. Бързината на риса беше равна на неговата, а и свирепостта му също, но докато Белия зъб се биеше само със зъбите си, рисът се биеше още и с острите си нокти.

След победата над риса Белия зъб вече не се бореше. Нямаше други животни, с които да се бие — поне не считаха някое животно за достойно да се бие с него. И така, използваха го само за показване до пролетта, когато в страната пристигна някой си Тим Кийнън, професионален картоиграч. Той доведе със себе си първия булдог, който беше стъпвал в Клондайк. Че това куче и Белия зъб трябваше да се срещнат, беше неизбежно и в продължение на седмица предстоящият двубой беше главната тема за разговор из някои квартали на града.