Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Call of the Wild, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дивото зове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дивото зове
The Call of the Wild
АвторДжек Лондон
Създаване1903 г.
САЩ
Първо изданиемай 1903 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Дивото зове в Общомедия

„Дивото зове“ (на английски: The Call of the Wild) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1903 година. В него се разказва за южняшкото куче Бък, което попада сред дивия север. След много битки с Шпиц, теглене на тежки пощенски шейни, неприятности с алчни хора, Бък открива Джон Тортън. Бък му остава верен до гроб, но дивите му истинкти надделяват и той често изчезва от лагера. Един ден той се връща от лов и вижда господаря си убит от ихатите. По-късно той се присъединява към глутница вълци.

Това е най-четеното произведение на Джек Лондон и се смята за най-добрия роман от ранния му период. Многократно е филмиран като първият филм е от 1935 с участието на Кларк Гейбъл и Лорета Йънг.

II
ЗАКОНЪТ НА ТОЯГАТА И НА ЗЪБИТЕ

Първият ден на Бък на брега в Дайн приличаше на кошмар. Всеки час бе изпълнен с неща, които поразяваха и изненадваха. Внезапно бяха го изтръгнали от сърцето на цивилизацията и захвърлили в сърцето на някакъв първобитен свят. Това не беше мързеливият, огрян от слънце живот, в който можеше само да безделничи и да скучае. Тук нямаше нито спокойствие, нито почивка, нито един миг сигурност. Всичко беше в безредие и движение и всеки миг животът и здравето бяха изложени на смъртна опасност. Налагаше се да бъдеш непрекъснато нащрек, защото тука кучетата и хората не бяха градски кучета и хора. Всички до един бяха диваци, които не познаваха друг закон освен закона на тоягата и на зъбите.

Никога още Бък не беше виждал кучета да се бият, както се биеха тези хищни твари, и първата преживелица му послужи за незабравим урок. Вярно е, че не взе пряко участие в тази преживелица, иначе нямаше да остане жив и нямаше да може да се възползува от поуката. Жертвата беше Кърли. Бяха го оставили до изградения от дървени трупи дюкян, където тя с вечното си дружелюбие се опита да завърже приятелство с едно полярно куче, голямо колкото едър вълк, макар и два пъти по-малко от самата нея. Всичко стана без никакво предупреждение, само светкавичен подскок, металическо изчаткване на зъби; също толкова бърз отскок — и муцуната на Кърли бе раздрана от окото до устата.

Това беше вълчият начин за водене на бой — да нападнеш и да отскочиш; но работата не свърши с това. Тридесетина-четиридесет полярни кучета изтичаха на мястото и заградиха биещите се в съсредоточен, мълчалив кръг. Бък не можеше да разбере тази мълчалива съсредоточеност, нито нетърпението, с което се облизваха. Кърли се нахвърли върху противника си, който отново я захапа и отскочи. При следващото й нападение той я пресрещна с гърдите си по такъв особен начин, че я събори. Тя вече не можа да се изправи на крака. Тъкмо това бяха чакали наблюдаващите ги кучета. С ръмжене и джафкане те се струпаха отгоре й, тя изквича от предсмъртна болка и изчезна под косматата купчина тела.

Това бе толкова внезапно и толкова неочаквано, че Бък се сащиса. Той видя Шпиц да изплезва аления си език, както правеше, когато се смееше; видя и Франсоа, размахал брадва, да се втурва в гъмжилото от кучета. Трима мъже с тояги му помагаха да ги разпръсне. Всичко трая много малко. Две минути след като Кърли падна, последните й нападатели бяха отбити с тояги. Но тя лежеше неподвижна и безжизнена на окървавения, утъпкан сняг, почти буквално разкъсана на парчета, а мургавият мелез стоеше над нея и отчаяно псуваше. Тази картина често оживяваше пред Бък и не го оставяше да спи. Така ли била тая работа! Няма честна борба. Паднеш ли веднъж, няма спасение. Добре, той ще гледа никога да не падне. Шпиц се оплези и пак се засмя и от този миг у Бък се зароди дълбока, смъртна омраза към него.

Преди да се съвземе от сътресението, причинено от трагичния край на Кърли, той претърпя нов удар. Франсоа закрепи на гърба му някакви ремъци и токи. Това бяха хамути — същите, каквито беше виждал конярите да слагат на конете у дома. И както беше виждал да работят конете, така го накараха да работи и той — трябваше да се откара Франсоа с една шейна до гората, която ограждаше долината, и да се върне с товар дърва за горене. Макар достойнството му и да бе жестоко накърнено от това, че бяха го превърнали във впрегатно животно, той бе достатъчно разумен да не се разбунтува. Бък се залови за работа с желание и се стараеше да я върши колкото може по-добре, макар че всичко му беше ново и непознато. Франсоа беше строг, изискваше незабавно подчинение и благодарение на бича си получаваше това незабавно подчинение, а Дейв, който беше опитен теглач, захапваше задните му кълки, щом сбъркаше. Шпиц, също опитен в тегленето на шейна, водеше впряга и понеже не винаги можеше да стигне Бък със зъбите си, от време на време му се скарваше със сърдито ръмжене или ловко се отпускаше с цялата си тежест върху тегличите, за да го накара да върви където трябва. Бък беше схватлив и под съвместните напътствия на двамата си другари и на Франсоа напредваше забележително бързо. Преди да се върнат в стана, той вече знаеше, че трябва да спре, когато извикат „хоу“, да потегли, щом чуе „мъш“, да прави широк кръг на завоите и да се пази от задното куче, когато натоварената шейна се стрелва по петите им по надолнището.

— И трите много добър куче — кай Франсоа на Перо. — Тоз Бък, тегли той като дявол. Аз скоро го обуча.

След пладне Перо, който бързайте да тръгне на път с правителствената поща, се върна с още две кучета — Били и Джо, както ги наричаше той, двама братя, и двамата чистокръвни ескимоси. Макар и родени от една майка, те се различаваха, както денят от нощта. Единствената грешка на Били беше прекаленото му добродушие, докато Джо бе пълна му противоположност — навъсен, затворен, той вечно ръмжеше и в очите му святкаше злоба. Бък ги посрещна по другарски, Дейв не им обърна внимание, а Шпиц веднага се нахвърли първо върху единия, после върху другия. Били миролюбиво замаха опашка, търти да бяга, когато видя, че миролюбието му не помага, и изквича (все още миролюбиво), когато острите зъби на Шпиц раздраха хълбока му. Обаче колкото и да обикаляше Шпиц, Джо се завъртваше на петите си срещу него с щръкнала козина и присвити уши, кривеше устни, ръмжеше и тракаше зъби толкова бързо, колкото можеше да отвори и затвори устата си, а очите му бляскаха сатанински — той бе живо въплъщение на войнственост, породена от страх. Видът му бе така ужасен, че Шпиц се видя принуден да се откаже от намерението си да му даде урок; но за да прикрие собственото смущение, той се спусна срещу безобидния виещ Били и го прогони чак на края на стана.

Привечер Перо се сдоби с още едно куче, стар полярен пес, Дълъг, слаб, мършав, с белези от заздравели рани по Муцуната и само с едно око, което искреше от внушаващо уважение безстрашие. Казваше се Солекс, което значи „ядовитият“. Както и Дейв, той нищо не искаше, нищо не даваше, нищо не очакваше и когато бавно и предпазливо се приближи до тях, дори и Шпиц не го закачи. Солекс се отличаваше с една странност, с която Бък има нещастието да се запознае: не обичаше да се доближават до него откъм сляпото му око. Без да го знае, Бък се провини пред него в това отношение и разбра неблагоразумието си едва когато Солекс рязко се завъртя към него и го захапа по рамото чак до костта на цели три инча. Винаги след това Бък избягваше да застава откъм сляпата му страна и до края на другарството им нямаше повече неприятности. Солекс очевидно имаше само едно желание — както и Дейв; — да го оставят на мира; обаче както Бък щеше да научи по-късно, те и двамата имаха и друг, още по-жизнен стремеж.

Тази нощ Бък се изправи пред големия въпрос за спането. Палатката, в която гореше свещ, пръскаше топла светлина всред бялата равнина; но когато той, сметнал това за напълно естествено, влезе вътре, и Перо, и Франсоа го бомбардираха с псувни и кухненски съдове, докато Бък не се отърси от вцепенението си и не избяга позорно вън на студа. Духаше леден вятър, който рязко го забръска и с особена злоба го захапа по раненото рамо. Той легна на снега и се помъчи да заспи, но мразът скоро го накара, разтреперан, да се изправи на крака. Нещастен и безутешен, той тръгна да броди между многото палатки само за да се убеди, че никъде няма по-топло местенце. Тук-таме свирепи кучета се нахвърляха отгоре му, но той ежеше козината на врата си и ръмжеше (понеже се учеше много бърза) и те го оставяха да си отиде, без да го закачат.

Най-после му хрумна една мисъл. Ще се върне И ще види как са се справили с положението собствените му другари от впряга. За негово изумление те бяха изчезнали. Бък отноао се залута из огромния стан, за да ги търси, и Пак се върна. Да не би да са в палатката? Не, това не е възможно, иначе нямаше да изпъдят и него. Къде ли може да са тогава? С подвита опашка и целият треперещ, Съвсем отчаян, той обикаляше безцелно палатката. Изведнъж снегът хлътна под предните му лапи и той пропадна в него. Нещо замърда под краката Му. Бък отскочи назад, наежен и озъбен, обзет от страх пред невидимото и непознатото. Обаче тихичко приятелско изджафкване го успокои и той се върна, да проучи каква е тази работа. Струя топъл въздух стигна 4 до ноздрите му: там, свил се на кълбо под снега, лежеше Били. Той предразполагащо скимтеше, въртеше се и се свиваше, за да го увери в своята благосклонност и добри намерения, и дори се реши, като подкуп за мирни отношения, да близне Бък по муцуната с топлия си влажен език.

Още един урок. Ето как го правили те, а? Бък самоуверено си избра място и се залови с голяма мъка и излишни усилия да си копае дупка. След миг топлината на тялото му изпълни затвореното пространство и той заспа. Беше изживял дълъг и труден ден и сега спеше дълбоко и сладко, макар и да ръмжеше и лаеше и се бореше с лоши сънища.

И не отвори очи, докато не го стресна шумът на събуждащия се стан. Първо не можа да разбере къде се намира. През нощта беше наваляло и той бе съвсем затрупан. Снежните стени го притискаха от всички страни и изведнъж го обзе безграничен страх — страхът на дивия звяр от капана. Това бе признак, че се връща назад от сегашния си живот, към живота на своите прадеди, защото той бе цивилизовано куче, извънредно цивилизовано куче, не познаваше капан в собствения си живот и следователно не можеше сам по себе си да се бои от него. Мускулите на цялото му тяло спазмодично и инстинктивно се свиха, козината на врата и рамената настръхна, със свирепо ръмжене? той изскочи право нагоре в светлината на ослепителния ден и вдигна искрящ облак от сняг наоколо си. Преди още да стъпи на крака, Бък видя прострелия се пред него бял стан, разбра къде се намира и си спомни всичко, случило се от времето, когато беше излязъл на разходка с Манюел, до дупката, която беше си изкопал предишната вечер.

Франсоа с вик приветствува появяването му.

— Аз какво казва? — извика той на Перо. — Тоз Бък много бързо научи, като нищо!

Перо сериозно кимна. Като куриер на канадското правителство, който возеше важни разпореждания, той държеше да си набави най-добрите кучета и особено много се радваше, че се е сдобил с Бък.

За един час време към впряга бяха добавени още три местни кучета, та сега станаха всичко девет, а по-малко от четвърт час след това те бяха впрегнати и препускаха към пролома Дая. Бък се радваше, че са тръгнали, и макар работата да беше тежка, откри, че не изпитва към нея особено отвращение. Той бе изненадан от усърдието, обхванало целия впряг, което се предаде и на него, но още по-изненадваща беше промяната, настъпила в Дейв и Солекс. Това бяха нови кучета, съвършено преобразени от хамутите. От цялата им отпуснатост и безразличие не беше останала и следа. Те бяха пъргави и дейни, усърдно внимаваха работата да върви добре и яростно се дразнеха от всяка задръжка или объркване, които забавяха тази работа. Тегленето на шейната като че ли бе върховният израз на тяхното същество, всичко, зарад което живееха, единственото нещо, което им доставяше удоволствие.

Дейв беше теглачът или първото куче от впряга, пред него теглеше Бък, пред Бък идваше Солекс; останалите кучета се проточваха пред тях в редица по едно до водача, което място заемаше Шпиц.

Бък беше нарочно сложен между Дейв и Солекс, за да могат те да го обучават. Той беше способен ученик, а те — не по-малко способни учители, които никога не го оставяха дълго да греши и налагаха усвояването на урока с острите си зъби. Дейв беше справедлив и много умен. Никога не захапваше Бък без причина и никога не пропускаше да го захапе, когато имаше нужда от това. Понеже бичът на Франсоа го подкрепяше, Бък схвана, че е по-изгодно да поправя грешките, отколкото да си отмъщава. Веднъж, през една кратка почивка, когато той се уплете в тегличите и забави тръгването, и двамата, и Дейв, и Солекс, се нахвърлиха върху него и му дръпнаха хубав бой. Последвалата бъркотия беше още по-лоша, но след това Бък много внимаваше да не обърка хамутите и преди още да изтече денят, толкова добре усвои работата си, че другарите му престанаха да му придирят. Бичът на Франсоа изплющяваше по-нарядко, а Перо дори удостои Бък с честта да му вдигне лапите и грижливо да ги прегледа.

Този ден направиха тежък преход нагоре по пролома, през Овчия стан, покрай Везните и границата на лесовете, през ледници й преспи, дълбоки стотици стъпки, превалиха през великия Чилкутски вододел, който се издига между солената и сладката вода и заканително пази тъжния уединен Север. Бързо се спуснаха по веригата езера, изпълнили кратерите на изгаснали вулкани и късно вечерта пристигнаха в огромния стан в началото на езерото Бенет, където хиляди златотърсачи строеха лодки, докато чакаха да се начупи ледът през пролетта. Бък си изрови дупка в снега и заспа съня на капнал праведник, но много рано сутринта бе изкаран на студения мрак и впрегнат заедно с другарите си в шейната.

В този ден те изминаха четиридесет мили, понеже пътят беше утъпкан; обаче на другия ден и много последвали дни сами си проправяха пъртината, работеха по-усилено и напредваха по-бавно. Обикновено Перо вървеше пред впряга и утъпкваше снега с плетените си снегоходки, за да им бъде по-лесно да се движат. Франсоа, който управляваше шейната с прикрепения отпред прът, понякога се сменяваше с него, но не много често. Перо бързаше, а той се гордееше с това, че познава леда — нещо, което бе извънредно необходимо, понеже есенният лед бе много тънък, а където имаше бързо течение, изобщо нямаше лед.

Ден след ден, безброй дни, Бък теглеше шейната. Те винаги вдигаха своя стан по тъмно и ранният здрач ги заварваше вече на път, оставили много нови мили зад гърба си. И винаги спираха за нощувка, след като се стъмнеше, всеки изяждаше своето парченце риба и се заравяше в снега да спи. Бък имаше вълчи апетит. Този паунд и половина сушена лакерда, който представляваше всекидневната му дажба, просто като че ли се стопяваше. Той никога не му стигаше и стомахът му вечно се присвиваше от глад. А другите кучета, понеже бяха по-леки и живееха този живот от раждането си, получаваха само по един паунд риба и въпреки това оставаха в отлично здраве.

Той бързо изгуби изтънчения си вкус, присъщ на стария му живот. Беше свикнал да яде бавно, с удоволствие, но скоро откри, че неговите другари, които свършваха първи, крадяха от недоядената му дажба. Нямаше начин да я опази. Докато се биеше с двама или трима от тях, храната изчезваше в гърлата на другите. За да се избави от тази напаст, Бък започна да яде бързо като тях, а гладът го измъчваше толкова много, че беше готов да се унизи и да вземе и това, което не бе негово. Той наблюдаваше и се учеше. Когато видя Пайк, едно от новите кучета, хитър симулант и крадец, ловко да отмъква резенче бекон зад гърба на Перо, Бък направи същото на следния ден и избяга с цялото парче. Вдигна се страшна олелия, но никой не се усъмни в него; за постъпката му наказаха несръчния заплес Дъб, когото винаги хващаха на местопрестъплението.

Тази първа кражба показа, че Бък има сили да се бори с живота в суровата обстановка на Севера. Показа, че той умее да се приспособява, че има способност да се нагажда към променящите се условия, липсата на която би означавала бърза и страшна смърт. Тя показа още упадъка или разрухата на неговата нравственост, която беше ненужна и пречеше в безмилостната борба за съществуване. Уважението към частната собственост и зачитането на личните отношения бяха съвсем на мястото си на Юг, където господствуваше законът на любовта и другарството, обаче на Север, където царуваше законът на тоягата и зъбите, всеки, който държеше сметка за такива неща, се показваше като глупак, а опиташе ли се да ги спазва, щеше да се провали в живота.

Не че Бък стигна до тези изводи чрез размишления. Той имаше сили, това беше всичко, и несъзнателно се нагаждаше към новите условия. През целия си живот никога не беше избягвал двубоя независимо от надмощието на противника. Ала тоягата на човека с червената фланела беше набила в главата му по-съществени и първобитни правила. Когато беше цивилизован, той бе готов да умре зарад някое нравствено съображение, да кажем, когато пазеше камшика за езда на съдията Милър; но че бе напълно загубил тази цивилизованост, личеше от готовността, с която избягваше да защити някое нравствено съображение, само и само да си спаси кожата. Не крадеше от любов към кражбата, а по повелята на своя стомах. Не грабеше открито, а крадеше тайничко и лукаво от уважение към тоягата и зъбите. Накъсо казано, вършеше всичко онова, което бе по-лесно да извърши, отколкото да не го извърши.

Бък се развиваше (или се връщаше назад) много бързо. Мускулите му станаха твърди като желязо и той загуби чувствителност към всякаква обикновена болка. Научи се и вътрешно, и външно да пести силите си. Можеше да яде всичко, колкото и да беше отвратително или мъчносмилаемо; изядеше ли го веднъж, стомашните му сокове извличаха от него и сетните най-малки хранителни частици, а кръвта ги отнасяше в най-отдалечените кътчета на тялото му и изграждаше от тях най-жилави и най-здрави тъкани. Зрението и обонянието му удивително се изостриха, а слухът се разви до такава степен, че насън долавяше най-лекия шум и разпознаваше дали той предвещава мир или заплаха. Научи се да изкъртва със зъби леда, когато той се набиеше между пръстите му, а когато беше жаден и дупката, от която пиеха, беше покрита с дебел пласт лед, той го чупеше, като се изправяше на задните крака и го удряше с опънатите си предни лапи. Най-забележителната му черта беше способността да усеща вятъра и да предрича посоката му една нощ напред. Колкото неподвижен и да беше въздухът, когато изравяше гнездото си край някое дърво или бряг, вятърът, който излизаше по-късно, неизбежно го намираше на завет, запазен и сгушен на топло.

А Бък не се учеше само от опита, но и от отдавна заспали инстинкти, които отново се събудиха у него. Той се отърси от многото поколения опитомени кучета. По някакъв смътен начин спомените му го връщаха назад, към ранните дни на неговия род, към времето, когато дивите кучета са бродили на глутници в първичната гора и убивали плячката си след дълго преследване. Той много лесно се научи да се бие, като впива зъби, къса и захапва бързо като вълк. По този начин са се били забравените му прадеди. Те съживиха в него далечното минало и старите похвати, предадени от тях по наследство на поколенията, станаха негови похвати. Бък ги възприемаше, без да полага усилия да ги открие, сякаш ги е притежавал винаги. А когато в тихите студени нощи вдигаше нос към звездите и виеше проточено като вълк, това бяха неговите прадеди, умрели и превърнали се в прах, които вдигаха нос към звездите и виеха през дългите векове в самия него. И извивките на гласа му бяха извивки на техния глас, в който звучеше тяхната горест и всичко онова, което са означали за тях тишината, студът и мракът.

Така, като доказателство, че животът е само игра на природата, древната песен бликаше в него и той се връщаше към истинското си състояние; и това ставаше, защото хората бяха намерили на Север жълт метал, защото Манюел беше помощник на градинаря и заплатата му не стигаше за нуждите на жена му и на няколко малки подобия на самия него.