Хари Харисън
Стоманеният плъх (18)

Глава 18

Веднага щом се зазори, отнесох тялото на убиеца при княза. Бях лишен от удоволствието да го събудя, тъй като това вече беше направил сержантът на охраната, когато е намерил на покрива убития пазач. Бил е убит със същия отровен кинжал. Началникът на охраната и князът тъпчеха около тялото и с недоумение разсъждаваха за неясната смърт на часовия. Те не ме видяха, докато не хвърлих товара си до часовия, като ги изплаших.

— Ето убиеца — казах аз не без гордост. Княз Каситор сигурно позна тялото, защото когато го погледна, рязко потръпна. Несъмнено беше близък роднина, брат или нещо от този род. Мисля, че никога не е вярвал, че семейство Радебрахен ще осъществи заплахата си за отмъщение.

Поведението на сержанта на охраната предизвика недоумение. Той местеше поглед от княза към трупа и обратно и се учудих колко бързо се носят мислите в обръснатата му, мощна, военна глава. Тук имаше някаква сложна завръзка и трябваше да се изясни в какво се състои тя. Реших при първа възможност да поговоря със сержанта на четири очи. Князът, застанал до трупа, потриваше буза, пукаше ставите на ръцете си и накрая заповяда да отнесат убитите.

— Останете, Брант — каза той, когато тръгнах с другите. Седнах в креслото и почаках всички да си отидат. Той отиде до бара, напълни чашата си още веднъж, като си спомни, че не би му попречило да предложи и на мен от тази вливаща живот във вените напитка. Не отказах и отпивайки на малки глътки, се радвах на вълнението му.

Първо Князът провери дали всички врати са заключени и дръпна плътно пердето на прозореца. Отвори със специален ключ долното чекмедже на бюрото и извади от него малък електронен прибор със скала за управление и телескопична антена на горния капак.

— Хубава играчка — казах аз, когато той изтегли антената. Не отговори, само хвърли къс поглед изпод вежди и се зае с регулирането. И едва когато на скалата светна зелена индикаторна светлина, се успокои.

— Знаете ли какво е това? — попита той, посочвайки апарата.

— Разбира се — казах аз. — Само че не се запознах с него на Фрайбур. Тук той не е много разпространен.

— Тук те изобщо не са разпространени — каза той, достигайки максимална яркост на зеления индикатор. — Доколкото ми е известно, този екземпляр е единствен на планетата и искам на никого да не казвате какво сте видели. На никого — повтори той, като наблегна на тази дума.

— Това не ме засяга — казах аз с изиграна липса на интерес. — Мисля, че човек има право на свои тайни.

Самият аз обичах тайните и много пъти съм използвал снуп-детектори. Те могат да открият електронни или вълнови подслушващи устройства и веднага да съобщят за това. Може да се излъжат, но да се направи това е невероятно трудно. Засега никой не знаеше за детектора. Князът можеше да бъде сигурен, че никой не го подслушва. Но на кого можеше да му дойде на ум да прави това тук, в центъра на замъка? Дори той трябваше да знае, че снуп-детекторите не могат да работят на разстояние. Във въздуха рязко замириса на плъх и започнах да се досещам в какво се състои работата. Не оставаше място за съмнение, че плъхът е князът.

— Не сте глупав човек, граф Дийбщол — каза той, подразбирайки, че аз съм значително по-глупав от него. — Пътешествали сте, видели сте други светове и разбирате колко диви и изостанали сме тук. Няма да откажете да ми помогнете да махнем примката, която се затяга около врата на планетата ни. Никакви жертви не са страшни, щом наближава денят на победата. — Той даже се изпоти и пак се върна към лошия си навик да чупи пръсти. Главата му отстрани, там, където Ейнджълин приложи в действие бутилката, беше залепена с лейкопласт, мокър от пот. Надявах се, че раната боли.

— Вие охранявате чужденката… — каза князът, обръщайки се в профил, като все още продължаваше да ме наблюдава с края на очите. — Тя ни оказа определена помощ в организацията, но сега ни поставя в трудно положение. Вече има едно покушение срещу живота на тази госпожичка и вероятно ще има и други. Радебрахен е стар известен род и нейното присъствие за тях е непоносимо — той отпи от чашата и премина към основното. — Мисля, че ще можете да вършите работата й. Също толкова добре, а може би и по-добре. Как смятате?

Без съмнение преливах от талант или на тази планета не стигаха революционери. Вече втори път за едно денонощие ми предлагаха сътрудничество. Беше ясно, че Ейнджълин го предлага искрено, а от предложението на Каси Дюк Рденрант лъхаше на гнила душа. Реших да продължа играта, за да видя до какво ще доведе всичко това.

— Поласкан съм, княже — отговорих аз. — Но какво ще стане с чужденката? Не съм сигурен, че ще й хареса тази мисъл.

— Не е важно какво ще й хареса — отряза той, докосвайки леко с пръсти превръзката на главата си. След това отново се овладя и продължи. — Не можем да бъдем жестоки с нея — и лицето му се изкриви в отвратителна лицемерна усмивка, каквато никога не бях виждал досега. — Ще я затворим. Тя има няколко предани съратника, но за тях ще се погрижат хората ми. Ще бъдете с нея и ще я арестувате в необходимия момент. В затвора тя ще бъде в безопасност и няма да ни дотяга с постоянното си присъствие, за да не ни навлече неприятности.

— Отличен план — съгласих се аз с ентусиазъм. — Не ме радва особено да се затвори бедната жена в затвора, но ако е необходимо, аз съм готов. Целта оправдава средствата.

— Прав сте, Брант. Имате забележителна способност да вмъквате афоризми. С удоволствие ще си запиша: Целта оправдава средствата.

И такъв човек планираше революция! Напрегнах паметта си, за да си спомня подходящ за случая афоризъм, но внезапно мислите ми се удавиха в злоба. Скочих на крака.

— Ако възнамеряваме да правим това, княже, няма защо да губим време — казах аз. — Нека определим ареста за 18 часа, това ще ви даде време да обезвредите охраната й. Ще бъда с нея в стаята и ще я арестувам веднага, след като получа от вас съобщение за благополучното завършване на акцията ви.

— Точно така. Вие, както винаги, сте човек на действието, Брант. Нека бъде така, както предлагате. — Той протегна ръка и аз, сдържайки отвращението си, трябваше да стисна тази мека, предателска длан. Сега право при Ейнджълин.

— Не ни ли подслушват? — попитах аз Ейнджълин.

— Не, стаята е абсолютно чиста.

— Вашият бивш приятел княз Каси има снуп-детектор. Не е изключено да притежава и други апарати, в частност за послушване, които е могъл да установи тук.

Тази мисъл ни най-малко не развълнува Ейнджълин, тя седеше пред огледалото и разчесваше косите си. Сцената, разбира се, бе очарователна, но в дадения момент много неуместна. Бурни ветрове се хвърляха върху революцията, заплашвайки да я разрушат.

— Знам за детектора — каза тя, продължавайки да се реши. — Аз му го пробутах. Наистина, малко го пообработиха, за да показва винаги норма на нашите честоти, дори когато включвам подслушващото устройство.

— А чухте ли как преди няколко минути ми направи предложение да убие охраната и да ви прати в затвора?

— Не, не чух — каза тя с такова изумително самообладание и спокойствие, с каквито винаги са се отличавали постъпките й. Усмихна ми се в огледалото. — Бях заета със спомените от изминалата нощ.

Жени! Те винаги смесват всичко. Възможно е за тях да е по-добре, но е много трудно за тези, които намират, че логиката и емоциите са различни неща. Трябваше да я накарам да разбере сериозността на ситуацията.

— Добре, нека тези малки новини не ви вълнуват — казах аз, отпивайки се да остана спокоен. — Но има и други. Радебрахенови изобщо не са изпращали убиец миналата нощ. Това е направил княза.

Това малко й подейства. Ейнджълин остави косите си и очите й станаха сериозни. Не задаваше глупави въпроси, а чакаше какво ще кажа по-нататък.

— Мисля, че недооценяваш яростта на този гнусен плъх. Когато вчера получи бутилка по главата, това го вбеси окончателно. Сержантът на охраната позна убиеца и го свърза с княза. Това обяснява и как убиецът е попаднал на покрива и как е научил къде да ви търси. Прекалено много неща станаха след вчерашния бой с Каситор Заядливия.

Докато говорех, Ейнджълин отново се зае с прическата си и оправяше къдриците си. Не отговори. Това пълно отсъствие на интерес започна да ми действа на нервите.

— И така, все пак какво възнамерявате да направите? — попитах я, вече без да скривам раздразнението си.

— А не ви ли се струва, че е по-важно да разберете какво вие възнамерявате да правите? — тя не подчерта въпроса, но зад него се криеха много неизказани думи. Видях, че ме наблюдава в огледалото, затова се преместих към прозореца, гледайки фаталния балкон и покритите със сняг върхове. Какво възнамерявам да правя? Този въпрос беше къде-къде по-сложен, отколкото й се струваше.

Какво изобщо възнамерявах да правя? Да участвам в революцията, към която нямах ни най-малко отношение? Защо съм тук? За да арестувам Ейнджълин в името на Корпуса? За това засега трябва да забравя. Но отговор трябва да намеря! Тялото ми беше добре маскирано, но не разчитах на някакво по-дълго съвместно общуване. Разбира се, Ейнджълин бе сигурна, че ме е убила и няма да се занимава с и идентификацията ми.

И внезапно ме осени една мисъл. Някакви участъци от паметта могат да забравят някакъв факт, но той внезапно може да се прояви.

— ВСИЧКО ОСТАНА В МИНАЛОТО — извиках аз. — ВСИЧКО ТОВА Е МИНАЛО, ЕЙНДЖЪЛИН — казах това и тя не възрази.

Макар вече да не беше Ейнджълин, тук бе Анжела.

Когато се обърнах към нея, на лицето ми вероятно е било изписано объркване, но тя само загадъчно се усмихна и нищо не каза. Но престана да реши косите си.

— Ти знаеше, че не съм граф Дийбщол — изговорих аз с мъка. — И от кога?

— Отдавна. Почти веднага, когато влезе тук.

— Знаеш ли кой съм?…

— Не знам истинското ти име, ако това имаш предвид. Но помня каква ярост кипеше в мен, когато след извършената огромна работа ме изхвърли от линкора. И помня дълбокото удовлетворение, когато стрелях в теб във Фрайбурбад. Сега ще ми кажеш ли името си?

— Джеймс — казах аз мрачно. — Джеймс ди Грийс, известен в своята среда като Хлъзгавия Джим.

— Прекрасно. Истинското ми име е Анджела. Мисля, че е била идиотска шега на баща ми, затова с радост го видях в гроба.

— Защо не ме убиеш? — попитах аз, досещайки се как е отишъл в по-добрия свят баща й.

— Защо, скъпи? — попита тя с проникновен глас. — И двамата сме допускали грешки в миналото и ще трябва много време, за да разберем приликата си. Мога точно така да попитам защо не ме арестуваш, нали всичко започна с това, така ли е?

— Да… но…

— Но какво? Ти дойде тук с тази мисъл, но не издържа вътрешната борба със себе си. Затова и не казах, че те познах. Не знаех как ще се развие всичко, макар да се надявах. Виждаш ли, не исках да те убивам, защото знаех, че ме обичаш, това веднага се забелязваше. Много се отличаваше от животинската похот на всичките самци, които ми казваха, че ме обичат. На тях им харесваше само моята плът, а ти ме обичаш цялата, защото ние двамата сме еднакви.

— Не сме еднакви — казах аз, но не бях убедителен. Тя само се усмихна. — Ти убиваше и се наслаждаваше на убийството — това е основната ни разлика. Разбра ли?

— Глупости! — тя се разграничи от това, като от глупост. — Ти уби миналата нощ — също добра работа — и не забелязах някакво разкаяние. И според мен дори се забелязваше определен подем.

Не знам защо, но чувствах как примката се затяга около врата ми. Всичко, което тя казваше, беше неправилно, но не можех да кажа точно в какво. Къде е изходът. Как да разрежа този гордиев възел?

— Хайде да напуснем Фрайбур — казах аз накрая. — Да се махнем по-далеч от това идиотско ненужно въстание. Там пак ще има смърт, убийства.

— Ще се махнем, ако успеем да намерим място, където ще ни бъде добре — отряза Анджела с метален глас. — Но не това е главното. Главното е, че ти трябва да поправиш нещо в главата си, да промениш гледната си точка. Това глупаво отвращение към убийствата. Не разбираш ли, че всичко това е абсолютно тривиално? След двеста години в Галактиката ще умрат всички, които живеят днес, и каква е разликата, ако помогнем на някои да стигнат до отвъдния свят малко по-бързо? Те ще направят същото с теб, ако имаха тази възможност.

— Не си права — възразих аз, разбирайки, че философията на живота и смъртта е значително по-сложна, но се затруднявах да формулирам гледната си точка в тази нервна обстановка. Анджела е прекалено силен наркотик и слабата ми воля не устоя, повлечена от мощен поток емоции. Притиснах я към себе и започнах да я целувам, като разбирах, че това макар и да решава моментните проблеми, затруднява окончателното решение.

Тънко пронизително бръмчене писна в ушите ми и Ейнджълин също го чу. Трудно беше да се откъснем един от друг. Седнах в креслото, а тя се приближи до видеофона и превключвайки нещо, изпрати запитване. Не чух отговора, тъй като тя изключи звука и използваше слушалките. Един или два пъти каза „да“, като при това неочаквано ме погледна. Не се виждаше с кого говори, пък и на мен ми беше все едно. Стигаха ми и другите проблеми.

Завършвайки разговора, застина за момент и чаках какво ще каже. Но тя се приближи до бюрото, отвори го и започна да се рови в него. Там имаше много интересни неща, но извади това, което най-малко очаквах да видя.

Пистолет, голям, смъртоносен, насочен към мен.

— Защо го направи, Джим? — попита тя и сълзите застинаха в ъгълчетата на очите й. — Защо си решил да го направиш?

Тя дори не чу отговора ми, задълбочи се в мислите си, макар пистолетът упорито да гледаше в центъра на челото ми. Внезапно се върна към действителността и злоба плисна от очите й.

— Да, ти нищо не си и направил — каза тя със стария груб тон. — Аз повярвах, че един мъж може да се отличава от всички останали. Даде ми добър урок, много ти благодаря.

— Ти май съвсем си се побъркала! — закрещях аз, без да разбирам нищо.

— Не се прави на невинен — каза тя, отстъпвайки назад и извади изпод леглото малка тежка чанта. — Поставих радарен пост. Подкупих операторите, за да ми изпращат сигнала веднага. Пръстенът от кораби, както добре ти е известно, се снижава от космоса и обкръжава тази област. Задачата ти е била да ме забавиш колкото може повече. Този план не успя — тя метна на ръката си палтото и започна да отстъпва от стаята с гръб.

— Ако кажа, че нямам нищо общо и ти дам най-голямата си честна дума, няма ли да ми повярваш? — попитах аз. — Нищо не съм правил и нищо не знаех за това.

— Остави това за Космическите Скаути — каза Анджела с нескрита ирония. — Защо не кажеш истината, все едно след двайсет секунди ще умреш.

— Казах ти истината — исках да се хвърля върху нея, но знаех, че няма да успея.

— Сбогом, Джим ди Грийс, приятно ми беше да прекарам с теб времето. Позволи ми, отивайки си, да ти доставя последна радост. Всичко, което направи за мен и срещу мен, беше напразно. Зад мен има врата и таен коридор, за който никой не знае. Преди да дойде тук полицията, ще бъда в безопасност. И ще ти кажа още, че ще убивам, убивам и убивам. И никой няма да може да ме спре.

Анджела вдигна пистолета в протегнатата си ръка и леко докосна спусъка. Зад нея се отдръпна панел, откривайки черна дупка в стената.

— Не разигравай сцени, Джим — каза тя, като внимателно ме гледаше зад пистолета. — Няма да се хвана на въдицата. Тези широко разтворени ори, това удивление, като че ли някой стои зад гърба ми. Няма да се обърна. Нищо няма да стане.

— Знаменити последни слова — казах аз, отскачайки настрани.

Пистолетът щракна, но куршумът се заби в тавана. Зад нея стоеше Инскин, хванал пистолета, избит от ръцете й.

Анджела ме погледна ужасено, без дори да се опита да се съпротивлява. Вече и белезниците щракнаха на тънките й китки, а тя все още стоеше така неподвижно и мълчеше. Скочих напред, викайки името й.

Зад Инскин се появиха двама униформени патрули, взеха я, а той затвори вратата, за да не се хвърля след тях. Стоях вял и безучастен, както преди това Анджела.