Хари Харисън
Стоманеният плъх (10)

Глава 10

Косите й бяха обезцветени, имаше и други прости и очевидни изменения. Като цяло външността й беше станала такава, че беше невъзможно да я познаят по снимка или описание.

С изключение на мен, разбира се. Видях я в откраднатия линкор и разговарях с нея. Отлично, познах я, а тя и понятие си няма кой съм. Видя ме само за миг в скафандър, с вдигнат светофилтър.

Това беше върхът на щастието в моя живот. Всичко наоколо изглеждаше чудесно и прекрасно. Никога не съм предполагал, че мога да я видя тук като проститутка, а нали се опитвах да предвидя всички възможности. Тя имаше солидна сума откраднати пари, затова не можех да си я представя в образа на беден скитник. Не, момичето е наред, трябва да й се даде дължимото. Играе ролята си абсолютно естествено. Ако нямаше патологична склонност към убийства — какъв екип щяхме да бъдем!

И тук сърцето ми втори път за тази вечер даде отбой. Емоциите са си емоции, но в края на следата ясно се вижда смъртта. Тя донесе нещастие на всички, които бяха близо до нея. Тази хубава главичка криеше високоинтелектуален, но странно извратен мозък. По-добре да не мисля за фигурата й, а за труповете, с които бе осеяла пътя си. Има само един изход — да я отведа оттук и да я предам на Корпуса. Дори не разглеждах въпроса за взаимоотношенията ми с Корпуса. Едното не засягаше другото. Сега всичко трябва да се прави бързо и чисто.

Приближих се до бара и поръчах две двойни от местната сярна киселина. Понижих гласа си, промених акцента и маниера на говорене. Ейнджълин достатъчно дълго ме слуша и лесно можеше да ме познае по гласа — единственото, за което се тревожех.

— Да пийнем, кукличке — казах аз, вдигнах чашата си и й подадох другата. — А след това ще отидем в твоята стая. Имаш ли стая?

— Стая ще се намери, ако имаш десетарка по курса на Лигата.

— Разбира се — казах аз, като се усмихнах. — Не ми ли личи.

— Не съм от тези, на които плащат след това — каза тя с прекрасно изиграно равнодушие. — Първо плати, след това ще отидем.

Хвърлих монета на стойката до бара, тя я подметна във въздуха, хвана я, претегли я на ръка, захапа я и я пъхна някъде в корсажа си. Гледах я с откровено учудване, порази ме тази естественост на маниерите, с която играеше ролята си. И едва когато се обърна, за да излезем, си спомних, че се намирам тук не за развлечение, а за да изпълня суровия си дълг. Всички колебания изчезнаха веднага, когато си спомних труповете, плаващи в дълбините на космоса. Изпих на една глътка съдържанието на чашата си и последвах поклащащите й се бедра в някаква отвратителна уличка.

Тъмнината на мръсните тесни улички изостри рефлексите ми. Ейнджълин играеше ролята си много добре, но се съмнявах, че дели леглото с всички космонавти, попадащи тук. По-скоро има съучастник, който се крие някъде с тежка тояга в ръце. Или пък съм прекалено подозрителен? Постоянно държах с ръка пистолета си в джоба, но не ми се наложи да се възползвам от него…

Пресякохме още една улица и влязохме в дълъг коридор. Тя вървеше мълчаливо отпред. Не срещнахме никого и никой не ни забеляза. Когато отвори стаята, малко се успокоих. Тя беше толкова малка, че нямаше къде да скрие съучастника. Ейнджълин тръгна право към леглото, а аз реших да проверя дали е заключена вратата. Вратата беше заключена.

Когато се обърнах, към мен беше насочен пистолет калибър 0.75, толкова огромен, че тя го държеше с две ръце.

— Какво е това, грабеж ли? — възмутих се аз, разбирайки, че съм пропуснал нещо много важно. Ръката ми все още стискаше пистолета в джоба, но нямах никаква възможност да го извадя, това беше равносилно на самоубийство.

— Ще ви застрелям, без дори да знам името ви — нежно каза тя и се усмихна, откривайки ред великолепни бели зъби. — Вие сте този, който провали операцията ми с линкора.

Усмивката й ставаше все по-широка, но засега не стреляше. Наслаждаваше се на неуправляемите емоции, отразяващи се на лицето ми. Ловецът попадна в капана, доведоха го именно там, където искаха и нищо повече не можеше да се направи.

Виждайки, че осъзнах всичко, Ейнджълин се разсмя на висок глас, чисто и ясно, като сребърна камбанка, и едновременно с това засилваше натиска върху спусъка. Тя беше истинска артистка. Точно когато отчаянието ми достигна максимума, а безнадеждността на положението стана очевидно, спусъкът беше натиснат.

И неведнъж, а отново и отново.

Четири разкъсващи плътта куршума попаднаха право в сърцето, а последният изстрел — между очите.