Джек Лондон
Дивото зове (4)

IV
КОЙ СПЕЧЕЛИ ПЪРВЕНСТВОТО

— Е? Какво ти казал? Не бил ли прав, когато аз казал, че в тоя Бък се крият два дявола!

Това бяха думите на Франсоа на другата сутрин, когато откри, че Шпиц е изчезнал, а Бък е покрит с рани. Той го доведе при огъня и на тази светлина показа раните.

— Той Шпиц се било като сатана — каза Перо, след като разгледа раздраните и разкъсани места.

— А тоя Бък се било зарад двама сатани — отговори Франсоа. — Но сега пътуваме бързо. Няма Шпиц, няма разправии, положително.

Докато Перо вдигаше стана и товареше шейната, Франсоа се залови да впряга кучетата. Бък побърза да застане на мястото, което се падаше на Шпиц като водач; обаче Франсоа не го забеляза и сложи на заветното място Солекс. По негово мнение Солекс щеше да води впряга най-добре. Вбесен, Бък се нахвърли върху Солекс, прогони го и застана на неговото място.

— Е, е? — възкликна Франсоа и развеселено се плесна по бедрата. — Виж го ти тоя Бък! Той убило тоя Шпиц и сега мисли, ще вземе длъжността му.

— Махай се, марш! — извика той, но Бък не се помръдна.

Той хвана Бък за врата, макар че кучето заканително заръмжа, замъкна го настрана и пак сложи отпред Солекс. Това не се хареса на стария пес и той недвусмислено показа, че го е страх от Бък. Франсоа държеше на своето, но щом се обърна гърбом, Бък отново избута Солекс, който съвсем не прояви нежелание да се дръпне.

Франсоа се ядоса.

— Ей сега тебе науча, да те вземат мътните! — извика той и след малко дойде с тежка тояга в ръка.

Бък си спомни за човека с червената фланела, бавно отстъпи и не се опита да се нахвърли, когато Солекс бе пак впрегнат отпред, но обикаляше извън обсега на тоягата и ръмжеше от обида и гняв; през цялото това време той не сваляше очи от тоягата, за да може да отбегне удара, ако Франсоа го замери с нея, защото знаеше вече какво се прави с тояга.

Франсоа си гледаше работата и повика Бък, когато беше готов да го запретне на старото му място пред Дейв. Бък се дръпна две-три крачки назад. Франсоа пристъпи към него, но той пак отстъпи. След като това се повтори няколко пъти, Франсоа хвърли настрана тоягата, понеже реши, че Бък се страхува да не яде бой. Обаче Бък открито се бунтуваше. Той искаше не да се спаси от бой, а да получи мястото на водача. То му принадлежеше по право. Беше го извоювал и нямаше да се задоволи с по-малко.

Перо се притече на помощ. Двамата с Франсоа го гониха, кажи-речи, цял час. Замерваха го с тояги. Бък се изплъзваше. Псуваха и него, и всичките му прародители, и семето му до най-далечни бъдни поколения и всеки косъм от тялото му, всяка капка кръв в жилите му, а Бък отговаряше на псувните с ръмжене и се пазеше да не им падне в ръцете. Не се опитваше да избяга, а обикаляше стана отдалече и недвусмислено показваше, че щом желанието му бъде изпълнено, ще дойде и ще бъде послушен.

Франсоа седна и се почеса по главата. Перо погледна часовника си и изруга. Времето летеше, трябваше да бъдат на път от преди един час. Франсоа пак се почеса по темето. Той поклати глава и глупаво се ухили на куриера, който сви рамене в знак на това, че са претърпели поражение. Тогава Франсоа отиде при Солекс и повика Бък. Бък се засмя, както се смеят кучетата, но не се приближи. Франсоа разпрегна Солекс и го сложи на старото му място. Кучетата стояха впрегнати в шейната в дълга редица, готови за път. За Бък нямаше друго място освен отпред. Франсоа го повика отново и Бък пак се засмя, но не дойде при него.

— Хвърли тоягата — заповяда Перо.

Франсоа се подчини и тогава Бък дотича, тържествуващо засмян, и застана на свободното място начело на впряга. Сложиха му хамутите, откъртиха замръзналата шейна, двамата мъже се спуснаха тичешком напред и те излязоха на пъртината по реката.

Колкото и висока оценка да беше дал на Бък по-рано с неговите два дявола, в самото начало на деня Франсоа разбра, че беше го подценил. Още от първия миг Бък пое задълженията на водача и там, където се искаше съобразителност, където трябваше бързо да се мисли и бързо да се действува, доказа, че превъзхожда дори и Шпиц, равен на когото Франсоа никога не беше виждал.

Обаче най-много се отличаваше Бък с умението да налага своята воля и да кара другарите си да я изпълняват. Дейв и Солекс нямаха нищо против новия водач. Това не им влизаше в работата. Тяхната работа беше да се трудят, да теглят с всички сили шейната. Щом никой не им се бъркаше, нищо друго не ги интересуваше. Те бяха съгласни да ги води дори и добродушният Били, стига да поддържа реда. Обаче другите кучета от впряга бяха се разпуснали през последните дни от живота на Шпиц и много се изненадаха сега, когато Бък се залови здравата да ги вкара в пътя.

Пайк, който беше впрегнат зад Бък и никога не опъваше каиша повече, отколкото бе абсолютно необходимо, на бърза ръка си изпати няколко пъти зарад мързела си и преди да изтече първият ден, започна да тегли, както не беше теглил никога през целия си живот. Още първата вечер навъсеният Джо бе хубавичко наказан — нещо, което Шпиц никога не беше успял да направи. Бък просто го смачка с тежестта на тялото си и го хапа, докато той не спря да се зъби и заквича за милост.

Общият дух на впряга незабавно се подобри. Те заработиха задружно, както едно време, и препускаха като едно куче. На праговете Ринк Рапидс бяха добавени още две местни полярни кучета, Тик и Куна, и Франсоа така се учуди от бързината, с която Бък ги накара да го слушат, че не можеше да си поеме дъх.

— Никога не е било куче като тоя Бък! — възкликна той. — Не, никога! Дяволите да ме вземат, ако не струва хиляда долара! А? Какво ще каже ти, Перо?

И Перо кимна с глава. Той вече бе надминал рекордната бързина и печелеше все повече време от ден на ден. Пъртината беше в прекрасно състояние, добре утъпкана и твърда, не беше валяло и нямаше нужда да се бори с пресен сняг. Не беше и прекалено студено. Температурата бе спаднала на четиридесет и пет градуса под нулата и не се промени през цялото пътуване. Двамата мъже един по един ту се возеха, ту тичаха, а кучетата непрекъснато препускаха напред и спираха за почивка много нарядко.

Тридесетмилевата река беше покрита с доста як лед и на връщане изминаха за един ден толкова, колкото бяха изминали за десет на идване. В един преход те пробягаха шестдесет мили от края на езерото Льо Барж до праговете на Белия кон. По Марш, Тагиш и Бенет (седемдесет мили път по езера) те летяха с такава скорост, че този, чийто ред беше да тича, трябваше да се оставя да го влачат на въже зад шейната. А на последната вечер от втората седмица превалиха Белия проход и заслизаха към морския бряг и светлините на Скагуей и на корабите замъждукаха в краката им.

Това бе рекордно пътуване. В течение на четиринадесет дни бяха изминали средно по четиридесет мили дневно. Три дена наред Перо и Франсоа се пъчеха нагоре-надолу по главната улица на Скагуей, всички ги отрупваха с покани да ги почерпят по чашка, а впрягът бе непрекъснато заобиколен от възторжена тълпа любители и познавачи на кучета. След това трима-четирима злосторници от Запад се опитаха да оберат града, бяха надупчени на решето с куршуми зарад геройствата си и интересът на обществото се насочи към новите кумири. После пристигнаха правителствени нареждания. Франсоа повика Бък, стисна го в прегръдките си, заплака над него. А след това той вече не видя Франсоа и Перо. Както и други хора, те изчезнаха завинаги от живота на Бък.

Бък и другарите му минаха в ръцете на един шотландски мулат и заедно с десетина други впряга потегли обратно по уморителния път към Доусън. Сега те не препускаха леко, нито с рекордна бързина, а се напъваха с всички сили, всеки ден с тежък товар на гърба си, защото това бе пощенски керван — те носеха вести от света на хората, които търсеха злато в сянката на Северния полюс.

Това не беше по вкуса на Бък, но той вършеше работата си добре, гордееше се с нея, както Дейв и Солекс, и следеше другарите си, независимо от това, дали се гордееха с нея, или не, да я вършат добросъвестно. Това бе еднообразен живот, който протичаше с точността на някаква машина. Всеки ден по нищо не се отличаваше от другите. Готвачите ставаха в определено време всяка сутрин, палеха се огньове, всички закусваха. После, докато едни вдигаха стана, други впрягаха кучетата и те потегляха горе-долу един час преди здрача, предвестника на зората. Вечерта спираха за нощувка. Едни опъваха палатките, други сечеха дърва за огъня и борови клони за леглата, а трети носеха вода или лед за готвачите. После хранеха кучетата. За тях това бе единственото важно събитие през деня, макар че беше хубаво, след като си изядеш рибата, да поскиташ някой и друг час с другите кучета, които бяха повече от стотина. Между тях имаше свирепи побойници, но след три сбивания с най-свирепите Бък се наложи дотолкова, че стигаше да настръхне и да се озъби, за да се махнат от пътя му.

Може би най-много Бък обичаше да лежи край огъня, подвил задните си крака, изтегнал предните и вдигнал глава, замечтано да примига срещу пламъците. Понякога си мислеше за голямата къща на съдията Милър в огряната от слънце долина Санта Клара, за циментовия плувен басейн, за Изабел, мексиканското куче без козина, и за Тутс; японския мопс; но по-често си спомняше за Човека с червената фланела, смъртта на Кърли, голямата битка с Шпиц и за хубавите неща, които е ял някога или които би искал да яде. Той не тъгуваше за родното си място. Слънчевата страна бе смътна и далечна и тези спомени не Го вълнуваха. Много по-властно го завладяваха спомените за наследеното минало, които караха никога невидени по-рано неща да изглеждат познати; нагоните (които не бяха нищо друго освен превърнали се в навици спомени за неговите прадеди), загубили силата си в него в по-късни и още по-късни дни, заговориха и се съживиха отново.

Понякога, като седеше клекнал там и замечтано примигваше срещу пламъците, започваше да му се струва, че това са пламъци на друг огън и че като седи клекнал край този друг огън, вижда пред себе си друг човек, който не прилича на мулата готвач. Този друг човек има по-къси крака и по-дълги ръце, с мишци, които са по-скоро жилести и възлести, отколкото закръглени и издути. Косата на този човек е дълга и сплъстена, а главата, без чело, извива под косата назад още от самите очи. Той издава някакви странни звуци, много се страхува от тъмнината, непрекъснато се взира в нея и в ръката, която виси чак някъде между коляното и петата, стиска тояга с вързан на края й тежък камък. Той е почти гол, само една окъсана и опърлена от огъня кожа закрива част от гърба му, но по тялото му има много косми. На някои места, по гърдите и рамената, по външната страна на ръцете и бедрата, те са се сплъстили, кажи-речи, в гъста козина. Той не стои изправен, снагата му е наведена напред от хълбоците нагоре, а краката — присвити в колената. Тялото му се отличава с някаква особена гъвкавост, почти котешка пъргавина и напрегната бдителност, като у онези, които живеят във вечен страх от видими и невидими неща.

Друг път този космат човек седеше свит до огъня, стиснал глава между краката, и спеше. В такива случаи лактите му бяха облегнати на колената, а рунтавите ръце сключени над главата, сякаш за да го запазят от дъжд. А отвъд този огън, в заобикалящия го мрак, Бък виждаше да блещукат много въгленчета, две по две, винаги две по две, и знаеше, че това са очи на големи хищни зверове. И чуваше прашенето на храстите, когато те си пробиваха път през тях, чуваше ги да се обаждат в нощта. И когато се унасяше там, край брега на Юкон, и мързеливо примигаше срещу огъня, тези звуци и видения от някакъв друг свит караха козината му да се наежва на гърба, да Щръква на раменете и врата, той започваше тихо и потиснато да скимти или глухо да ръмжи и мулатът готвач му подвикваше: „Хей, Бък събуди се!“ Тогава другият свят изчезваше, действителният свят изникваше пред очите му и той се изправяше, прозяваше се и се протягаше, сякаш беше спал.

Пътуването с претоварената с поща шейна беше трудно и тежката работа ги изтощаваше. Те бяха измършавели, състоянието им бе плачевно, когато стигнаха в Доусън, и се налагаше да си починат десетина дни или поне една седмица. Но след два дена те се спуснаха по брега на Юкон край Казармите, натоварени с писма за външния свят. Кучетата бяха уморени, хората роптаеха, а отгоре на това всеки ден валеше сняг; Това значеше мека пъртина, по-голямо триене на плазовете и повече напъване за кучетата; въпреки това хората се държаха добре от начало до край и правеха всичко, каквото можеха, за да помогнат на животните.

Всяка вечер първата им грижа бяха кучетата. Преди да се нахранят хората, даваха храна на кучетата и никой не се вмъкваше в спалния си чувал, преди да прегледа краката на своя впряг. И все пак силите им се топяха. От началото на зимата бяха пропътували хиляда и осемстотин мили и по целия този уморителен път бяха, влачили шейни, а хиляда и осемстотин мили могат да съсипят здравето и на най-издръжливото куче. Бък се държеше, караше другарите си добре да си вършат работата и поддържаше дисциплината, макар че и сам той беше много уморен. Били квичеше и скимтеше насън редовно всяка нощ. Джо беше по-кисел от всякога, а Солекс не оставяше никой да се доближи до него не само откъм сляпото, но и откъм здравото око.

Ала най-много от всички страдаше Дейв. Нещо не беше наред с него. Той стана по-мрачен и раздразнителен: когато керванът спираше за нощувка, веднага си правеше гнездо и трябваше да го хранят там. Щом го разпрегнеха, той лягаше и не се изправяше на крака, докато не станеше време за впрягане сутринта. Понякога на път, когато хамутите го дръпваха внезапно при спиране, той изскимтяваше от болка. Човекът, който караше тяхната шейна, го прегледа, но не можа нищо да открие. Всички се заинтересуваха от неговия случай. Обсъждаха го, когато се хранеха и когато пушеха последната лула, преди да си легнат, а една вечер устроиха консилиум. Дейв бе донесен от гнездото му при огъня и всички го натискаха и мушкаха, докато не започна да квичи. Мъчеше го някаква вътрешна болка, но те не можаха да открият счупени кости, не можаха да установят нищо.

Докато стигнаха до Касиарската плитчина, Дейв толкова отслабна, че непрекъснато падаше във впряга. Шотландският мелез заповяда да спрат, разпрегна го и сложи на мястото му на теглач следващото куче, Солекс. Мисълта му беше да даде почивка на Дейв, като го остави да тича свободно след шейната. Колкото и да беше болен, Дейв не искаше да го махнат, сумтеше и ръмжеше, докато сваляха от него хамутите, и съкрушено заскимтя, когато видя Солекс на мястото, което беше заемал и на което беше работил толкова дълго. Гордостта му на впрегатно куче бе накърнена и макар да бе смъртно болен, не можеше да понесе друго куче да върши неговата работа.

Когато шейната потегли, Дейв с усилие затича по мекия сняг, край утъпканата пъртина; той хапеше Солекс, нахвърляше се и се мъчеше да го изблъска на мекия сняг от другата страна, стремеше се да скочи в хамутите между него и шейната и през цялото време скимтеше и джафкаше, и квичеше от яд и болка. Шотландският мелез се опита да го отпъди с бич, но Дейв не обръщаше внимание на жегващите го удари, а мелезът нямаше сърце да удря по-силно. Дейв отказваше да тича спокойно зад шейната, по лекия път, и продължи да пори мекия сняг край пъртината, където бе най-трудно да се тича, докато не се изтощи. Тогава той падна, остана да лежи, където бе паднал, и нададе жаловит вой, когато дългият керван от шейни се изниза край него.

С последните останали му сили той закрета след тях, докато керванът не спря пак; тогава Дейв се дотътра край другите шейни при своята и спря до Солекс. Водачът на шейната се върна малко назад, за да си запали лулата от съседа. После подкара отново кучетата. Те се втурнаха по пъртината необикновено леко, без всякакво усилие; смутено обърнаха глава и изненадано стряха. Водачът също се изненада: шейната не се беше помръднала. Той повика другарите си да видят какво се беше случило: Дейв бе прегризал двата теглича на Солекс и застанал точно пред шейната, на старото си място.

Той умоляваше с очите си да го оставят там. Водачът на шейната се озадачи. Другарите му заговориха за това, как едно куче може да умре от мъка, когато не му дават да върши работата, която го убива, и взеха да си припомнят за известни на тях случаи, в които кучета, твърде стари за влачене на шейна или болни, умирали, когато ги махали от впряга. Според тях, понеже Дейв щял, все едно, да умре, би било проява на милосърдие да го оставят да умре впрегнат в шейната, доволен и с леко сърце. Затова пак го запретнаха и той гордо пое напред, както го бе правил досега, макар че неведнъж неволно изскимтяваше от пристъпа на вътрешната си болка. На няколко пъти той падаше и кучетата го влачеха в хамутите, а веднъж шейната мина през него така, че окуця с единия си заден крак.

Но той издържа, докато керванът спря на стан и водачът го настани до огъня. Сутринта Дейв бе толкова слаб, че не можеше да пътува нататък. Когато започнаха да впрягат, помъчи се да се примъкне до своя водач. С невероятно усилие той се изправи, залитна и падна. Тогава бавно запълзя по корем напред към мястото, където слагаха хамутите на другарите му. Той протягаше предните си крака и с придръпване придвижваше напред тялото си, пак протягаше предните крака и пак се придръпваше мъничко напред. Силите му го напускаха и другарите му го видяха за последен път, прострян на снега, да се задъхва и да се мъчи да тръгне подир тях. Но печалният му вой продължаваше да долита до тях, докато не се скриха от погледа зад крайбрежната гора.

Там керванът спря. Шотландският мелез бавно се върна по стъпките си в напуснатия от тях стан. Хората се смълчаха. Екна револверен изстрел. Мелезът припряно се върна. Заплющяха бичовете, весело задрънкаха звънчетата, шейните се понесоха по пъртината, но Бък разбра, Пък и всички кучета разбраха какво се беше разиграло зад крайбрежната ивица дървета.