Хари Харисън
Стоманеният плъх (15)

Глава 15

Тъмничарите явно си бяха поставили за цел да ме научат на добри маниери, а аз правех всичко възможно да затрудня благородния им труд. Не за това доброволно влязох в затвора, рискувах да направя всички тези неща с бедния стар крал, за да спечеля баса. Оскърбление на Негово Величество беше такова престъпление, което обикновено се наказваше със смърт. За щастие цивилизованото влияние на Лигата вече бе докоснало тъмния Фрайбур и местните власти ми доказаха привързаността си към законите. Правех се, че не забелязвам това. Когато ми донасяха месо, изяждах го, а чинията чупех, демонстрирайки протеста си срещу незаконното арестуване.

Това беше примамка. Спечелените от мен синини щяха да бъдат прекалено малка отплата за успешния опит за самореклама. Фигурата на отцепник, предател на своята класа, от една страна, и силна личност в мирната Вселена, побойник, безкомпромисен боец, от друга. Накратко, притежавах всички качества, които ненавиждат порядъчните фрайбурци, а такива хора трябваше да привлекат Ейнджълин.

Въпреки недалечното кръвопролитно минало Фрайбур беше беден на буйни мъже. Не от най-ниските слоеве, разбира се, пристанищни кръчми са наблъскани с мускулоноси, притежаващи кокоши мозъци. Ейнджълин можеше да наеме всеки, когото сметнеше за необходим. Но само с бойни отряди няма да завоюваш властта. Необходим й е съюзник и помощник от дворяните, а според наблюденията ми хора с такъв талант бяха рядкост, при това голяма. В скандала на бала се постарах да покажа всички качества, от които тя можеше да се заинтересува, и се опитах да направя така, че в никакъв случай да не помисли, че това се демонстрира именно за нея. Капанът беше поставен, оставаше й само да влезе.

Изскърца отваряща се врата.

— Имате посетители, граф Дийбщол — каза тъмничарят, отключвайки и вътрешната решетка.

— Кажете им да отиват по дяволите! — викнах аз. — На тази гнусна планета няма нито един човек, когото бих искал да видя.

Без да обръща внимание на репликата ми, той въведе началника на затвора и двама типа в черни дрехи със сурови лица. Демонстративно ги игнорирах. Те мълчаливо почакаха охраната да излезе, след това по-слабият от тях отвори донесената папка и с края на пръстите взе оттам лист хартия.

— Няма да пиша никакво прощално писмо на самоубиец, можете да ме убиете по време на сън — изръмжах аз, вживявайки се в комедията. Той внимателно ме погледна, но лицето му не се промени.

— Това е несправедливо обвинение — спокойно проговори той. — Аз съм Кралският Прокурор и никога няма да допусна подобни действия — и тримата кимнаха с глава, като навити с една пружина, ефектът беше толкова заразителен, че едва не кимнах и аз.

— Няма да се самоубия доброволно — казах твърдо аз. — Това е последната ми дума по този въпрос.

Кралският Прокурор достатъчно дълго бе работил на мястото си, за да може да се смути лесно. Той се изкашля, пошумоля с хартията и започна:

— Има няколко криминални действия, в които може да бъдете обвинен — заговори той с дебел глас с извънредно мрачно изражение на лицето. Аз невъзмутимо се прозях. — Сред тях и осакатяване на млад човек. Но се надявам, че той няма да настоява — продължаваше той, — тъй като това само ще усложни делото. Сам кралят настоятелно ми препоръча да завърша това дело колкото може по-бързо и да възстановя мира между всички. Аз съм тук, за да претворя желанието му в дело. Подпишете това извинение и веднага ще ви откарат на борда на звездолета, отлитащ през нощта. Делото е приключено.

— Опитвате се да се измъкнете, за да скриете пиянските побои в двореца? — усмихнах се аз. Лицето на прокурора почервеня, но той се сдържа. Ако сега ме изгонят от планетата — всичко пропадаше.

— Оскърбявате ни, сър! — проговори той. — Не забравяйте, че и вие имате вина за това. От сърце ви съветвам да приемете снизходителността на краля и да подпишете извинението — той ми подаде листа, но аз го скъсах на парчета.

— Да се извиня? Никога! — викнах му аз. — Аз защищавах честта си от пияните ви мъже и крадците-дворяни, откраднали правата, принадлежащи на рода ми.

Всички излязоха. Началникът на затвора беше единственият на моя възраст, затова именно му подсказах пътя с върха на обувката в съответното място. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Вратата с шум се затвори пред мен — буйния, метежен, войнствен син на фрайбурската земя. Направих всичко, за да привлека вниманието на Ейнджълин, но ако това не станеше, рискувах да прекарам остатъка от дните си зад тези мрачни стени.

Очакването винаги лошо се отразява на нервите ми. Аз съм мислител само в спокойно време, а в останалото съм човек на действието. Едно е да се разработи план, друго — да седиш в мръсна затворническа килия и да мислиш дали в разработения план няма слабо звено.

Ще се измъкна ли от този капан? Вероятно ще бъде трудно, но този изход трябваше да се остави като последно средство. Там, навън, ще бъда принуден да се крия и тя няма да има никакви шансове да се свърже с мен. От преживяване си изгризах ноктите. Следващият ход принадлежеше на Ейнджълин, и ми оставаше да се надявам и да чакам, че няма да се забави с правилното решение след анализа на действията ми.

След седмица започнах да полудявам. Кралският Прокурор не идваше и нямаше никакви разговори за съд и наказание. Подхвърлих им дразнещ проблем и сега те си трошат главата, без да знаят какво да направят. Почти бях решил да бягам. Да се измъкна от този смотан затвор съвсем не беше трудно. Но нали чаках съобщение от безпощадната ми любов. Разглеждах възможностите, които тя би могла да използва. Може би някакъв натиск върху двора, за да ме освободят? Или тайно да ми донесат пила и бележка, в която да пише да се измъквам със свои сили. Всеки път, когато получавах хляб, го разчупвах, търсейки нещо вътре. Нямаше нищо.

На осмия ден Ейнджълин откликна по най-присъщия й праволинеен начин. През нощта ме събуди нещо нередно. Нямаше шумове, прилепих се до вратата и през дупката видях светлина в края на коридора. Нощният пазач лежеше на пода, и плътна фигура с маска, облечена в нещо черно, стоеше над него с тояга в ръка. Приближи се друг непознат, облечен като първия, и двамата помъкнаха пазача по коридора към мен. Един от тях се порови в джоба си и извади оттам парче червен плат, което пъхна в безволевите пръсти на пазача. Когато се приближиха до моята килия, отскочих от вратата и безшумно се заврях в леглото.

Ключът заскърца в ключалката, запалиха лампата. Седнах на леглото, преструвайки се, че току-що съм се събудил.

— Кой е тук? Какво искате?

— Бързо ставайте и се обличайте, Дийбщол. Ще ви изведем оттук. — Това беше първият главорез, когото видях, тоягата още висеше от ръката му. Долната ми челюст увисна и запълзях по леглото, притискайки се до стената.

— Убийци! — закрещях. — Ето какво е намислил Уили, да ми затегне примката на шията, а след това да каже, че сам съм се обесил! Добре дошли, но не мислете, че ще бъде лесно!

— Не ставайте идиот — изсъска мъжът. — И си затворете устата. Тук сме, за да ви спасим. Ние сме приятели. — Още двама, облечени по същия начин, се появиха зад него. В коридора имаше и четвърти.

— Приятели?! — виках аз. — Убийци, ето кои сте! Скъпо ще платите за престъплението си.

Четвъртият в коридора просъска нещо и останалите тръгнаха към мен. Искаше ми се по-добре да разгледам главатаря. Това беше малък мъж, ако въобще беше мъж. Дрехите му висяха свободно, на главата му имаше маска от чорап. Ейнджълин бе примерно толкова висока. Не можах да видя повече подробности, защото бандитите се хвърлиха върху мен. Ударих един от тях в корема и отскочих, но те имаха всички преимущества. Без обувки и оръжие нямах никакви шансове, а те не се страхуваха да използват тояги. Едва сдържах победоносната си усмивка, когато ме усмириха.

Все още съпротивлявайки се, им позволих да ме помъкнат натам, където мечтаех да се намеря.