Джек Лондон
Дивото зове (6)

VI
ОТ ОБИЧ КЪМ ЧОВЕКА

Когато краката на Джон Торнтън замръзнаха мин. декември, другарите му го настаниха удобно и оставиха да оздравява, а самите те заминаха нагоре по реката, за да докарат един сал дървен материал за Доусън. Той още леко накуцваше по времето, когато спаси Бък, но задържалото се топло време излекува и това леко накуцване. Тука, излегнат на речния бряг през дългите пролетни дни, загледан в текущата вода, заслушан мързеливо в песните на птичките и ромона на природата, Бък бавно възстановяваше силите си.

Почивката е много хубаво нещо, след като си пропътувал три хиляди мили, а трябва да се признае, че Бък ставаше все по-мързелив, колкото повече раните му зарастваха, мускулите се издуваха и костите отново се покриваха с месо. Но което си е право, те всички мързелуваха — Бък, Джон Торнтън и Скит и Ниг, — докато чакаха да дойде салът, който щеше да ги отведе в Доусън. Скит, малка кучка, ирландски сетер, веднага се сприятели с Бък, който, както беше на умиране, не можеше да отблъсне първите й опити за сближаване. Тя обладаваше умението да цери — качество, което притежават някои кучета — и както котката мие котенцата си, миеше и чистеше раните на Бък. Редовно всяка сутрин, след като той закусеше, Скит изпълняваше доброволно поетите си задължения, докато най-после грижите й добиха за него не по-малко значение, отколкото грижите на Торнтън. Ниг, който се държеше също така дружелюбно, макар и да не проявяваше чувствата си толкова открито, беше огромен черен пес, мелез на копой и шотландска хрътка, със засмени очи и безгранично добродушие.

За изненада на Бък тези кучета не проявяваха към него никаква ревност. Те сякаш споделяха добротата и великодушието на Джон Торнтън. Когато Бък позаякна, те започнаха да го въвличат във всевъзможни весели игри и Торнтън не можеше да се въздържи да не се присъедини към тях; по този начин, всред лудории, Бък възстанови здравето си и се върна към нов живот. За първи път той изпитваше обич, истинска страстна обич. Никога не беше я познавал в дома на съдията Милър в огряната от слънце долина Санта Клара. Със синовете на съдията, с които беше ходил на лов и на излети, го бе свързвало делово другарство; с внуците на съдията — нещо като високомерно покровителство, а със самия съдия — благородно и изпълнено с достойнство приятелство. Но да събуди у него страстна и пламенна обич, обич, която прерасна в обожание, в безумие, можа само Джон Торнтън.

Този човек беше му спасил живота, което значеше много нещо, но освен това бе идеален господар. Други хора се грижеха за кучетата от чувство за дълг и за да им вършат работа; той се грижеше за своите като за собствени деца, защото не можеше да постъпи другояче. Но той отиваше и по-далеч. Никога не забравяше да им подхвърли добродушен поздрав или ободряваща дума, а да седне и дълго да им приказва („да подрънква глупости“, както го наричаше), доставяше не по-малко удоволствие на самия него, отколкото на тях. Торнтън обичаше грубо да стисне главата на Бък с двете си ръце, да опре челото си на неговото и така да го люшка напред-назад и да го ругае с мръсни думи, които за Бък бяха думи на обич. За Бък нямаше по-голяма радост от тази груба прегръдка и звука на тихо мърморенените ругатни — при всяко поклащане напред и назад му се струваше, че сърцето ще изскочи от гърдите му, толкова велик беше неговият възторг. А когато господарят го пускаше и той скачаше на крака със засмяна уста, с щастливо светещи очи, с напиращ в гърлото неизтръгнал се лай и тъй застиваше неподвижен, Джон Торнтън с дълбоко уважение възкликваше:

— Господи! Остава само и да заговориш! Бък изразяваше обичта си по свой начин, който причиняваше болка. Той често хващаше ръката на Торнтън със зъбите си и така свирепо я стискаше, че по кожата доста дълго оставаха следи. Но както Бък приемаше ругатните за думи на обич, така и човекът приемаше това престорено ухапване за милувка.

В повечето случаи обаче любовта на Бък намираше израз в обожанието. При все че подлудяваше от щастие, когато тези знаци на внимание. Обратно на Скит, която имаше навика да си тика носа в ръката на Торнтън и да го бута и бута, докато не я погали, или на Ниг, който идваше и слагаше огромната си глава на коленете му, Бък се задоволяваше да го обожава отдалече. Често той лежеше с часове в краката на Торнтън, напрегнат, съсредоточен и вдигнал очи към неговото лице, разглеждаше го, изучаваше, следеше с дълбок интерес всяко мимолетно изражение, всяко движение или промяна в чертите. А понякога се случваше да легне по-надалече, отстрани или отзад, и да наблюдава неговата фигура и случайните движения на тялото му. И често — толкова голяма бе тяхната близост — силата на погледа на Бък караше Торнтън да обърне глава; той мълком отвръщаше на този поглед и в очите му светеше чувството, което светеше в очите на Бък.

Дълго време след своето избавление Бък не обичаше да губи Торнтън от погледа си. От минутата, когато той излизаше от палатката, докато се върнеше в нея, Бък ходеше по петите му. Честата промяна на господарите, откакто беше дошъл на Север, бе породила у него страха, че не може да има постоянен господар. Той се опасяваше, че Торнтън ще изчезне от неговия живот, както бяха изчезнали Перо и Франсоа, и шотландският мулат. Дори и нощем, в сънищата, го преследваше същият страх. Когато това се случваше, той се отърсваше от съня и се промъкваше на студа до входа на палатката, където стоеше и се вслушваше в дишането на своя господар.

Но въпреки дълбоката обич, която питаеше към Джон Торнтън и която като че ли можеше да се отдаде на мекото цивилизоващо влияние, първобитните наклонности, събудени от Севера, продължаваха да живеят и да говорят в него. Верността и предаността, тези черти, породени от огнището и покрива, му бяха присъщи, обаче той си оставаше див и коварен. Беше по-скоро диво същество, дошло от дивите дебри и намерило подслон край огнището на Торнтън, а не куче от благодатния Юг, носещо отпечатъка на много цивилизовани поколения. Поради изключително голямата си обич Бък не можеше да краде от този човек, но нито за миг не се колебаеше да открадне от всеки друг, във всеки друг стан, а ловкостта, с която крадеше, му позволяваше да се измъкне незабелязано.

По муцуната и тялото си той имаше белези от зъбите на много кучета и се биеше с още по-голяма ярост и с още по-голямо лукавство. Скит и Ниг бяха твърде добродушни, за да се кара с тях, а освен това принадлежаха на Джон Торнтън; обаче всяко чуждо куче, независимо от породата и смелостта си, или много скоро признаваше превъзходството на Бък, или трябваше да се бие на живот и смърт със страхотен противник. А Бък бе безмилостен. Беше научил добре закона на тоягата и зъбите, не пропускаше случая да се наложи, нито отстъпваше пред враг, когото бе решил да умъртви. Беше се учил от Шпиц и от най-големите побойници между полицейските и пощенските кучета и не признаваше среден път. Трябваше или да надвие, или да бъде надвит, а да проявява милост бе признак на слабост. В първобитния живот не е съществувала милост. Там погрешно са я вземали за страх, а такива грешки водят към смърт. Убий или ще бъдеш убит, изяж или ще бъдеш изяден — такъв е бил законът и той се подчиняваше на неговата повеля, достигнала до него от безкрая на времето.

Бък беше по-стар от дните, които бе изживял, и от въздуха, който бе вдишал. В него миналото се сливаше с настоящето и останалата зад гърба му вечност туптеше в жилите му с мощен ритъм, който го караше да се променя, както след прилив идва отлив, както се променят годишните времена. Той седеше до огъня на Джон Торнтън, куче с широки гърди, бели зъби и дълга козина, но зад него се мяркаха сенките на всякакви кучета, полувълци и диви вълци; те настойчиво напомняха за себе си, опитваха вкуса на месото, което той ядеше, жадуваха за водата, която пиеше, душеха вятъра заедно с него, слушаха с него и му тълкуваха звуците, издавани от дивите зверове в гората, налагаха му своите настроения, направляваха действията му, лягаха да спят, когато си лягаше и той, сънуваха заедно с него и въпреки волята му сами се превръщаха във видения, от които бяха изтъкани неговите сънища.

И тези сенки го викаха толкова властно, че с всеки ден човечеството и правата, които човечеството предявяваше върху му, ставаха все по-далечни. Дълбоко в гората ехтеше зов и всеки път, когато го чуеше, тайнствено вълнуващ и мамещ, нещо го принуждаваше да обърне гръб на огъня и на утъпканата земя около него и да се втурне в гората, все по-надалеч и по-надалеч, без сам да знае накъде или защо; но той не се и питаше накъде или защо, понеже зовът ехтеше повелително дълбоко в гората. Обаче всеки път, щом стигнеше до меката целина и зелената сянка, обичта към Джон Торнтън го теглеше обратно към огъня.

Единствено Торнтън го задържаше. Останалите хора не съществуваха за него. Случайни пътници можеше да го похвалят или помилват, но той посрещаше всичко това с безразличие, а когато някой даваше повече воля на чувствата си, ставаше и си отиваше. Когато другарите на Торнтън, Ханс и Пит, пристигнаха с дългоочаквания сал, Бък не искаше да ги погледне, докато не разбра, че са близки на Торнтън; след това ги търпеше, но се държеше съвсем равнодушно и приемаше тяхната благосклонност така, сякаш сам той им оказваше благосклонност с това, че я приема. Те бяха хора с широка душа като Торнтън, живееха в близък допир с природата, мислеха простичко и виждаха ясно. Преди още да вкарат сала в големия вир пред дъскорезницата в Доусън, те разбраха Бък и неговия нрав н спряха да настояват да завърже с тях такова приятелство, каквото съществуваше между тях и Скит и Ниг.

Към Торнтън обаче Бък като че ли изпитваше все по-голяма и по-голяма обич. Това беше единственият човек, който можеше да сложи товар на гърба му през време на летните преходи. Нищо не беше неизпълнимо за Бък, щом заповедта изхождаше от Торнтън. Един ден (те бяха се запасили с храна, купена с парите, спечелени от докарания почвен материал, и потеглиха от Доусън към горното течение на Танана) хората и кучетата бяха седнали на върха на една скала, която се спускаше отвесно надолу към гол каменист дол, триста стъпки под тях. Джон Торнтън седеше до ръба, Бък — до рамото му. Една безразсъдна прищявка завладя Торнтън и той разказа на Ханс и Пит какъв опит е намислил да направи.

— Скачай, Бък! — заповяда той и посочи с ръка надолу към пропастта.

В следващия миг Торнтън се боричкаше с Бък на самия край на скалата, а Ханс и Пит дърпаха двамата назад от урвата.

— Това е направо свръхестествено — каза Пит, след като всички бяха в безопасност и можеха да си поемат дъх.

Торнтън поклати глава:

— Не, то е великолепно, но и страшно. Знаете ли, понякога просто започвам да се плаша.

— Не бих искал да бъда на мястото на този, който ще те закачи, когато той е наблизо — каза в заключение Пит и кимна към Бък.

— Нито пък аз. Бога ми! — добави Ханс.

Преди да изтече годината в Съркъл Сити, опасенията на Пит се оправдаха. Черният Бъртън, злобен и свадлив човек, подхвана кавга в бара с един новак, който не познаваше местните обичаи, и добродушният Торнтън се спусна да ги разтървава. Бък, както винаги, лежеше в ъгъла, сложил глава на лапите си, и следеше всяко движение на своя господар. Изведнъж Бъртън замахна колкото имаше сила, Торнтън се олюля и щеше да падне, ако не беше успял да се хване за тезгяха.

Тези, които наблюдаваха свиването, чуха нещо, което не беше нито лай, нито изквичаване, а най-много приличаше на зверски рев, и видяха Бък да литва във въздуха и да се устремява към гърлото на Бъртън. Побойникът инстинктивно протегна напред едната ръка и с това си спаси живота, но се строполи по гръб на пода с Бък отгоре си. Бък пусна захапаното месо на ръката и пак посегна към гушата му. Този път Бъртън успя да се загради само отчасти и кучето му раздра гърлото. Тогава всички се нахвърлиха върху Бък и го пропъдиха, но докато лекарят се мъчеше да спре кръвта, той обикаляше нагоре-надолу, яростно ръмжеше и се опитваше пак да нападне врага си, спиран само от цяла редица заплашващи го тояги. Свиканото на самото местопроизшествие „събрание на златотърсачите“ реши, че кучето е било безспорно предизвикано и Бък бе оправдан. Но това му спечели слава и от този ден името му се разчу по всички станове в Аляска.

По-късно, през есента на същата година, той спаси живота на Джон Торнтън по съвсем друг начин. Тримата другари прекарваха дълга и тясна, карана с прът лодка надолу по опасните прагове на Четиридесетмилевата река. Ханс и Пит се движеха по брега и от дърво на дърво запираха лодката с тънко конопено въже, а Торнтън седеше в лодката, управляваше я с пръта и подвикваше нарежданията си на другарите. Неспокоен и разтревожен, Бък тичаше по брега наравно с лодката и не сваляше очи от господаря си.

На едно особено лошо място, където от реката се подаваше цяла редица почти съвсем покрити с вода скали, Ханс отпусна въжето и докато Торнтън насочваше лодката с пръта към средата на течението, изтича надолу по брега с въжето в ръка, за да запре лодката, след като тя мине прага. Лодката мина и вече се носеше надолу по бързей, стремителен като воденичен улей, когато Ханс я спря с въжето, но направи това прекалено рязко. Лодката се преобърна, плувна с дъното нагоре и се насочи към брега, а Торнтън, изхвърлен от нея, бе повлечен надолу по течението към най-опасната част на праговете, където никой плувец не можеше да остане жив в клокочещите води.

Бък скочи в същия миг в реката, преплува триста крачки и настигна Торнтън сред бесния водовъртеж. Щом усети, че господарят се е хванал за опашката му, Бък заплува към брега, напрегнал докрай великолепната си сила. Но движението напред, към брега, беше много бавно, а движението надолу по реката — удивително бързо. Отдолу долиташе съдбоносен рев — там бясното течение ставаше още по-яростно и се разкъсваше на струи и пръски, където скалите стърчаха нагоре като зъби на исполински гребен. В началото на последния стръмен пад водата влачеше със страхотен устрем и Торнтън разбра, че е невъзможно да стигне до брега. Той жестоко се закачи за една скала, удари се във втора и със страшна сила налетя на трета. С двете си ръце се вкопчи в хлъзгавия й връх, освободи Бък и надвил рева на кипящата вода, извика:

— Марш, Бък! Марш!

Бък не можа да се задържи и се понесе надолу, отчаяно се бореше, но не можеше да се върне. Когато чу за втори път заповедта на Торнтън, той се понадигна от водата, високо вирна глава, сякаш за да го погледне за сетен път и след това послушно се насочи към брега. Заплува с мощни удари на лапите си и Пит и Ханс го измъкнаха на брега тъкмо когато не можеше да плува повече и започваше да се дави.

Те знаеха, че при блъскащото го течение Торнтън не може да се държи за хлъзгавата скала повече от няколко минути и затова се затичаха колкото им държеха краката нагоре по брега, далеч над мястото, където той висеше на зъбера. Вързаха въжето, с което задържаха лодката, около врата и раменете на Бък, като внимаваха то да не го задушава и да не му пречи да плува, и пуснаха кучето в потока. Бък потегли смело, но не навлезе достатъчно дълбоко в реката. Той откри грешката си твърде късно, когато вече се изравни с Торнтън и беше на някакви си пет-шест удара с лапите от него, а течението продължаваше да го носи надолу.

Ханс веднага го запря с въжето, като че ли Бък беше лодка. Опъналото се сред самия бързей въже го дръпна под повърхността и той остана под водата, докато тялото му не се удари о брега и не бе извадено от реката. Беше наполовина удавен и Ханс и Пит се нахвърлиха на него и се заеха да вкарват в дробовете му въздух и да изкарват водата. Бък се изправи със залитане на крака и падна. До тях едва чуто долетя гласът на Торнтън и при все че не можеха да разберат думите, за тях беше ясно, че е на края на силите си. Гласът на господаря подействува на Бък като електрически ток. Той скочи на крака и се втурна пред хората нагоре по брега към мястото, откъдето беше почнал да плува преди.

Пак му закачиха въжето и го пуснаха и той пак потегли, но този път направо към средата на реката. Беше сбъркал в сметките си веднъж, но нямаше да повтори грешката. Ханс отпускаше въжето, като следеше да е опънато през цялото време, а Пит оправяше свободния край, Бък продължи да плува напред, докато не се озова точно над Торнтън, тогава се обърна и с бързината на експресен влак полетя направо към него. Торнтън го видя и когато Бък се удари в него като стенобитна машина с цялата сила на носещото се зад него течение, посегна и обви двете си ръце около косматия врат. Ханс запъна въжето около едно дърво и то дръпна Бък и Торнтън под водата. Те се задушаваха, задавяха се, ту единият отгоре, ту другият, и така се влачеха по каменистото дъно, удряха се в скали и коренища, докато най-сетне не ги извлякоха на брега.

Торнтън дойде на себе си и видя, че лежи по корем, а Ханс и Пит усилено го клатят напред-назад върху довлечено от реката дърво. Преди всичко той потърси с поглед Бък, над чието отпуснато и очевидно безжизнено тяло виеше Ниг, а Скит ближеше мократа муцуна и затворените очи. Самият Торнтън беше смазан и разбит, но щом се посъвзе, грижливо опипа тялото на Бък и откри три счупени ребра.

— Това решава въпроса — заяви той. — Оставаме на стан тука.

И те останаха на стан, докато ребрата на Бък заздравяха и той можеше да пътува.

Същата зима в Доусън Бък извърши още един подвиг, може би не толкова геройски, но който му завоюва още по-голяма слава из цяла Аляска. Този подвиг беше особено много добре дошъл за тримата мъже, понеже им достави необходимото снаряжение и им даде възможност да се отправят на дългожеланото пътешествие към девствения Изток, където още нямаше златотърсачи. Повод за това даде един разговор в кръчмата „Елдорадо“, където събралите се бяха започнали да се хвалят с любимите си кучета. Поради спечеленото име Бък беше прицелна точка в приказките на тези хора и Торнтън се видя принуден здравата да го защищава. След половин час хвалби един от тях заяви, че неговото куче могло да подкара шейна с петстотин паунда товар и да тръгне с нея; втори качи товара на шестстотин паунда за своето куче, а трети — на седемстотин.

— Дребна работа! — обади се Джон Торнтън. — Бък може да подкара хиляда паунда.

— И да откърти шейната? И да мине с нея сто крачки? — попита Матюсън, един от кралете на Бонанза, същият, който беше казал, че неговото куче могло да подкара седемстотин паунда.

— И ще я откърти, и ще мине с нея сто крачки — спокойно каза Джон Торнтън.

— Добре — заговори Матюсън бавно и подчертано, та да го чуят всички. — Аз имам хиляда долара, които ще докажат, че не може. Ето ги. — С тези думи той тупна на тезгяха торбичка със златен пясък, голяма колкото хамбургски салам.

Никой не проговори. Хвалбата на Торнтън, ако беше хвалба, бе приета като празна измама. Той усети топла кръв да нахлува в лицето му. Беше се изложил с необмислените си думи. Не знаеше дали Бък може да подкара хиляда паунда. Половин тон! Огромната тежест го уплаши. Изпитваше голяма вяра в силата на Бък и често беше си мислил, че ще може да подкара такъв товар, но никога не беше се осмелил, както сега, да го заяви високо пред десетина души, които бяха впили очи в него, мълчаха и чакаха. А пък и нямаше хиляда долара, нито ги имаха Ханс или Пит.

— Вън съм оставил шейна с двадесет петдесетпаундови чувала брашно — грубо и прямо продължи Матюсън, та и това не е пречка.

Торнтън не отговори. Не знаеше какво да каже. Той гледаше едно лице след друго с разсеяния вид на човек, загубил способността да мисли и търсещ с поглед нещо, което да му я възвърне. Пред него се мярна лицето на Джим О’Брайън, краля на Мастодон, стар негов приятел. То го подсети и сякаш го подтикна да направи нещо, което и насън не беше помислял да направи.

— Можеш ли да ми дадеш назаем хиляда долара? — почти шепнешком попита той.

— Разбира се — отговори О’Брайън и тупна претъпкана торбичка до торбичката на Матюсън. — Макар и да не ми се вярва, Джон, че кучето ще може да се справи.

Посетителите на „Елдорадо“ наизлязоха на улицата, за да видят какво ще стане. Масите се опразниха, картоиграчите и тези, които ги наблюдаваха, излязоха, за да видят изхода на облога и сами да залагат. Няколкостотин мъже, облечени с кожени дрехи и дебели ръкавици, обкръжиха шейната на близко разстояние. Шейната на Матюсън, натоварена с хиляда паунда брашно, беше стояла там близо два часа и от страшния студ (имаше петдесет градуса под нулата) У плазовете й бяха здраво замръзнали на утъпкания сняг. Хората се обзалагаха две срещу едно, че Бък не ще може да помръдне шейната. Повдигна се спор по отношение на израза „да подкара“. О’Брайън твърдеше, че Торнтън има право да освободи плазовете и да остави Бък „да я подкара“, без някой да я бута. Матюсън настояваше, че в този израз се включва и откъртването на замръзналите на снега плазове. Мнозинството от присъствуващите при сключването на баса решиха в негова полза и облозите веднага се качиха на три срещу едно против Бък.

Никой не ги приемаше. Нито един човек не вярваше, че той може да извърши този подвиг. Торнтън беше приел облога прибързано, обзет от тежки съмнения; а сега, когато виждаше пред себе си самата шейна пред конкретния факт, с обичайния впряг от десет кучета, свили се на снега пред нея, цялата работа му се видя още по-невъзможна. Матюсън започваше да ликува.

— Три срещу едно! — провъзгласи той. — Ще ти заложа още хиляда долара при това условие, Торнтън. Какво ще кажеш?

Съмнението на Торнтън бе ясно изписано на лицето му, но у него се събуди бойният дух — този боен дух, който не вижда препятствия, за който не съществува нищо невъзможно и който е глух за всичко освен за бойния зов. Той извика при себе си Ханс и Пит. Техните кесии бяха, кажи-речи, празни и тримата заедно успяха да съберат само двеста долара. Напоследък щастието им беше изменило и сега тази сума представляваше целият им капитал; въпреки това те я заложиха без всякакво колебание срещу шестстотин долара, сложени от Матюсън.

Десетте кучета бяха разпрегнати и в шейната впрегнаха Бък със собствените му хамути. Той беше се заразил от общото възбуждение и долавяше, че по някакъв начин трябва да извърши нещо голямо за Джон Торнтън. Великолепният му вид възбуди шепот на възхищение, Бък беше в прекрасно състояние, нямаше никаква излишна тлъстинка и сто и петдесетте паунда, които тежеше, представляваха сто и петдесет паунда издръжливост и сила. Гъстата му козина лъщеше като коприна. Гривата на врата и гърдите, макар че беше спокоен, бе полунастръхнала и като че ли се изправяше при всяко движение от излишък на енергия, изпълнила всеки отделен косъм с живот и напрежение. Широките гърди и яките предни крака бяха напълно съразмерни с цялото тяло, а мускулите се издуваха под кожата като стегнати топки. След като опипаха тези мускули, хората заявиха, че били твърди като желязо, и облозите слязоха на две срещу едно.

— Я гледай, я гледай! — хлъцна един член от най-новата династия богаташи крал на Скукъм Бенчес. — Давам ви осемстотин за него, сър, преди изпитанието, сър; осемстотин и го взимам ей такъв, както е застанал.

Торнтън отрицателно поклати глава и се приближи до Бък.

— Трябва да се дръпнеш настрана — възпротиви се Матюсън. — Без хитрувания и повечко свободно място.

Тълпата се смълча; чуваха се само гласове, които напразно предлагаха облози при две срещу едно. Всички признаваха, че Бък е великолепно животно, обаче двадесетте петдесетпаундови чувала с брашно се разрастваха в твърде голяма камара в техните очи и ги възпираха да развържат кесиите си.

Торнтън коленичи пред Бък, хвана главата му с двете ръце и притисна бузата си до неговата. Той не го раздруса закачливо, както правеше друг път, нито замърмори безобидни, изпълнени с любов ругатни, а му зашепна на ухото:

— Ако ме обичаш, Бък. Ако ме обичаш… — Това бяха думите, които му шепнеше. Бък заскимтя от потиснато нетърпение.

Тълпата наблюдаваше с любопитство. Тази работа започваше да става тайнствена. Тя приличаше на магьосничество. Когато Торнтън се изправи, Бък налапа облечената му с ръкавица ръка, захапа я със зъбите си и бавно, без желание я отпусна. Това бе неговият отговор, изразен не с думи, а с проява на обич. Торнтън отстъпи доста назад.

— Хайде, Бък — каза той.

Бък опъна тегличите, после ги отпусна на няколко пръста. Така се беше научил да прави.

— Напред! — Гласът на Торнтън екна рязко в напрегнатата тишина.

Бък се изви надясно; при това движение той се приведе надолу тъй, че отново опъна тегличите и с внезапен напън закова на място сто и петдесетте си паунда живо тегло. Товарът потрепера, а изпод плазовете долетя звънко скърцане.

— Хоу! — заповяда Торнтън.

Бък повтори същата маневра, този път наляво. Скърцането премина в пращене, шейната се поизви и плазовете със стържещ звук се плъзнаха малко настрана. Шейната беше откъртена. Съвсем несъзнателно хората затаиха дъх.

— Сега, мъш!

Заповедта на Торнтън прозвуча отсечено като револверен изстрел. Бък се спусна напред и така опъна тегличите, че те издадоха трептящ звук. Цялото му тяло се стегна и събра в страхотно усилие, мускулите играеха и се издуваха като живи под свилената козина. Огромните му гърди бяха приведени до земята, главата протегната напред и надолу, а краката работеха като бесни и дълбаеха с ноктите успоредни бразди в здраво утъпкания сняг. Шейната се залюля, затрепера и наполовина се помръдна. Той се подхлъзна с единия си крак и някой високо изохка. После шейната се залюшка напред в някаква бърза поредица от тласъци, макар че нито за миг не се спря вече на едно място… един пръст… два пръста… четири пръста… Тласъците видимо намаляха; шейната набираше скорост и напъните на Бък започнаха да се застигат, докато тя тръгна гладко напред.

Хората се отпуснаха и пак задишаха, без да си дадат сметка, че за миг бяха спрели дъха си. Торнтън тичаше отзад и насърчаваше Бък с отривисти, ободрителни думи. Разстоянието бе премерено предварително и когато шейната наближи купчината дърва за горене, която означаваше краят на стоте крачки, започнаха да се чуват все повече и повече възторжени викове, които преминаха в рев, когато Бък отмина дървата и спря по дадена заповед. Всички побесняха, дори и Матюсън. Шапки и ръкавици полетяха във въздуха. Хората си стискаха ръце, без значение кой на кого, всеки викаше от възторг и виковете им се сливаха в обща несвързана врява.

А Торнтън коленичи пред Бък. Те бяха опрели глава до глава и той го люшкаше напред-назад. Тези, които избързаха към тях, го чуха да ругае Бък и той го руга дълго и пламенно, нежно и обичливо.

— Бога ми, сър! Бога ми, сър! — ломотеше кралят на Скукъм Бенч. — Давам ви за него хиляда, сър, хилядарка, сър… хиляда и двеста, сър.

Торнтън се изправи. Очите му бяха мокри. Сълзи се стичаха по бузите му, без да ги крие.

— Сър — рече той на краля на Скукъм Бенч, — не, сър. Можете да се махате по дяволите, сър. Повече от това не мога да направя за вас, сър.

Бък стисна ръката на Торнтън със зъбите си. Торнтън го залюшка напред-назад. Сякаш движени от някакво общо чувство, зрителите се дръпнаха на почетно разстояние и не проявиха повече нескромност да им пречат.