Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Пета глава
ДОГОВОРЪТ

Към средата на декември Сивия бобър тръгна на път по горното течение на река Маккензи. Мит-сах и Клу-куч го придружаваха. Той сам караше една от шейните, теглена от кучетата, която беше наел или заменил. Мит-сах караше друга, по-малка шейна, в която бяха впрегнати по-млади кучета. Тя приличаше по-скоро на играчка, отколкото на нещо друго, но Мит сах беше във възторг от нея, понеже чувствуваше, че вече започва да върши работата на зрял мъж. Освен това той се учеше да кара и да обучава кучетата, а и самите кучета трябваше тепърва да свикнат с хамута. Независимо от това тая малка шейна беше от полза за всички, защото возеше към стотина паунда храна и домашни вещи.

Белия зъб беше виждал кучетата във впряг и затова не се възпротиви, когато и на неговата шия поставиха за първи път хамут, здраво натъпкан с мъх. Два ремъка го свързваха с друг ремък, който опасваше гърдите и гърба му. Именно към тоя ремък беше привързано дългото въже, което теглеше шейната.

Седем млади кучета образуваха впряга. Всички бяха родени преди девет-десет месеца. Само Белия зъб беше на осем месеца. Всяко куче беше привързано към шейната с отделно въже. Нямаше две въжета еднакво дълги, а разликата в дължината на които и да е две въжета беше поне колкото дължината на едно куче. Всяко въже беше завързано за една халка в предната част на шейната. Самата шейна Нямаше плъзгачи и представляваше най-обикновено возило от прави брястови кори, извити в предния си край, за да не затъва шейната в снега. Това нейно устройство позволяваше тежестта на товара, а и на самата шейна да се разпредели върху по-голяма снежна площ, което улесняваше движението при тоя ситнозърнест и мек сняг. Съблюдавайки същия принцип за възможно най-равномерното разпределение на тежестта, кучетата бяха завързани така, че въжетата им изхождаха като ветрило от носа на шейната, вследствие на което нито едно от тях не можеше да върви по дирите на друго куче от впряга.

Това ветрилообразно впрягане на кучетата имаше и друго предимство. Понеже въжетата не бяха еднакво дълги, те не позволяваха на по-задните кучета да нападат онези, които тичаха пред тях. Ако някое куче искаше да нападне друго куче от впряга, то можеше да се извърне само към куче с по-късо въже; но тогава се намираше лице с лице не само с нападнатото куче, а трябваше да срещне и дългия камшик на водача на впряга. Но най-голямото предимство на ветрилообразното разпределение на кучетата във впряга се криеше в това, че кучето, което би пожелало да нападне друго куче пред него, трябваше да тегли шейната с удвоена сила, а колкото по-бързо вървеше шейната, толкова по-лесно беше за нападнатото куче да побегне напред. По тоя начин никое от задните кучета никога не можеше да настигне и да се изравни с някое от предните кучета. Колкото по-бързо тичаше разгневеното куче, толкова по-бързо тичаше и преследваното, тъй че в края на краищата всички кучета от впряга тичаха по-бързо. Благодарение на това шейната се движеше много по-бързо, а чрез тая забулена хитрост човекът проявяваше властта си над животните.

Мит-сах приличаше на баща си и притежаваше много от неговата мъдрост и съобразителност. Той беше забелязал отдавна, че Лип-лип често напада Белия зъб. По онова време обаче Лип-лип принадлежеше на друг господар и Мит-сах само нарядко се осмеляваше да хвърли скришом някой и друг камък по него. Но сега Лип-лип беше негово куче и той си отмъсти за миналите пакости на кучето, като го привърза към най-дългото въже. По тоя начин Лип-лип стана водач на впряга и това на пръв поглед беше чест за него, а всъщност съвсем го лиши от почест, понеже вместо сам да тормози впряга и да властвува над него, той беше намразен от всички останали кучета, които започнаха да го преследват.

Понеже Лип-лип беше привързан към най-дългото въже и тичаше начело на впряга, всички останали кучета го виждаха винаги пред себе си. Но те виждаха само рунтавата му опашка и задните му крака, а тая гледка съвсем не беше тъй страшна като острите му бели зъби и настръхналата козина. Освен това, като го виждаха да бяга пред тях, мислеха, както мислят всички кучета въобще, че той се опитва да побегне от тях, и затова те тичаха да го догонят.

Още щом тръгна шейната, всички кучета от впряга се спуснаха да гонят Лип-лип и гонитбата продължи през целия ден. Отначало той често се извръщаше към преследвачите си, готов да се нахвърли гневно върху тях, за да защити достойнството си, но в такива моменти Мит-сах го жилваше по муцуната с трийсетфутовия си камшик, направен от тънките черва на северен елен, и го принуждаваше да обърне гръб и отново да заприпка напред. Лип-лип имаше достатъчно смелост да се справи с кучетата, но не можеше да се справи с камшика и не му оставаше друго, освен да изопне дългото въже и да тича бързо, за да държи задните си крака далеч от зъбите на кучетата.

Но друга, още по-голяма хитрина се породи в главата на младия индианец. За да принуди кучетата да преследват водача на впряга с още по-голямо настървение, Мит-сах започна съвсем открито да любезничи с Лип-лип. Това негово предпочитание към водача на впряга предизвика ревност и омраза у всички останали кучета. Мит-сах нарочно даваше месо само на Лип-лип в присъствието на другите кучета и това просто ги вбесяваше. Докато Лип-лип поглъщаше месото под закрилата на Мит-сах, те беснееха край него, но винаги на достатъчно далечно разстояние от дългия език на камшика. А когато не можеше да му даде месо, Мит-сах отпъждаше надалеч останалите кучета и се преструваше, че уж дава месо на Лип-лип.

Белия зъб вършеше работата си с леко сърце. Той беше пропътувал по-голямо разстояние от другите кучета, преди да реши да се постави под властта на боговете, и знаеше по-добре от тях колко безполезно беше да се противопоставя на волята им. Освен това постоянните преследвания, на които беше подложен от цялата кучешка глутница, го научиха да цени много повече хората, отколкото събратята си. Той не беше свикнал да общува с кучетата от впряга. Киче беше почти забравена и всичките му помисли сега бяха насочени единствено към връзката му с боговете, които беше приел за свои господари. Затова той теглеше усърдно шейната, приучи се да спазва реда и стана послушен. Вярност и прилежание отличаваха работата му. Тия са основните качества на вълка и дивото куче, когато се опитомят, а Белия зъб притежаваше и двете качества в необикновено голяма мяра.

Между Белия зъб и другите кучета наистина съществуваха известни отношения, но те почиваха върху ненавистта и враждата. Той изобщо не привикна да играе с кучетата. Знаеше само да се бие с тях и често вършеше това, като си отмъщаваше стократно за всички ухапвания и рани, които беше получил през дните, когато Лип-лип възглавяваше глутницата. Но сега Лип-лип не беше водач, освен когато тичаше начело на впряга, на края на дългото си въже и подскачащата зад кучетата шейна. В бивака Лип-лип винаги се навърташе около Мит-сах, Сивия бобър или Клу-куч. Той не се осмеляваше да странствува далече от боговете, защото сега острите зъби на всички кучета го дебнеха и той изпита цялата горчивина на преследванията, на които Белия зъб беше подложен в миналото.

Когато Лип-лип изпадна в немилост пред събратята си, Белия зъб можеше лесно да стане водач на глутницата, но той беше твърде мрачен и прекалено самотен да пожелае това. За него беше достатъчно да набива от време на време другарите си. Иначе той почти не им обръщаше внимание. Те се отдръпваха от пътя му, когато той идваше към тях, а и най-смелото куче никога не дръзваше да му отнеме парчето месо. Напротив, те бързаха да изгълтат дажбата си от страх да не би той да им отнеме месото. Белия зъб добре знаеше закона: потискай слабия, подчинявай се на силния. Той изгълтваше своето парче месо колкото е възможно по-бързо и тогава тежко на онова куче, което още се бавеше с храната си! Едно само изръмжаване, съпроводено с оголване на белите му зъби, и това куче можеше на воля да излива негодуванието си към невъзмутимите звезди, докато Белия зъб дояждаше неговата дажба.

Наистина от време на време някое куче възроптаваше и избухваше, но биваше веднага усмирявано. Това даваше възможност на Белия зъб да поддържа силите си. Той пазеше ревниво положението си на независим самотник сред глутницата от кучета и често се биеше с тях, за да поддържа това си положение. Тия негови сбивания обаче бяха съвсем краткотрайни. Той беше твърде бърз. Преди още да разберат другите кучета какво става, той ги изпохапваше и окървавяваше. С една дума, те биваха побеждавани, преди да са почнали да се бият.

Белия зъб поддържаше между събратята си не по-малко строга дисциплина от дисциплината, която боговете налагаха на кучетата. Той никога не им позволяваше да своеволничат и винаги ги заставяше да му се подчиняват. Помежду си те можеха да се държат, както намерят за добре. Това беше тяхна работа и съвсем не го засягаше. Но негова грижа беше и да ги застави да зачитат неговото уединение, да се отдръпват от пътя му, когато му скимнеше да мине край тях, и винаги да признават властта му. Достатъчно беше някое куче да настръхне едва забележимо, да смръщи нос или да изопне мускулите на краката си в знак на неподчинение, и Белия зъб веднага се нахвърляше връз него, безмилостен и жесток, както винаги, и бързо го убеждаваше, че е тръгнало по крив път.

Той беше наистина чудовищен тиранин. Властта му, беше твърда като стомана. Слабите той потискаше жестоко, е мъст. Не току-така беше прекарал ранните си дни в постоянна борба за съществуване, особено когато майка му и той, сами и без ничия помощ, преодоляваха всички неволи и смогнаха да оцелеят в жестоките условия на Дивата пустиня. И ненапраз-но беше научил да стъпва леко и тихо, когато край него минава същество с по-голяма мощ. Той потискаше слабите, но зачиташе силните. И, когато тръгна на дълъг път със Сивия бобър, той наистина се държеше смирено между възрастните кучета и биваците на странните животни хора, които срещаха по пътя си.

Месеците се нижеха един след друг, а те още пътеше-ствуваха със Сивия бобър. От дългото ходене и неспирното влачене на шейната силите на Белия зъб укрепнаха; а и умственото му развитие беше почти завършено. Той вече познаваше съвсем добре света, в който живееше. Мирогледът му беше мрачен и материалистичен. В неговата представа светът беше жесток и свиреп, без никаква топлота и нежност — един свят, в който изобщо не съществуват нежни чувства, в който няма нито ласки, нито обич, нито веселие.

Той не изпитваше обич и към Сивия бобър. Наистина неговият господар беше божество, но твърде жестоко божество. Белия зъб признаваше на драго сърце неговото господство, но това господство почиваше върху превъзходството на ума и грубата сила. В природата на Белия зъб имаше нещо, което го караше сам да желае това господство; иначе той не би се върнал от Дивата пустиня и не би изразил готовността си да се покори. Дълбоко в душата му се таяха още неизпитани чувства и възможности. Една блага дума от Сивия бобър или дори една ласка от неговата ръка биха могли да събудят тия дремещи в него чувства; но Сивия бобър не казваше благи думи и не галеше. Нямаше тоя навик. Неговото превъзходство беше диво и жестоко, също като властта му над него — раздаваше справедливост с тояга, наказваше прегрешенията с удари, които предизвикваха болки, и награждаваше заслугите му не чрез нежност, а като се въздържаше да не го бие.

И тъй Белия зъб никога не узна какво щастие можеше да му донесе някоя ласка от ръката на човека. При това той не обичаше ръцете на животните хора. Винаги гледаше на тях с известно недоверие. Наистина тези ръце понякога му даваха месо, но много по-често му причиняваха болка. Трябваше да се пази от ръцете на животните хора. Те умееха да хвърлят камъни, да размахват тояги, цепеници и камшици и да нанасят удари с пестник. Дори когато го докосваха съвсем леко, те твърде ловко му причиняваха болка — щипеха го, извиваха ушите му или скубеха козината му. В чужди поселища се беше запознал и с ръцете на децата и узнал, че те причиняват жестока болка. Веднъж едно мъничко индианче, проходило съвсем отскоро, за малко не извади едното му око. Тия преживелици го принудиха да се отнася с подозрение към децата. Той просто не можеше да ги понася. Когато пристъпваха към него със зловещите си ръце, той веднага се изправяше на нозе.

Случи се така, че когато пребиваваха в едно поселище край Голямото робско езеро и се опита да се възпротиви на злото, което му носеха ръцете на животните хора, той внесе известно изменение във втълпения му от Сивия бобър закон — че единственият непростим грях беше да захапе някой бог. В това поселище Белия зъб постъпи, както постъпват всички кучета във всички села — той тръгна да дири храна. Младо момче сечеше с брадва къс замръзнало еленово месо и дребни парченца отхвръкваха в снега. Промъкнал се натам да дири храна, Белия зъб се спря и започна да гълта дребните късчета месо. Той забеляза, че момчето остави брадвата и взе дебела цепеница в ръка. Белия зъб отскочи назад тъкмо навреме, за да избегне удара, който вече се стоварваше върху него. Момчето се спусна да го гони, но понеже не познаваше селото, той побягна между две палатки и се намери срещу висок отвесен скат.

Белия зъб нямаше как да избяга. Единственият път беше между двете палатки, но момчето пазеше тоя проход. То се приближаваше бавно към жертвата си, готово да стовари вдигнатата цепеница. Тогава Белия зъб се разгневи не на шега. Той застана срещу момчето с настръхнала козина и започна да ръмжи. Момчето беше засегнало неговото чувство за справедливост, защото той беше усвоил добре закона за търсенето на храна. А тоя закон гласеше, че всички месни отпадъци, включително и дребните парченца замръзнало месо, принадлежат на кучето, което ги намери. Той не беше сторил нищо нередно, не беше нарушил закона, а на всичко отгоре това нищо и никакво хлапе се готвеше да го натупа. Белия зъб сам не разбра какво стана. Направи го в пристъп на дива ярост; и свърши всичко тъй бърже, че самото момче не можа да разбере какво се беше случило с него. Единственото нещо, което момчето наистина разбра, беше, че по някакъв необясним начин се намери прекатурнато в снега и че ръката, която държеше цепеницата, беше силно изпохапана от зъбите на Белия зъб.

Но Белия зъб знаеше, че е нарушил закона на боговете — беше впил зъби в свещената плът на едного от тях и сега трябваше да очаква най-страшното наказание. Той побягна към Сивия бобър и потърси закрила в нозете му. Скоро след това ухапаното момче пристигна ведно със семейството си, за да иска разплата. Но те си отидоха, без да си отмъстят на Белия зъб, защото Сивия бобър го защити. Същото сториха и Мит-сах, и Клу-куч. Белия зъб се вслушваше в словесната война, наблюдаваше гневните движения на спорещите и разбра, че постъпката му беше оправдана. Това му подсказа, че на тоя свят имаше различни божества — неговите богове и чуждите богове — и че между тях съществуваше разлика. Нямаше значение дали постъпваха справедливо или несправедливо с него — той трябваше да приема всичко, щом идеше от ръцете на неговите богове. Но той не беше длъжен да търпи неправдите на чуждите богове. Негово право беше да се бори със зъбите си срещу подобна несправедливост. И това беше един от законите на боговете.

Преди да се свечери, Белия зъб имаше възможност да научи и други подробности във връзка с тоя закон. Тръгнал сам в гората да бере дърва, Мит-сах срещна ухапаното момче. С него бяха и други момчета. Размениха се остри думи. После всички момчета се нахвърлиха върху Мит-сах. Положението му стана тежко. Отвред се сипеха удари връз него.

Отначало Белия зъб само наблюдаваше сбиването. Това беше работа на боговете и не го засягаше. Скоро обаче му дойде наум, че тези момчета бият Мит-сах — един от неговите собствени богове. Не може да се каже, че някаква разумна подбуда застави Белия зъб да извърши онова, което последва. Обхванат от дива ярост, той се хвърли напред и само с няколко скока се намери между биещите се. Пет минути по-късно момчетата припкаха по поляната, оставяйки кървави дири по снега за доказателство, че зъбите на Белия зъб не са стояли без работа.

Когато Мит-сах се завърна в бивака и разправи какво се беше случило, Сивия бобър нареди да дадат месо на Белия зъб. Той заповяда да му дадат много месо. Белия зъб се наяде до насита, после се изтегна в полудрямка край огнището, пропит от съзнанието, че законът беше утвърден.

Наред с тия преживелици Белия зъб скоро научи закона за собствеността и задължението собствеността да се брани. Само една стъпка го делеше от закрилата, която той оказваше на тялото на своя бог, до защитата на собствените вещи и имущества на тоя бог; и Белия зъб направи тая стъпка.

Всичко, което принадлежеше на неговия бог, трябваше да се защитава и пази от целия свят, дори ако трябва да хапе другите богове. Не само че подобно действие само по себе си представляваше светотатство, но то беше свързано и с известна опасност. Боговете бяха всемогъщи и едно куче не може да мери сили с такива същества, но въпреки това Белия зъб се научи да застава безстрашно срещу тях, готов да води жестока борба. Дългът взе връх над страха, а боговете крадци се научиха да не пипат имуществото на Сивия бобър.

Във връзка с това Белия зъб научи нещо важно, а именно, че крадливите богове обикновено са и страхливи богове, готови да побягнат, щом се даде тревога. Научи също така, че само няколко секунди след като дадеше тревога, Сивия бобър пристигаше на помощ. Той научи, че крадците не побягваха понеже се страхуваха от него, а понеже се бояха от Сивия бобър. Белия зъб не вдигаше тревога с лай. Впрочем той никога не лаеше. Беше привикнал да се спуска връз неканения гост и при възможност да впива зъби в тялото му. Понеже беше мрачен и склонен да се уединява, а и съзнателно отбягваше другите кучета, той стана необикновено добър пазач на имуществото на своя господар. В това отношение му помагаше и Сивия бобър, като го поощряваше и обучаваше как да постъпва. Затова пък Белия зъб стана още по-свиреп и неукротим и дори по-самотен от преди.

Месеците се нижеха един след друг и свързваха кучето и човека в още по-тесен и здрав съюз — стар, отдавнашен съюз, сключен между човека и първия вълк, който беше дошъл при него от Дивата пустиня. И подобно на всички други вълци и диви кучета, които бяха постъпвали по същия начин оттогава насам, Белия зъб сам си уясни подробностите на тоя съюз. Условията на договора бяха твърде прости: той даваше свободата си, а получаваше правото да притежава свой бог от плът и кръв. Храна и огън, закрила и дружба — ето някои от нещата, които получаваше от своя бог. В замяна на това той пазеше имуществото му, защищаваше го, трудеше се за него и му се подчиняваше.

Да имаш бог, значи да служиш. Белия зъб служеше, но със страх, а не с любов. Той не знаеше какво значи любов и не изпитваше ни едно нежно чувство. Киче беше само далечен и смътен спомен. При това той не само се беше отказал от Дивата пустиня и от своя род, когато се постави под властта на човека, но и самите условия на договора бяха такива, че ако срещнеше отново Киче, той не трябваше да изостави своя бог и да тръгне с нея. Неговата преданост към човека като че стана закон за него и тя взе връх над любовта му към свободата, рода и кръвта.