Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Глава 2

Пътуването към космодрума, разбира се, разположен далеч от града, мина спокойно. Най-накрая можех да се отдам на спокойното течение на мислите си. Имаше време дори да пофилософствам малко. Най-после отново можех да се насладя на хубава пура. В предишния си живот пушех само цигари и никога не нарушавах това правило, дори когато бях сам. Пурите бяха чудесни, макар и отлежали половин година в специалната кутия в чантата с дрехите. Дръпнах дълбоко, разглеждайки мяркащия се покрай мен пейзаж. Хубаво е да бъдеш свободен от работа, но също толкова хубаво е и да се намираш на работа.

Аз бих се затруднил да отговоря кой от тези периоди ме удовлетворява повече и ми доставя повече удоволствие — всеки си имаше своите прелести и преимущества.

Животът ми толкова се отличава от живота на повечето хора на нашето общество и се страхувам, че дори няма да мога да им го обясня. Те живуркат в богат, много богат съюз на световете, където практически вече е забравено какво означава думата „престъпление“.

Въпреки века на генетичния контрол съществува малка група недоволни, а още по-малко е числото на тези, които изобщо не приемат господстващите социални порядки. Някои от тях биват идентифицирани рано и бързо се вкарват в нормата. Други не показват слабостта си и когато станат възрастни, крадат по малко — нощни кражби по домовете, в магазините или нещо от този род. След това се покриват за седмица или месец в зависимост от степента си на съобразителност. Но благодарение на последните постижения на техниката полицията ги открива и залавя.

С това всички престъпници и престъпления в нашия организиран, прекрасен свят се изчерпват. По-точно, деветдесет и девет процента. Но има и още един, най-главен процент, на който полицейските служби дължат съществуването си. Този един процент съм аз и шепата хора, разпръснати по цялата галактика. Теоретично ние съществуваме, но макар и да съществуваме, не можем да съществуваме, да действаме.

Ние сме плъхове в рамките на обществото, живеем извън неговите закони, независимо от неговите правила. В обществото има толкова повече плъхове, колкото по-меки са законите му, както в старите дървени постройки е имало повече плъхове, отколкото в железобетонните здания, построени по-късно. Сега цялото общество е железобетон и неръждаема стомана, процепите и дупките стават все по-малко и плъхът трябва да бъде особено хитър, за да ги открие. В такава обкръжаваща среда нормално явление става плъхът от неръждаема стомана.

Да бъдеш стоманен плъх е и странно, и почтено, особено ако се размотаваш из Галактиката. Експертите социолози не стигат до съгласие за причините на нашето съществуване, а някои просто не вярват в него. Най-разпространената теория гласи, че ние сме жертви на психични разстройства, които не са се проявили в детството, когато са могли лесно да бъдат излекувани, а са се появили едва по-късно. По този въпрос имам собствена гледна точка, която не съвпада с теорията.

Преди няколко години написах книга на тази тема, разбира се, под псевдоним, но теорията ми е, че това отклонение е както психично, така и непсихично. На определен стадий от интелектуалното си развитие индивидът трябва да направи своя избор: или живот, независим от условностите на обществото, или смърт от абсолютна скука. В обкръжаващата среда няма нито бъдеще, нито свобода. Алтернативата е само друг живот, пълен с пренебрежение към законите. Днес всеки трябва да направи избор: или всичко, или нищо. За да запазя психиката си нормална, аз избрах всичко.

Негативната част от размишленията ми беше прекъсната от пристигането ми на космодрума. В работата ни особено опасни са празнодумието и бездействието. Заедно със самосъжалението те могат напълно да ни изкарат от строя. Активността винаги ми е помагала, усещането за опасност и преследване винаги е прочиствало мозъка ми. Когато плащах за пътя, излъгах шофьора, като скрих един от изброените вече кредити в ръкава си. Той беше задънен като сокак и наивната му доверчивост ме развесели. Направих това само от скука и веднага му дадох двоен бакшиш.

Зад прозорчето на билетното гише седеше робот контрольор, у когото ролята на камера играеше третото око на челото. Докато купувах билета, то прещракваше тихо, регистрирайки личността и местоназначението на полета ми.

Нормална полицейска предвидливост: щях да се учудя, ако това не се беше случило. Цел на пътуването ми бе една вътрешна система. Този път не възнамерявах да правя междузвезден скок, както постъпвах обикновено след голяма работа, нямаше нужда от това. За голяма работа моносветът като малка система не стига, но Бета Мингус имаше около дванайсет планети с условия, подобни на земните. Само на планета III сега беше малко по-топло, на останалите времето беше чудесно. Търговска конкуренция вътре в системата липсваше, а полицейският департамент, според сведенията ми, не работеше кой знае как. Те трябваше да си платят за това. Билетът ми беше за Морий, номер XVIII — голяма, в основни линии селскостопанска планета.

На космодрума имаше няколко малки магазинчета. Внимателно ги огледах и взех нова торба с пълен комплект дрехи и необходимите пътни принадлежности.

Накрая минах през шивача. Той бързо ми приготви няколко костюма и униформена престилка, взех всичко това в пробната. За да избегна неприятностите, закачих единия от костюмите над оптичния bug на стената и нарочно започнах шумно да свалям обувките си, а през това време се заех да подправя току-що купения билет. На другия край на ножа за пури имаше перфоратор, с чиято помощ промених обозначения на билета код на местоназначението. Сега летях вместо към планета XVIII към планета X и при тази промяна на курса губех почти 200 кредита. В това е същността на метода ми. Никога да не увеличавам стойността, прекалено големи са шансовете да те спипат с такъв билет. Ако намалите стойността му, дори това да бъде забелязано, всички ще решат, че това е грешка на машината, никой няма да се усъмни, тъй като да се губят пари при фалшифициране на билета е пълна безсмислица.

За да не предизвикам подозрението на полицията, свалих костюма от камерата и го пробвах. Когато всичко беше готово, имах още един час до тръгването на кораба. Отидох в автоматичното химическо почистване и след известно време получих всичките си дрехи изчистени и изгладени. Нямах нищо интересно за митничарите освен торбата, пълна с износени дрехи.

Те бързо ме пуснаха и аз се качих на кораба. Той беше пълен само наполовина и можех да седна до стюардесата. Флиртувах безуспешно с нея, докато тя не си отиде, записвайки ме в категорията: „Самец, нахалник, лепка“. Старата мома, която седеше до мен, ме класифицира в същия раздел, тя демонстрираше святото си презрение към мен, гледайки демонстративно през прозореца. Задрямах щастливо, тъй като да бъдеш забелязан и да попаднеш в определена категория в дадения случай е по-добре, отколкото да не бъдеш забелязан. Сега описанието ми беше както на всеки друг млад мъж, а точно това ми беше необходимо.

Когато се събудих, вече бяхме близо до планетата X и аз реших да подремна още малко, докато корабът се проверяваше от митничарите. Багажът ми не предизвика никакво подозрение, тъй като преди шест месеца предвидливо фалшифицирах документите, в които сега фигурирах като банков куриер.

Междупланетният кредит почти напълно отсъстваше на тази планета и митничарите бяха свикнали да виждат купища пари, превозвани натам и обратно.

Почти автоматично, прикривайки следите си, се прехвърлих в големия център за текстилна промишленост Бругх, разположен на повече от хиляда километра от мястото на приземяването ми. Използвайки напълно променените идентифициращи документи, се регистрирах в тихо хотелче в предградието.

Обикновено след голям удар, подобен на последния, почивах месец-два. Това беше необходимо, макар да не изпитвах такава потребност. Като се разхождах из града и правех малки покупки, се оглеждах за възможност за нов удар. Възстановявайки едновременно с това личността на Джеймс ди Грийс. Ден след ден се убеждавах, че изглеждам все по-добре и по-добре.

Винаги съм успявал да се измъкна от лапите на закона и една от многото причини бе тази, че никога не се повтарях. Измислях някакъв малък чудесен трик, след това изчезвах и никога повече не се връщах на същото място. Единствената обща черта на всички тези трикове беше, че те носеха пари. А единственото, което още не бях успял да направя, това бе въоръженият грабеж. Време беше да обмисля и този вариант.

Докато възстановявах коремчето на Хлъзгавия Джим, обмислях плана на операцията. Когато напръстниците с нови отпечатъци бяха готови, операцията бе вече планирана.

Както и всеки наистина добър удар тя беше гениално проста.

Възнамерявах да се заема с Моранс — най-големия магазин в града. Всяка вечер точно по едно и също време брониран автомобил откарваше дневния оборот на универсалния магазин в банката — гигантска сума в кредитни билети. Пред мен имаше един-единствен реален проблем: как сам човек може да отнесе такова огромно количество пари. Когато получих отговор на този въпрос, операцията можеше да се смята за готова.

Всички приготовления се водеха от мен, разбира се, мислено, докато отново не се превърнах в Джеймс ди Грийс. Щом коремчето ми се закръгли, почувствах, че отново влизам във форма. Почти с удоволствие запалих първата пура и пристъпих към работа. Ден или два за няколко глупави кражби, и бях готов. Ударът беше планиран за следващия ден след обяд.

Купеният от мен голям фургон с някои изменения, които направих, беше ключът за операцията. Паркирах го в Г-образната алея на половин миля от Моранс. Фургонът почти напълно блокираше алеята, но това не беше кой знае какво, тъй като я използваха само рано сутрин. Тръгвайки бавно обратно към магазина, стигнах пред него почти едновременно с бронираната кола. Дадох си вид, че изучавам стената на огромното здание, докато охраната носеше парите. Моите пари.

Мисля, че у някои хора със слабо въображение ситуацията би предизвикала благоговеен ужас. Най-малко пет въоръжени пазача стояха около входа, двама отстрани, няколко вътре, а също шофьорът и помощникът му. Като допълнителна предпазна мярка до колата бръмчаха и три мотоциклета. Те трябваше да съпровождат автомобила в качеството им на прикритие. О, много впечатляващо! С мъка потиснах усмивката си, когато помислих какво ще стане с тези най-щателно замислени предпазни мерки.

Вече бях преброил количеството на торбите с пари, изнасяни през вратата. Те винаги бяха петнадесет, не повече и не по-малко, и това много ми помогна по време на разработката на плана на операцията. Веднага щом в бронетранспортьора беше натоварена четиринадесетата пачка, на вратата се показа петнадесетата. Шофьорът също броеше. Той излезе от кабината и тръгна към задната врата, за да я затвори, когато товаренето привърши.

Ние действахме в невероятен синхрон. В момента, когато той се приближи до задната врата, аз се приближих до кабината. Спокойно и уверено влязох вътре и затворих вратата след себе си. Помощникът имаше време само колкото да опули очи и да отвори уста. Лепнах му на коленете анестезираща бомба и той веднага се изключи. Аз, разбира се, предварително си бях поставил в ноздрите съответните филтри. Запалвайки мотора с лявата ръка, изхвърлих бомбата през прозореца колкото може по-далеч. Като приятна музика се разнесе в ушите ми шумът от падането на пазачите, които се намираха в задната част.

Целият процес зае около шест секунди. Най-накрая стражите, стоящи на крака, осъзнаха, че стават странни неща.

Дружески им помахах от прозореца и откъснах бронираната кола от мястото й. Един от тях се хвърли след мен и се опита да скочи в колата през отворената задна врата, но не успя. Всичко стана толкова бързо, че никой от пазачите дори и не помисли да стреля, а аз бях сигурен, че няма да мине без няколко куршума. Малкоподвижният начин на живот на тези планети притъпява рефлексите.

Мотоциклетистите се опомниха по-бързо, хвърлиха се след мен, когато още не бях успял да измина и стотина фута. Леко намалих, за да се приближат, след това натиснах акселератора, като не им дадох да ме догонят.

Разбира се, ревяха сирени, револвери стреляха, но това го бях предвидил. Носехме се като професионални състезатели, оставяйки зад себе си целия транспорт. Те нямаха време да помислят и да разберат какво може да стане в резултат на това. Ситуацията беше много комична и се страхувах да не се разсмея, лавирайки с колата.

Разбира се, сигналите за тревога трябваше да се чуват много надалеч и пътят отпред би трябвало да е блокиран, но тази половин миля ние се носехме с пълна скорост. След няколко секунди видях началото на алеята. Обърнах натам колата, натискайки едновременно и копчето на джобния ми късовълнов предавател.

По цялата дължина на алеята се взривиха димните ми бомби. Те, както и цялото ми оборудване, бяха самоделни, но създаваха прекрасен тъмен облак дим в тази тясна алея. Насочих машината надясно, докато калникът й не започна да дере в стената и намалявайки малко скоростта, продължих да карам по същия начин. Мотоциклетистите, разбира се, не можеха да постъпят така и пред тях застана дилемата: или да спрат, или да си строшат главите, като се хвърлят в тъмнината. Надявах се, че ще направят правилен избор и няма да се подлагат на опасност.

Предполагаше се, че радиоимпулсът, взривил бомбите, едновременно ще отвори задните врати на моя микробус и ще спусне платформата. Всичко това работеше чудесно по време на изпитанията, оставаше да се надявам, че системата няма да ме подведе и сега. Опитах се да преценя разстоянието по време на движението по алеята, но очевидно не успях. Предните колела на колата буквално се врязаха в платформата и колата по-скоро скочи, отколкото влезе вътре във фургона. Отхвръкнах нагоре, ударих се и се изтъркалях от кабината и паднах навън.

Поради абсолютната тъмнина от димните бомби и сътресението на мозъка едва не пропадна цялата операция. Опипвах стената, опитвайки се да се ориентирам и губех ценни секунди. Мина време, докато в края на краищата не се натъкнах на задната врата. Чуха се гласовете на пазачите, тичащи напред-назад в дима. Те чуха шума от сблъсъка и за да ги объркам отново, ми се наложи да хвърля още две газови бомби.

Когато се добрах до кабината и запалих мотора, димът започна да се разсейва и след няколко фута излязох на слънце. Напред алеята се вливаше в централната улица, на която стояха две полицейски коли. Приближих внимателно и изучих обстановката. Никой на проявяваше никакъв интерес към фургона, явно всички наблюдаваха другия край на алеята. Излязох на улицата и тръгнах встрани от магазина, който ограбих.

Разбира се, в тази посока изминах само няколко квартала, след това завих в странична улица. На другия ъгъл завих още веднъж и се насочих към Моранс, мястото на последното ми престъпление. Студеният въздух, влизащ през прозореца, окончателно ме свести и аз започнах да си подсвирквам, карайки големия фургон по странични пътища.

Просто тръпнех от желание да изляза на площада пред Моранс и да погледам цялата тази суетня. Но не си струваше да рискувам. Пък и време нямаше. Карах внимателно по разработения маршрут, избягвайки улиците с голямо движение. След няколко минути стигнах до товарната площадка, разположена в задния двор на магазина. Тук също се чувстваше голяма възбуда, но тя се губеше в обикновената делова суета. Докато роботите, които не се занимаваха с клюки, изпълняваха обичайната си работа, групички шофьори и продавачи тук и там излагаха своята гледна точка за станалото. Всички бяха толкова увлечени от разговора, че не ми обърнаха никакво внимание. Паркирах колата си до друг фургон, изключих мотора и облекчено въздъхнах.

Първата част от плана приключи успешно, но втората бе не по-малко важна. Порових се в пояса си, където държах аптечните си запаси. Винаги бях с тях на работа, те бяха незаменими в подобни ситуации. Обикновено не се доверявах на стимулаторите, но сега сътресението от удара беше все още много силно. Две хапчета лимотен подействаха доста бързо и когато влязох през задната врата във фургона, походката ми отново стана пружинираща.

Помощник-шофьорът и пазачите все още бяха в безсъзнание и щяха да бъдат в това състояние най-малко още десет часа. Завлякох ги в един по-чист ъгъл в предната част на фургона и се захванах за работа.

Тъй като ми беше известно, че бронираната кола ще заеме цялата вътрешност на фургона, сложих до стените кашони, украсени с надписи „Моранс“. Внимателно ги бях откраднал предварително от склада на магазина — това също бе лесно и стана незабелязано. Свалих кашоните и ги приготвих за опаковане. Потта се лееше от мен като река, наложи се да си сваля фланелата.

Почти два часа прехвърлях парите. Когато кашонът се запълваше, затварях го с лента. Приблизително всеки десет минути поглеждах през процепа на вратата: навън всичко беше спокойно. Полицията, естествено, бе блокирала града и го претърсваше улица по улица, търсейки бронираната кола. Бях абсолютно сигурен, че задният двор на магазина ще бъде последното място, където ще погледнат.

Заедно с кутиите бях взел от склада товарителници и сега лепях по един на всяка кутия, вписвайки различни адреси и стойност. Работата наближаваше към края си.

Почти се стъмни, но знаех, че отделът за товарене работи и през нощта. Моторът заработи на половин оборот, бавно излязох от линията автомобили и започнах внимателно да се насочвам към платформата. Избрах относително спокоен участък и поставих фургона плътно до линията, ограничаваща приемната площадка. Не отворих задната врата, докато всички работници не се заеха с работата си и не се обърнаха. Та нали и най-тъпият от тях би се заинтересувал защо от фургона разтоварват собствените фирмени кашони на магазина. В течение на няколко минути, докато разтоваря и покрия кутиите с брезент, се вълнувах и веднага щом завърших с разтоварването, го махнах и запалих цигара.

Не чаках дълго. Цигарата още димеше, когато се появи робот от отдела за товарене.

— Е, ти! На М-10, където бяха натоварени кашоните, се скъса транспортната лента. Погрижи се за товаренето.

В очите на робота проблесна чувство за дълг. Някои от тези модели тип М се отнасят към работата много сериозно. Едва успях да отскоча настрани и иззад вратата се показа М-фургонът. Бързо суетене, сортиране и товарене — и платформата започна да опустява. Запалвайки цигара, наблюдавах как моите кашони се щамповат и товарят на рейсовите фургони и транспортьори.

Всичко, което ми оставаше да направя сега, бе да изкарам фургона си на улицата и да изменя външността си.

Сядайки във фургона, за първи път почувствах, че нещо не е наред. Естествено, наблюдавах вратата, но не се приближавах до нея. Фургони влизаха и излизаха. И тук сякаш ме удариха с чук по главата. Голям червен междуградски фургон току-що бе излязъл. Чух рева му, ехото на който се спускаше надолу по улицата. Затихвайки, той премина в слабо ръмжене. След това ревът се засили и фургонът влезе обратно през другата врата. Зад тази стена стояха и чакаха полицейски коли.

Чакаха мен.