Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Глава 4

Никога през живота си не съм се лъгал така. Хората, с които се срещах, бяха невероятно тъпи. Те се отнасяха към мен като към някаква буболечка и не можех да разбера как съм попаднал тук. За разбиране, естествено разбирах, имах добра памет. Постепенно се завъртях в тази въртележка.

Намирахме се на спътник, това беше очевидно, но аз изобщо не си представях близо до коя планета или дори в коя слънчева система сме. Всичко беше абсолютно секретно, а това място явно бе свръхсекретният главен щаб и основната база на школата на Корпуса.

Школата ми харесваше. Това беше единственото, което ме предпазваше да не полудея. Тъпанарите седяха и зубреха, а на мен материалът ми се удаваше лесно. Едва сега започнах да разбирам колко сиви са били операциите ми. С техниката и приспособленията, за които научавах сега, преди можех да бъда десетина пъти по-силен и по-хитър. Тази мисъл здраво заседна в мозъка ми, гадничко съблазнявайки ме в минути на депресия и тъга.

Предметите бяха и тъпи, и неприятно скучни. Половината от времето минаваше в работата с архивите — изучаване на безбройните победи и няколкото поражения на Корпуса. Понякога ме обхващаше смъртна тъга, но разбирах, че това е част от изпитателния период — да ме понаблюдават не ме ли тегли към миналото. Усмирявах нрава си, потискайки прозевките и размишлявайки. Тъй като не можех нищо да променя тук, ми трябваше нещо по-така, което би сложило край на каторжната ми работа.

Това беше трудна задача, но аз го открих. След известно време узнах всичко и си го изясних. Наложи се да се занимавам с това, когато всички спяха, но донякъде това правеше търсенията дори по-интересни.

Когато работата стигна до отваряне на катинарите и разбиване на сейфове, бях длъжен да призная, че това не си заслужаваше. Вратите в личните апартаменти на Инскин се заключваха с реверсивен барабан от стар тип, който нищо не струваше да отворя. Трябваше да вляза спокойно през вратата, без шум. Но така, че Инскин да ме чуе. Лампата светна, той седеше в леглото, насочвайки към мен своя 0,75 калибров.

— Сигурно сте полудели, ди Грийс — изръмжа той. — Да влезете в стаята ми през нощта! Можех да ви застрелям!

— Не, не можехте — отговорих аз, когато той скри оръжието си под възглавницата. — Толкова любознателен човек като вас първо разговаря, после стреля. А пък и тези нощни страсти нямаше да ги има, ако екранът ви беше включен и можех да ви повикам.

Инскин се прозя и си наля чаша вода от автомата над леглото.

— Това, че съм глава на Специалния Корпус, не значи, че трябва да работя за целия Корпус. Понякога ми се налага да поспя. Екранът ми е включен само за свръхважно повикване, а не за всеки агент, нуждаещ се от утешение.

— Не значи ли това, че съм попаднал в категорията на нуждаещите се от утешение? — попитах аз колкото може по-мазно.

— Настанявайте се в която искате категория, дявол да ви вземе — изръмжа той, падайки отново в леглото. — А също така се преместете в коридора и елате при мен утре в работно време.

Стана ми жал за него. Той толкова много искаше да спи и възнамеряваше да заспи колкото може по-скоро.

— Знаете ли какво е това? — попитах го аз, пъхайки голяма блестяща снимка под дългия му счупен нос. Едното му око бавно се отвори.

— Голям военен кораб, който прилича на имперски. А сега в края на краищата се махайте! — простена той.

— Отличен отговор за такъв късен час — казах му аз вежливо. — Това е последният имперски линкор от най-висш клас. Несъмнено една от най-мощните машини за разрушаване от създадените когато и да било. Пълна защитна екранизация в диаметър от половин миля и въоръжение, способно да превърне в радиоактивна пепел всяка съществуваща днес флота.

— Изключвайки факта, че последният линкор е бил претопен преди повече от хиляда години — промърмори той.

Огледах се и доближих устните си до ухото му, за да изключа всякакво недоразумение. Говорех тихо, но ясно.

— Вярно, вярно — казах аз. — Но няма ли да се учудите дори малко, ако ви кажа, че един от тях се строи днес?

О, това трябваше да се види! Одеялото отлетя на една страна. Инскин отскочи в друга. С едно рязко движение той премина от лежащо положение в стоящо и се зае с изучаването на снимката ми. В пижамата, разбира се, той изглеждаше не особено привлекателно: ъгловато тяло на патешки крака, но ако краката бяха тънки, затова пък гласът беше много дебел.

— Говорете, ди Грийс, говорете, дявол да ви вземе! — изръмжа той. — Какви са тези глупости за военния кораб? Кой го строи?

Преди да започна да говоря, бавно извадих пиличка за нокти, ефектно отметнах ръка и започнах да обработвам пръстите си. С ъгълчето на окото си видях как лицето му почервенява. Това беше моето малко отмъщение.

— Настанете ди Грийс в архива, за да се ориентира по-добре. Нека се рови в прашните, вонящи папки с вековна давност. Именно това е необходимо за свободния дух на Джеймс ди Грийс. Научете го на дисциплина. Покажете му на какво се крепи Корпусът. При това архивът трябва да се приведе в ред.

Инскин отвори уста, но се отказа и я затвори. Той несъмнено разбра, че в дадения случай, за да не проточва нещата, е по-добре да не ме прекъсва. Аз се усмихвах. След това кимнах и продължих:

— По такъв начин искахте да ме държите в правия път. Да пречупите духа ми под предлога „изучаване на някои сведения за дейността на Корпуса“. В този смисъл планът ви се провали, стана нещо друго. Изучавайки последователно архива ви, аз го намерих за много интересен. Особено системата „С&М“ — категоризатор и памет. Това здание е пълно с машини, където се събират сведения и отчети от всички планети на Галактиката. Всичко това се класифицира, разполага по различни категории и фиксира в паметта. Изкопах това копие от информацията за полетите, която си поръчах. Винаги съм се интересувал от този въпрос…

— И още как — прекъсна ме Инскин. — На времето откраднахте доста кораби.

Удостоих го с горчив поглед и бавно продължих:

— Няма да ви досаждам с подробности, виждам, че сте нетърпелив, в крайна сметка изрових този чертеж.

Той го взе от ръката ми, още преди да го покажа.

— И какво е това? — промърмори той, пробягвайки с поглед по разпечатката. — Но това е обикновен тежкотоварен пътнически кораб. Това е толкова военен кораб, колкото съм аз например.

Това не е лесно: да говориш и презрително да кривиш устни. Но се постарах да го направя едновременно.

— Разбира се няма да го намерите в регистъра на Лигата за военни кораби. Но ви казах, че малко разбирам от това. Стори ми се, че корабът е прекалено голям за целите, за които е предназначен. Той поглъща огромно количество енергия. При това има достатъчно много стари кораби. Това ме накара да помисля и поръчах да ми отпечатат пълния списък на корабите с такъв размер, конструирани в обозримо време. Можете да си представите учудването ми, когато след триминутно размишления „С&М“ даде списък само на шест реда. Единият беше построен за усвояването на друга галактика и доколкото ни е известно, все още е на път. Пет други, всичките Д-тип, са построени по време на експанзията, когато са се премествали огромни количества хора. За нашето време те са прекалено големи. Никак не ми даваше покой мисълта за какво може да бъде използван такъв огромен кораб. Преместих се назад във времето, преглеждайки с помощта на „С&М“ цялата история на усвояване на космоса, за да намеря подходящи сравнения. И ето, в Златния век на Имперските завоевания открих военен кораб от висш тип. Машината дори направи разпечатка за мен.

Инскин хвана двете снимки и започна да ги сравнява. Аз стоях зад гърба му и му показвах най-интересните детайли.

— Отбележете, машинната зала почти не е променена, ето и товарният трюм. Тази надстройка, очевидно нанесена в плана в последния момент, се маха и на мястото й се поставя оръдейна кула. Корпусите са идентични. Изменение тук, преместване там — и тежкият танкер става бърз линкор. Тези изменения могат да бъдат направени по време на строежа, а след това нанесени на чертежа. След известно време някой в Лигата ще открие, че корабът е завършен и може да бъде пуснат. Разбира се, могат да кажат, че това е случайност — чертежите на новопостроения кораб съвпадат на шест места с построения преди хиляда години. Но ако все пак мислите така, залагам сто срещу едно, че грешите.

Никакъв бас не се сключи тази нощ. Инскин имаше не по-лош нюх към всякакви съмнителни нещица. Обличайки се, той продължаваше да задава въпроси.

— А името на миролюбивата планета, която строи това чудовище от миналото?

— Цитануво. Втората планета на звезда в Северната Корона. Единствената обитаема планета в тази система.

— Никога не съм чувал за нея — каза Инскин, отваряйки вратата към кабинета си. — Това може да бъде както добър, така и лош признак. Не за пръв път бедата идва от такива места, за чието съществуване дори не подозираш.

С естествена сдържаност, с която винаги се отличаваше, той натисна копчето за срочно повикване на пулта си. Почти мигновено сънените чиновници и асистенти домъкнаха записите и отчетите. Ние се заровихме в тях.

Скромността не ми позволяваше да говоря пръв, но много скоро Инскин стигна до извода, който бях направил и аз. Той захвърли папката в другия край на кабинета и мрачно погледна зазоряващото се небе.

— Колкото повече гледам това, толкова по-подозрително става. На пръв поглед планетата няма абсолютно никакви мотиви за използването на военен кораб. Но те го строят, това е несъмнено, мога да се хвана на бас за купчина хиляди кредити, висока колкото нашата къща. И все пак, какво ще правят с него? Кога ще го построят? При тях културата е в разцвета си, няма безработица, имат в излишък тежки метали, пълно е с прекрасни магазини за всичко, което произвеждат. Няма кървава вражда, междуособици и други подобни. Ако не беше този военен кораб, можеха да бъдат наречени идеалната планета на Лигата. Трябва да науча за тях колкото може повече.

— Вече съобщих в космодрума, от ваше име, разбира се — казах аз. — Подготвят скоростния катер. Не по-късно от час ще мога да излетя.

— Не тичайте пред мен, ди Грийс — каза той с леден тон. — Засега все още аз давам заповеди и именно аз ще ви разреша, когато му дойде времето, самостоятелно да командвате.

За да го подтикна в необходимата ми посока, станах мазен и усмихнат.

— Аз, шефе, само се опитвам да ви помогна да получите повече информация. Та това не е реална операция, а само разузнаване. Аз мога да я изпълня не по-зле от всеки оперативен работник. И това ще ми помогне да придобия опит, толкова необходим за получаването на някакъв ранг…

— Добре — каза той. — Стига сте дрънкали. Вървете. Изяснете какво става. И веднага обратно. Никаква самодейност, това е заповед!

Стори ми се, че се съмнява относно самодейността. И беше прав.