Джек Лондон
Дивото зове (3)

III
НАДМОЩИЕТО НА ПЪРВОБИТНИЯ ЗВЯР

Надмощието на първобитния звяр в Бък бе голямо, а при жестоките условия на полярния живот то растеше все повече и повече. Но то нарастваше потайно. Новопоявилата се у него хитрост го караше да бъде сдържан и хладнокръвен. Той беше твърде много зает с нагаждането към новата обстановка, за да може да се отпусне, и затова не само не налиташе на бой, но гледаше и да се измъкне, когато беше възможно. В поведението му проличаваше известна предпазливост. Не беше склонен да избързва и да действува необмислено, не проявяваше никакво нетърпение в лютата омраза, разгоряла се между него и Шпиц, и се пазеше от всякакво предизвикателство.

Шпиц пък, от друга страна, може би именно защото усещаше в Бък опасен съперник, не пропускаше случай да му се озъби. Той направо се заяждаше с Бък и непрекъснато се мъчеше да ускори сбиването, което можеше да свърши само със смъртта на единия от тях. Това щеше да се случи още в самото начало на пътуването, ако не беше едно неочаквано произшествие. Към края на този ден те спряха да нощуват на голия и открит бряг на езерото Льо Барж. Бръскащият сняг, вятърът, който режеше като разкален до бяло нож, и тъмнината ги накараха слепешком да си потърсят място за стан. Надали биха могли да изберат по-лошо място. Зад тях като отвесна стена се издигаше скала и Перо и Франсоа се видяха принудени да запалят огън и да постелят спалните си чували направо върху леда на езерото. Палатката бяха оставили в Дая, за да намалят товара си. С няколко довлечени от пролетните води клони те накладоха огън, който пропадна през стопилия се лед и ги остави да вечерят на тъмно.

Бък си направи гнездо в самото подножие на пазещата от вятър скала. Там беше толкова уютно и топло, че не му се искаше да го напусне дори когато Франсоа започна да раздава рибата, която първо беше размразил на огъня. Но когато изяде дажбата и се върна, Бък намери гнездото си заето. Заплашителното ръмжене му подсказа, че то беше присвоено от Шпиц. Досега Бък беше отбягвал да влиза в разправии с врага си, но това не можеше да се претърпи. Зверът в него се разбунтува. Той се нахвърли върху Шпиц с ярост, която изненада и двамата, особено пък Шпиц, защото цялото му познанство с Бък беше го убедило, че неговият съперник е извънредно страхливо куче, което сполучва да се наложи само благодарение на тежестта и големината си.

Франсоа също се изненада, когато, вчепкали се един в друг, те изскочиха от разрушеното гнездо, но се досети за причината на свадата.

— А-а-ха! — извика той на Бък. — Дай му да разбере, дявол го взело! Дай му да разбере, това мръсен крадец!

Шпиц също жадуваше да се бие. Той скимтеше от несдържана ярост и нетърпение, обикаляше от всички страни и търсеше сгода да се нахвърли. Бък беше не по-малко нетърпелив И не по-малко предпазлив: той също обикаляше от всички страни и дебнеше изгодно положение. Но именно тогава се случи неочакваното, това, което пренесе борбата км за първенство в далечното бъдеще, което настъпи след безброй изнурителни мили път и тежък труд.

Една псувня на Перо, силни удари с тояга по дръглив гръб и рязко изквичаване от болка възвестиха настъпването на адска бъркотия. Станът изведнъж загъмжа от промъкващи се космати сенки — стотина изгладнели полярни кучета, надушили стана от някое индианско село. Бяха се прокраднали, докато Бък и Шпиц се биеха, а когато двамата мъже се хвърлиха сред тях с дебели тояги, те се озъбиха и не отстъпиха. Бяха обезумели от миризмата на храната. Перо завари едно от тях, завряло муцуна в сандъка с припасите. Тоягата му тежко се стовари върху мършавите ребра и сандъкът се преобърна на земята. В същия миг двадесетина премалели от глад звяра се сборичкаха зарад хляба и бекона. Тоягите ги бъхтеха безпрепятствено. Те квичеха и виеха под сипещите се върху тях удари, обаче продължиха да се боричкат със същата ярост, докато не изгълтаха и последната троха.

Междувременно изучените кучета от впряга бяха на-изскачали от гнездата си само за да бъдат нападнати от свирепите пришълци. Никога още Бък не беше виждал такива кучета. Можеше да се рече, че ребрата им ей сега ще изскочат през кожата. Това бяха направо скелети с увиснала на тях проскубана козина, със святкащи очи и капеща от зъбите пяна. Подлудени от глада, те бяха ужасяващи, несломими. Срещу тях не можеше да се устои. Кучетата от впряга се видяха притиснати до скалата още при първата схватка. Бък бе обкръжен от три полярни кучета и в един миг кожата на главата и раменете му бе раздрана и смъкната. Вдигна се страхотна врява. Били скимтеше, както винаги. Дейв и Солекс, облени в кръв от двадесетина рани, храбро се биеха един до друг. Джо хапеше като бесен. Веднъж зъбите му се впиха в предния крак на едно полярно куче и направо прегризаха костта. Коварният Пайк скочи върху осакатеното животно и с бързо изтракване на челюстите и дръпване му счупи врата. Бък се вкопча в гърлото на разпенен противник и бе целият залян с кръв, когато зъбите му прехапаха вратната вена. Вкусът на топлата кръв в устата го разяри още повече. Той се нахвърли върху друго куче и в същия миг усети чужди зъби да се впиват в собственото му гърло. Това беше Шпиц, който предателски го нападаше отстрана.

Перо и Франсоа, разчистили своята част от стана, се спуснаха да спасяват впряга си. Неудържимата вълна от изгладнели зверове се отдръпна пред тях и Бък се освободи. Но само за миг. Двамата мъже бяха принудени да изтичат да спасяват припасите и полудивите кучета отново ей нахвърлиха върху впряга. Били, обладан от смелостта на ужаса, разкъса пръстена на побеснелите врагове и хукна да бяга по леда. Пайк и Дъб се спуснаха по петите му, а остатъкът от впряга — подир тях. Когато се канеше да ги последва, с крайчеца на окото си Бък забеляза Шпиц да се хвърля към него с явното намерение да го събори. Свалеха ли го на земята и озовеше ли се под тази камара от кучета, за него нямаше да има спасение. Но той се напрегна, устоя на тласъка на засилилия се Шпиц и се присъедини към бягащите през езерото другари.

След известно време деветте кучета от впряга се събраха заедно и потърсиха убежище в гората. Макар че никой не ги преследваше, те бяха в плачевно състояние. Нито едно от тях нямаше по-малко от четири-пет рани, а раните на някои бяха много тежки. Дъб бе тежко пострадал в единия заден крак; на Доли, последното полярно куче, добавено към впряга на Дая, беше зле разкъсано гърлото; Джо бе загубил едното си око, а добродушният Били, едното ухо на който бе сдъвкано и раздрано на парчета, квича и скимтя през цялата нощ. Призори те предпазливо се добраха обратно до стана и видяха, че грабителите са изчезнали, а двамата мъже са много ядосани. Не по-малко от половината хранителни припаси бяха унищожени. Пришълците бяха прегризали каишките и, брезента, с който покриваха товара на шейната. Всъщност нищо, което можеше да мине за храна, не беше се спасило от тях. Бяха изяли чифт мокасини от еленова кожа на Перо, парчета от кожените хамути и дори две стъпки ремък от бича на Франсоа. Мулатът тъкмо печално го съзерцаваше, но откъсна погледа си, за да прегледа ранените си кучета.

— А, приятели — тихо каза той, — може побеснее от толкова много ухапване. Може всички побеснее, засегнат! Ти как мисли, а, Перо?

Куриерът със съмнение поклати глава. При четиристотинте мили, които още го деляха от Доусън, само това му оставаше — да избухне бяс сред кучетата. След два часа псуване и крайно напрежение хамутите бяха сложени в ред и схваналият се от раните впряг пое напред, преодолявайки в мъчителни усилия най-трудната част от изминатия досега път, която всъщност бе и най-трудната между тях и Доусън.

Тридесетмилевата река изобщо не беше замръзнала. Буйните й води не отстъпваха пред студа й лед имаше само по вировете и в тихите места. Шест дена изнурителен труд им отне преминаването на тези ужасни тридесет мили. А те бяха наистина ужасни, защото всяка крачка от тях бе измината с опасност за живота на кучетата и хората. Десетина пъти Перо, който внимателно проучваше пътя, пропадаше през тънкия лед и се спасяваше само благодарение на дългия си прът, който държеше така, че винаги падаше напреко на образувалата се под тялото му дупка. Студът се засилваше, термометърът показваше четиридесет и пет градуса под нулата^[1] и след всяко пропадане, ако искаше да остане жив, трябваше да пали огън и да си суши дрехите.

Той не се плашеше от нищо. Тъкмо понеже не се плашеше от нищо, затова го бяха избрали за правителствен куриер. Той поемаше какви ли не рискове, решително излагаше на мраза изпитото си сбръчкано лице и вървеше напред от тъмни зори до падането на нощта. Вървеше покрай мрачните брегове по тясна ивица лед, която се огъваше и пращеше под краката и на която те не смееха да се спрат. Веднъж шейната пропадна заедно с Дейв и Бък и те наполовина замръзнаха и насмалко не се удавиха, докато ги измъкнат. Пак стана нужда да запалят огън, за да ги спасят. Те се покриха с твърда кора лед и за да се изпотят и размръзнат, двамата мъже ги накараха да тичат толкова близо до огъня, че той пърлеше козината им.

Друг път се провали Шпиц и повлече след себе си целия впряг чак до Бък, който се опъна с всички сили назад, опрял предните лапи в хлъзгавия ръб, а ледът се огъваше и пукаше наоколо. Но зад него беше Дейв, който също опъваше назад, а зад шейната стоеше Франсоа и дърпаше така, че сухожилията му пращяха.

Веднъж крайбрежната ивица лед отново се счупи и пред, и зад тях и единственият път за спасение беше да се качат на скалата. Перо като по чудо се покатери на нея, докато Франсоа се молеше тъкмо за такова чудо; тогава те вързаха една за друга всичките си каишки, тегличи и сетната ремъчка от хамутите и с това въже едно по едно вдигнаха всичките кучета на върха на скалата. Франсоа бе изтеглен последен, подир шейната и товара. След това трябваше да търсят място за слизане; най-после слязоха с помощта на въжето и нощта ги завари пак на реката, изминали само четвърт миля за целия ден.

Докато стигнаха до Хуталинкуа и здравия лед, Бък съвсем загуби сили. Останалите кучета бяха в същото състояние, обаче Перо, за да навакса изгубеното време, не им даваше почивка от ранна сутрин до късна вечер. На първия ден те изминаха тридесет и пет мили до Голямата лакерда; на следния ден — още тридесет и пет мили до Малката лакерда; на третия ден — четиридесет мили, и така доста се приближиха до Петте пръста.

Лапите на Бък не бяха толкова здрави и груби, както лапите на полярните кучета. Те бяха омеквали от поколение на поколение от деня, когато последният му див прадядо бил опитомен от пещерния жител или човека от наколните жилища. Той куцаше от болка по цял ден и щом спираха за нощувка, лягаше като мъртъв. Колкото и да беше гладен, Бък не се и помръдваше, за да получи своята дажба риба, и Франсоа трябваше да му я донася. Освен това мулатът разтриваше краката му по половин час всяка вечер след вечеря и пожертвува горнището на собствените си мокасини, за да направи четири мокасини за Бък. Това беше за него голямо облекчение и Бък накара дори и смръщеното лице на Перо да се разтегне в усмивка една заран, когато Франсоа забрави за мокасините и Бък легна по гръб, умолително размаха четирите си лапи във въздуха и отказа да се помръдне без тях. След време лапите му загрубяха от изминатия път и износените мокасини бяха захвърлени.

Една сутрин в Пели, когато ги запрягаха, Доли, у която дотогава не се забелязваше нищо особено, изведнъж побесня. Тя съобщи за състоянието си с проточен, сърцераздирателен вълчи вой, който накара всичките кучета да настръхнат от страх, и хукна направо към Бък. Той никога не беше виждал куче да побеснява, нито имаше някаква причина да се бои от беса, но разбра, че това беше нещо страшно, и в паника се впусна да бяга от него. Бък летеше право напред, преследван само на един скок разстояние от запъхтяната, запенена Доли, и нито тя можеше да го настигне — толкова голям бе неговият ужас, — нито той можеше да се откъсне от нея — толкова голям бе нейният бяс. Той прекоси гористата част на острова, втурна се към долния му край, мина през задния пролив, задръстен от големи парчета лед, прехвърли се на трети, зави обратно към самата река и в отчаяние започна да я пресича. И през цялото време, макар и да не се обръщаше, чуваше ръмженето и само на един скок зад себе си. Франсоа, който стоеше на около четвърт миля разстояние, го повика и Бък се втурна обратно, все още един скок пред Доли, болезнено зинал от липса на въздух, възложил сетната си надежда на това, че Франсоа ще го спаси. Мулатът държеше вдигната в ръката си брадва и когато Бък се стрелна покрай него, брадвата се стовари върху главата на побеснялата Доли.

Бък едва се домъкна до шейната, изтощен, без да може да си поеме дъх, безпомощен. Това беше удобен случай за Шпиц. Той се нахвърли върху Бък, заби на два пъти зъбите си в несъпротивяващия се враг и раздра месото до костта. В този миг изплющя бичът на Франсоа и Бък получи удовлетворението да види как Шпиц изяде най-грозния бой, който е бил нанасян на някое куче от впряга.

— Цял дявол тоя Шпиц — забеляза Перо. — Някой проклет ден той умори тоя Бък.

— Тоя Бък струва за два дявола — откликна се Франсоа. — Откакто гледам тоя Бък, аз знам. Случай: един прекрасен ден него хванат дяволи и тогава сдъвче целия тоя Шпиц и го изплюе на снега. Положително. Аз знае.

Оттогава между тях започна открита война. Шпиц, като водач и признат господар на впряга, чувствуваше, че владичеството му е застрашено от това странно южно куче. А Бък му се виждаше странен, защото от многото южни кучета, които бе познавал, нито едно не беше се оказало на достатъчна висота нито в становете, нито на път. Те бяха всички твърде неиздръжливи и умираха от тежкия труд, студовете и глада. Бък правеше изключение. Единствен той устояваше на всичко, преуспяваше и не отстъпваше-на полярните кучета по сила, свирепост и хитрина. Освен това Бък беше куче, което се стреми да наложи волята си, и бе особено опасен поради това, че тоягата на човека с червената фланела беше лишила стремежа му към надмощие от всякаква безразсъдна смелост и припряност. Той бе забележително хитър и умееше да изчаква с търпение, присъщо само на първобитните твари.

Неизбежно бе да стигнат до двубой за първенство. Бък го желаеше. Желаеше го, защото това беше в неговата природа, защото бе всецяло завладян от онази безименна, непонятна гордост, пораждана от пъртината и хамутите — тази гордост, която кара кучетата да се напрягат до последно издихание, която ги подтиква с радост да умират, запрегнати в шейната, и разбива тяхното сърце, когато ги махат от впряга. Това беше гордостта на Дейв като теглач, на Солекс, когато се напъваше с всички сили; гордостта, която ги обхващаше при вдигане на стана и от свадливи и мрачни зверове ги превръщаше в работливи, старателни и честолюбиви създания; гордостта, която им даваше сили през целия ден и ги напускаше вечер, когато спираха за нощувка, като ги оставяше отново във властта на мрачното безпокойство и недоволство. Това беше гордостта, която крепеше Шпиц и го караше да се нахвърля върху ония кучета, които бъркаха и клинчеха в работата или се криеха, когато ги впрягаха сутрин. И тази същата гордост го караше да се бои от Бък като вероятен водач. А това беше и гордостта на Бък.

Бък открито заплашваше първенството на Шпиц. Той се изпречваше между него и ленивците, които Шпиц трябваше да накаже. И го правеше умишлено. Една нощ наваля много сняг и сутринта Пайк, хитрецът, не се появи. Беше се спотаил на сигурно място в гнездото си под дебелия сняг. Франсоа напразно го викаше и търсеше. Шпиц побесня от яд. Той вилнееше из целия стан, душеше и ровеше на всяко съмнително място и ръмжеше тъй свирепо, че Пайк, като го чу, се разтрепера в скривалището си.

Ала когато най-после го измъкнаха и Шпиц се нахвърли върху му да го накаже, Бък се втурна също така яростно помежду им. Това стана толкова неочаквано и бе направено толкова ловко, че Шпиц отхвръкна назад и не можа да се задържи на крака. Пайк, който досега подло трепереше, доби смелост от този явен бунт и скочи върху поваления си водач. Бък, за който честните отношения представляваха забравен закон, също скочи върху Шпиц. Но Франсоа, макар и развеселен от случилото се, остана непреклонен в спазването на справедливостта и с всички сили стовари бича си върху Бък. Това не можа да го откъсне от прострения съперник и тогава заигра дръжката на бича. Полузашеметен от удара, Бък се преметна назад, бичът изсвистяваше над него пак и пак, а в това време Шпиц хубавичко наказа вечния грешник Пайк.

В последните дни, докато идваха все по-близо и по-близо до Доусън, Бък все още продължаваше да се изпречва между Шпиц и провинилите се, но го правеше хитро, когато Франсоа не беше наблизо. Прикритият бунт на Бък породи и раздуха общо неподчинение. Дейв и Солекс не се промениха, но останалите кучета ставаха все по-лоши и по-лоши. Нищо вече не вървеше както трябва. Свадите и врявата нямаха край. Винаги имаше нещо не наред и причина за всичко това беше Бък. Той не даваше нито минутка спокойствие на Франсоа, понеже мулатът живееше във вечен страх от борбата на живот или смърт между двамата, която според его рано или късно трябваше да стане, и много пъти нощем шумът на раздорите и спречкванията между другите кучета го караше да се измъква от спалния си чувал, уплашен, че са се спречкали Бък и Шпиц.

Но случай за това не се представяше и когато един мрачен следобед те пристигнаха в Доусън, великото сражение бе все още предстоящо. Тук имаше много хора и безброй кучета и Бък видя, че те всички работят. Изглежда, такова е било предопределението на съдбата — кучетата да работят. Цял ден дълги впрягове се точеха нагоре и надолу по главната улица, а нощем продължаваше да се чува звънтенето на техните звънчета. Те докарваха трупи за строеж на хижи и дърва за горене, превозваха разни неща до мините и вършеха всевъзможна работа, каквато в долината Санта Клара извършваха коне. Тук и там Бък срещаше южни кучета, но повечето бяха от дивата полярна вълча порода. Всяка нощ, редовно, в девет, дванадесет и в три часа те подемаха нощната си песен, тайнствено и зловещо стенание, към което Бък с наслада се присъединяваше.

Когато Северното Сияние пламтеше с мразовития си блясък над главата или звездите танцуваха в небето от студ, а земята лежеше вкочанена и замръзнала под снежния си саван, човек би могъл да вземе тази песен на кучетата за предизвикателство, отправено към живота, само че тя звучеше миньорно, с проточени вопли и полуридания и беше по-скоро молба към живота, гласен израз на мъката на битието. Това бе стара песен, стара като целия им род — една от първите песни на младия свят в онези времена, когато песните са били скръбни. Тя бе пропита от горестта на неизброими поколения, тази жалба, която тъй странно вълнуваше Бък. Когато стенеше и ридаеше, той изливаше същата болка на живота, която в далечното минало е била болка на неговите прадеди, и необяснимия страх от студа и мрака, който и за тях е бил необясним страх. А това, че тя го вълнуваше, показваше пълнотата, с която се връщаше през вековете, прекарани край огън и под покрив, към суровите наченки на живота във вековете, породили този вой.

Седем дена след пристигането си в Доусън те се спуснаха по стръмния бряг край Казармата на Юконската пъртина и потеглиха към Дая и Солената вода. Перо носеше поща, още по-важна от онази, която беше докарал; освен това беше го обхванало желание да покаже какво се казва бързо пътуване и възнамеряваше да постави рекорд за тази година. Няколко неща му благоприятствуваха за това. През едноседмичната почивка кучетата бяха възстановили силите си и бяха в отлично състояние. Пъртината, която бяха направили на идване, беше утъпкана добре от други пътници, минали след тях. И нещо повече: полицията беше оставила на две-три места запаси от храна за кучетата и хора и той пътуваше без излишен товар.

На първия ден те стигнаха до Шестдесетте мили, което представляваше преход от петдесет мили; а зората на втория ден ги завари да се носят нагоре по Юкон, изминали голяма част от пътя до Пели. Но тази главоломна бързина струваше много грижи и ядове на Франсоа. Вдигнатият от Бък коварен бунт беше унищожил единството на впряга. Той вече не теглеше задружно, като едно куче. Поощрението, което получаваха от Бък, насърчаваше размирниците да вършат какви ли не дребни провинения. Шпиц вече не беше водач, от когото трябва много да се боят. Старото страхопочитание се изпари и те започнаха да си позволяват дори да оспорват неговата власт. Една вечер Пайк му открадна половин риба и я излапа под закрилата на Бък. Друга вечер Дъб и Джо се сбиха с Шпиц и се отърваха от заслуженото наказание. Дори и добродушният Били не беше вече толкова добродушен и не квичеше и наполовина толкова подкупващо, както в предишните дни. Бък никога не се приближаваше до Шпиц, без да изръмжи и заплашително да се наежи. Всъщност той се държеше, кажи-речи, като побойник и обичаше да се перчи под самия му нос.

Този упадък в дисциплината се отрази и върху отношенията на кучетата помежду им. Те се караха и спречкваха много по-често, отколкото в миналото, така че понякога станът се превръщаше в истинска лудница. Само Дейв и Солекс не бяха се променили, макар че бяха станали раздразнителни от безкрайните разправии. Франсоа изригваше чудновати непонятни ругатни, тупаше с крака в снега от безсилен гняв и си скубеше косите. Бичът му непрестанно свистеше над кучетата, но от това нямаше никаква полза. Щом се обърнеше гърбом, те започваха наново. Той подкрепваше Шпиц с бича си, а Бък подкрепваше останалите кучета. Франсоа знаеше, че зад всичките неприятности се крие Бък, а Бък разбираше, че той го знае, но беше твърде хитър, за да се остави още веднъж да го хванат на местопрестъплението. Той работеше добросъвестно във впряга, понеже трудът беше започнал да му доставя удоволствие, обаче още по-голямо удоволствие му доставяше да предизвика тихомълком спречкване между другарите си и да обърка хамутите.

Една вечер край устието на Такина, след вечеря, Дъб вдигна полярен заек, хвърли се отгоре му, но не можа да го хване. В следващата секунда целият впряг бясно го подгони. На стотина крачки от тях имаше стан на северозападната полиция с петдесет кучета, всичките от полярната порода, и те се присъединиха към преследването. Заекът хукна надолу по реката, сви по едно малко поточе и продължи Право нагоре по замръзналото му корито. Той тичаше леко по повърхността на снега, докато кучетата, всички до едно, пропадаха. Бък тичаше пред цялата глутница от шестдесет кучета, но не можеше да го настигне. Беше се изпънал при бягането и скимтеше от възбуда; великолепното му тяло скок след скок стремително се мяташе напред в белезникавата светлина на луната. И скок след скок, като някакво бледо мразовито видение, белият заек стремително се носеше пред нега.

Пробуждането на древните нагони, което в определени периоди прогонва хората от шумните градове в горите и полята, за да убиват живи същества с тласкани от химикали оловни топчета, жаждата за кръв, насладата да умъртвяват — всичко това бе завладяло Бък, само че беше безкрайно по-близко до неговата природа. Той летеше начело на глутницата, за да застигне дивото зверче, това живо месо, да го убие със собствените си зъби и да окъпе муцуната си чак до очите в топлата кръв.

Среща се такова увлечение, което представлява връхната точка на живота, над която животът не може повече да се издигне. Но парадоксът на битието е такъв, че това увлечение те обхваща, когато кипиш от живот, а то те кара съвсем да забравиш, че си жив. Това увлечение, тази забрава за съществуването, завладява човека на изкуството, когато изгаря в пламъците на вдъхновението; то обхваща войника, загубил сражението, но отказващ се от пощада в опиянението на боя; и то обхвана Бък, когато поведе глутницата, надал древния вълчи вой, подгонил тази жива храна, която бързо се носеше пред него в лунната светлина. Той беше се отдал на най-дълбоките пориви на своята природа, на пориви, надминаващи глъбините на тази природа, които го връщаха назад, в самите недра на времето. Той бе завладян от бликащия в него живот, от понеслата го вълна на битието, от неизмеримата радост, изпитвана с всеки отделен мускул, става и сухожилие, които твърдяха, че са твърде далеч от смъртта, че горят от стихиен устрем, преливащ в движение, понесло го възторжено напред под звездите по лицето на мъртвата неподвижна материя.

Но Шпиц, хладнокръвен и пресметлив дори в мигове на крайна възбуда, се отдели от глутницата и мина напреко през тясна ивица земя, около която поточето правеше дълъг завой. Бък не знаеше за това и когато обиколи извивката подир все още носещото се пред него бяло видение на заека, видя друг, по-голям бял призрак да скача от надвисналия бряг точно пред зверчето. Това беше Шпиц. Заекът не можа да извие настрана и когато белите зъби го хванаха във въздуха и му пречупиха гръбнака, той изписка високо, както би изпискал ранен човек. При този звук, викът на живото същество, сринало се от върха на живота в лапите на смъртта, цялата глутница зад Бък нададе див възторжен вой.

Бък не се обади. Той не се спря, а се изравни рамо до рамо с Шпиц и връхлетя отгоре му с такава сила, че дори не успя да го хване за гърлото. Те се претърколиха в рохкавия сняг. Шпиц скочи на крака толкова бързо, сякаш не беше падал, разкъса рамото на Бък и отскочи назад. Когато отстъпваше, за да намери по-здрава опора, зъбите му се сключиха на два пъти и изчаткаха като зъбците на стоманен капан, той притвори сгърчените си тънки устни и заръмжа.

В същия миг Бък разбра. Часът беше ударил. Борбата щеше да е до смърт. Докато се обикаляха един друг, ръмжеха с присвити уши и дебнеха удобния момент, Бък изпита чувството, че тази гледка му е позната. Той като че ли си спомняше всичко това — побелялата гора и земя, лунната светлина и опиянението на боя. Над белотата и безмълвието тежеше призрачно спокойствие. Не се усещаше ни най-лек полъх — нищо не се помръдваше, нито един лист не потрепваше и бялата пара от дъха на кучетата се вдигаше, бавно и мудно в мразовития въздух. Те бяха бързо видели сметката на заека, тези кучета, които бяха по-скоро зле опитомени вълци, и сега ги бяха заобиколили в очакване. Те също мълчаха, само очите им бляскаха и парата от дъха им бавно се издигаше нагоре. За Бък нямаше нищо ново или странно в тази гледка от древните времена. Сякаш винаги е било така, сякаш това бе в реда на нещата.

Шпиц беше опитен боец. От Шпицберген през Арктика по цяла Канада и Безплодната земя беше устоявал срещу какви ли не кучета и сполучвал да ги подчини на волята си. Яростта го ожесточаваше, но никога не го заслепяваше. Обладан от страстта да къса и унищожава, той никога не забравяше, че противникът му е обладан от същата страст да къса и унищожава. Той никога не връхлиташе, преди да се приготви да посрещне връхлетяване; никога не нападаше, преди да осигури успеха на нападението си.

Напразно се мъчеше Бък да забие зъби във врата на голямото бяло куче. Всеки път, когато посягаше да го захапе на по-меко място, пред него се изпречваше зиналата уста на Шпиц. Зъби се удряха в зъби, устните им бяха разкъсани и кървяха и Бък все не сполучваше да сломи съпротивата на врага. Тогава той се разгорещи и зашемети Шпиц с вихър от светкавични нападения. Пак и пак се устремяваше той към снежнобялото гърло, където животът туптеше близо до повърхността, и всеки път Шпиц го захапваше и отскачаше. Тогава Бък започна да се хвърля уж към гърлото, но изведнъж дръпваше глава, извиваше настрана и като стенобитна машина забиваше рамото си в рамото на Шпиц, за да го събори. Но вместо това всеки път Шпиц впиваше зъби в рамото на Бък и леко отскачаше назад.

Шпиц беше непокътнат, докато Бък се обливаше с кръв и не можеше да поеме дъх. Двубоят започваше да става безпощаден. А през цялото това време смълчаният вълчи кръг чакаше, за да довърши победеното куче. Когато Бък се запъхтя. Шпиц започна да се нахвърля така, че той едва можеше да се задържи на крака. Веднъж Бък залитна и целият кръг от шестдесет кучета се надигна, но той се изправи, кажи-речи, още във въздуха и кръгът отново клекна и зачака.

Обаче Бък притежаваше едно качество, което води към величие — въображение. Той се биеше по повелята на нагона, но можеше да се бие и с разума си. Той се спусна така, като че ли за да приложи същия удар с рамото, ала в сетния миг се сниши до снега и посегна напред. Зъбите му се впиха в левия преден крак на Шпиц. Чу се хрущене на счупена кост и бялото куче се изправи насреща му на три крака. Три пъти се опита Бък да го събори, после повтори хватката и счупи десния преден крак. Въпреки болката и безпомощността си. Шпиц бясно се мъчеше да се задържи на крака. Той виждаше безмълвния кръг от пламтящи очи, оплезени езици и вдигаща се нагоре сребриста пара от дъха, да се стеснява около него, както беше виждал подобни кръгове да се стесняват около победени противници в миналото. Само че този път победеният беше той.

Положението му беше безнадеждно. Бък беше неумолим. Милостта е нещо, което подхожда за по-мек климат. Той се готвеше за последния удар. Кръгът се беше стеснил така, че той усещаше дъха на полудивите кучета на хълбоците си. Той ги виждаше оттатък Шпиц и от двете си страни, приклекнали, готови за скок, впили очи в него. Като че ли настъпи пауза. Всички кучета бяха-неподвижни, сякаш вкаменени. Само Шпиц трепереше, целият настръхнал, налиташе насам и натам и ръмжеше със страхотна закана, като че ли искаше да уплаши наближаващата смърт. Тогава Бък се хвърли напред и се дръпна назад; но при този скок най-после рамото му се удари в рамото на Шпиц. Тъмният кръг се превърна в точка върху озарения от луната сняг и Шпиц изчезна от погледа. Бък стоеше и гледаше — той бе надделелият победител, възтържествувалият първобитен звяр, който беше убил и изпитал сладостта на убиването.