Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Глава 8

Животът ми щеше да бъде много по-приятен, ако тежките ми предчувствия никога не се оправдаеха. Не трябваше да виня Флота, че е изпуснал Ейнджълин — те не са първите, нито последните, които подценяваха това, което се намира зад тези прекрасни очи. И себе си също не обвинявах. След първата ми грешка, когато й позволих да се измъкне, бе важно да не допусна и втора. Още не бях повярвал докрай на това, което разказа Пепе за нея. Цялата история можеше да се окаже ловко скроена лъжа, за да отвлече вниманието ми от неговата персона.

Аз съм много недоверчив човек. Цевта на пистолета ми беше насочена точно между очите му, пръстът леко натискаше спусъка. Така продължи до момента, когато в кабината влезе отряд космонавти.

Когато арестуваха Пепе, включих сигнал за обща тревога за залавянето на Ейнджълин със специално предупреждение да бъдат максимално предпазливи. Още преди всички кораби да приемат сигнала, на екрана на моя локатор се появи изображението на катера й.

Въздъхнах облекчено и високо. Ако тя наистина е мозъкът на цялата операция, не бих искал да я загубя. Заедно с Пепе и линкора тя представляваше прекрасен подарък за Инскин. Пък и нямаше шансове, корабите се устремиха след нея от всички страни. За тях това бе обикновена работа и сега всичко беше само въпрос на време.

Предавайки всички работи и линкора на Флота, се върнах в своята разкошна яхта, налях си голяма чаша шотландско уиски — такова нямаше никой в радиус от двайсет светлинни години — и запалих дълга пура. Седнах в комфортната зала пред екрана и наблюдавах преследването.

Ейнджълин вероятно се гърчеше от болка, правейки остри завои, за да избегне пленяването. Претоварването от порядъка на 15 G може да я лишат от съзнание. Но всичко това е интересно, макар и напразно, тъй като те все едно хванаха катера в мрежа и скоро щяха да я арестуват. Никой от нас не предполагаше колко важно бе това време, докато абордажната група не нахълта в катера.

Той, разбира се, беше празен.

Едва след десет дни разбрахме докрай какво се бе случило. Това беше безжалостно и ужасно и дори психиатрите да не бяха потвърдили искреността на Пепе, все едно щях да му повярвам.

Ейнджълин през цялото време е била на крачка пред нас. Напускайки линкора с катера, тя не се е и опитвала да отлети. Вместо това на пълна скорост е настигнала най-близкия звездолет, малък крайцер, с дванайсетчленен екипаж на борда. Те, естествено, и понятие си нямали какво е станало на линкора, тъй като още не бях дал сигнал за обща тревога. Трябваше да го направя веднага щом тя избяга и тогава дванайсет добри човека щяха да останат живи.

Никога няма да разберем какво им е наговорила, но в тях не е възникнало абсолютно никакво съмнение, дори най-малко подозрение. Може би нещо за бягство от бандити. Във всеки случай се е качила на кораба. Петима загинали от отровен газ, останалите са били застреляни. Научихме за това, когато крайцерът беше намерен абсолютно безжизнен, дрейфиращ на няколко парсека от курса си. След завземането на крайцера тя е прехвърлила катера на дистанционно управление и е започнала да прави с него различни номера.

Докато сме я преследвали, е закарала крайцера в опашката на преследвачите, а след това е изчезнала. По-нататък следите й се губеха, макар да бе ясно, че тя трябва да е завзела още един кораб. Какъв е бил този кораб и къде го е намерила, беше абсолютно неизвестно.

Връщайки се в щабквартирата на Корпуса, се опитах да обясня всичко това на всемогъщия Инскин. Той ме гледаше със студени очи и се получи така, сякаш се оправдавам.

— Нали ви доведох линкора и Пепе — казах аз. — Може би след прочистването на личността му ще живее в съгласие със себе си. Ейнджълин ме надхитри и избяга. Не предвидих това. Но тя работи сто пъти по-добре от тези дръвници от Флота!

— За какво са тези емоции? — каза Инскин спокойно. — Никой не ви обвинява в нарушаване на дълга. Държите се така, като че ли имате нечиста съвест. Свършихте добра работа. Прекрасна работа. Огромна работа… като за първо задание…

— Ето, пак започвате — примолих се аз. — Пробутвате ми моята съвест. По-добре не я наблюдавайте… — посочих Пепе Перо, който седеше близо до нас в ресторанта. Той бавно дъвчеше нещо, мърморейки под носа си с безсмислено изражение на лицето. От мозъка му беше изтрита старата и внедрена нова личност. Остана само старото тяло на Пепе, което обичаше Ейнджълин и което открадна линкора.

— Психолозите работят над нова теория за тялото-личност — меко каза Инскин, — така че защо да не го подържим тук под наблюдение? Ако в новата личност се развият неговите криминални склонности, това ще ни позволи да го завербуваме за Корпуса. Какво мислиш за него?

— Нищо — отговорих аз. — След това клане, което извърши за приятелката си, можете да направите от него дори рязан бифтек. Но той ми напомня, че тя още не е заловена и се намира на свобода. Разхожда се и замисля нови престъпления. Искам да я намеря.

— Не — възрази Инскин. — Ти вече ме пита и аз ти отказах. Този въпрос сега не подлежи на обсъждане.

— Но аз мога…

— Какво можеш? — злобно ме погледна той. — Всички офицери в Галактиката имат описанието й и се занимават с издирването й. Нима можеш да направиш повече от това, което ще направят те?

— Няма да мога — изръмжах аз. Отместих чинията си, станах и казах колкото може по-естествено: — Разчитам на това да получа голяма кана с нещо подкрепително. Отивам си и ще удавя мъката си.

— Ще имаш кана. И забрави Ейнджълин. Ела при мен в 9.00 сутринта. По-здравомислещ.

— Робовладелец — промърморих аз, затваряйки вратата и тръгнах по коридора, излизащ от резиденцията на Инскин. Отдалечавайки се така, че да не се виждам, завих по посока на космодрума.

И така, вече започнах да използвам уроците на Ейнджълин. Ако имате план — привеждайте го в действие моментално. Не му давайте да залежи, да изгуби свежестта си, да позволи на други хора също да мислят за него. Сега въстанах срещу един от най-проницателните хора и вече само мисълта за това ми доставяше удоволствие. Наруших заповедта на Инскин, като се махнах от него от Корпуса. Махайки се не в прекия смисъл, а само за да свърша работата, която започнах за тях. Само че сега очевидно ще се наложи да правя всичко сам.

В стаята си имах инструменти, приспособления и прилична пачка пари. Това много би ми послужило в момента. Ще се наложи да мина без всички тези неща. Когато Инскин се замисли защо изведнъж се съгласих с него, искам да бъда в космоса.

Механикът с робота-товарач подготвяха космолет на мястото за старт. Застанах до него и го попитах с официален тон:

— Това ли е моят кораб?

— Не, сър. Този е за пълномощния агент Нилсън. Ето че и той идва.

— Я изтичай до централния корпус и провери управлението оттам.

— Нова задача, Джими? — попита Нилсън, приближавайки се до мен.

Кимнах, като продължавах да го наблюдавам.

— Я нова, я стара. А как е тенисът ти? — вдигнах длан, изобразявайки ракета.

— О, с всеки изминат ден все по-добре — отговори той, обръщайки се към кораба си.

— Ще те науча на нов удар — казах аз, отпускайки ръба на дланта си върху врата му. Той беззвучно падна. Подхванах го и внимателно го сложих зад някакви струпани варели, без да забравя да взема от разтворените му пръсти кутията с ленти за курса.

Докато механикът още не беше успял да се върне, се затворих в кораба, сложих лента за курса в пулта и помолих за разрешение за излитане. Мина цяла вечност, докато светне зелената лампичка.

И ето че вече летя. Веднага щом пусковите ускорители преустановиха работата си, се хвърлих върху пулта за управление с отвертка в ръка. В него задължително трябваше да има дистанционен блок, тъй като всички кораби на Корпуса трябва да могат да бъдат управлявани от разстояние. Открих това по време на един от първите ми тренировъчни полети на един от тези кораби, нали едно от положителните ми качества винаги е било любознателността. Разединих входните и изходните клеми и преминах в машинната зала.

Може би бях излишно подозрителен. Имах прекалено лошо мнение за човечеството. И за Инскин, който за всичко имаше своя гледна точка. По-доверчиви хора от мен вероятно щяха да игнорират радиоуправляемия заряд за самоликвидация, вграден в двигателя. Той може да се използва за взривяване на кораба в случай на пленяване. Не мислех, че ще го използват срещу мен, освен в изключителен случай. Въпреки това реших да го обезвредя.

Зарядът представляваше блок от бурмедекс, вграден в корпуса на двигателя. Капакът падна лесно и пред очите ми се разкри плетеница от кабели и жици, водещи към шестостенната глава, завинтена в средата на блока. Хванах го с пръсти, стиснах го силно, докато ми причерня пред очите, и се опитах да го завъртя. С последно усилие на късащата се плът и изкълчените стави го помръднах, а след това и го освободих. Той увисна на жиците като нерв на изваден зъб.

И изведнъж се взриви със силен трясък и облак гъст черен дим.

С противоестествено спокойствие гледах през този облак черен дим дупката в блока. Корабът и съдържанието му трябваше да се превърнат на прах.

— Инскин — казах аз, но гърлото ми пресъхна и гласът ми се накъса. — Инскин — казах аз отново, — получих вест от теб. Ти мислеше, че ми даваш оставка. Не, аз сам излизам от Специалния Корпус!