Джек Лондон
Дивото зове (5)

V
ТЕГЛАТА НА ХАМУТИТЕ И ПЪРТИНАТА

Тридесет дена след като напусна Доусън керванът с пощата за Солената вода начело с Бък и неговите другари пристигна в Скагуей. Те бяха в окаяно състояние, измъчени и изтощени. От сто и четиридесетте паунда, които бе тежал Бък, бяха останали само сто и петнадесет. В сравнение с него другарите му, макар и по-леки по начало, бяха отслабнали още повече. Симулантът Пайк, който през изпълнения си с измами живот бе често сполучливо заблуждавал, че го боли крак, сега куцаше без преструвка. Солекс беше също окуцял, а Дъб се измъчваше от болки в навехнатото си рамо.

Краката на всички бяха ужасно набити. Бяха загубили цялата си гъвкавост и пъргавина. Лапите стъпваха така тежко на пъртината, че телата им се раздрусваха и умората от изминатия през деня път се удвояваше. Нямаше им нищо друго освен това, че бяха смъртно уморени. Това не беше смъртната умора, настъпила след краткотрайно пресилване, от която можеш да се съвземеш за няколко часа; това беше смъртната умора, която идва с бавното и продължително стопяване на жизнената енергия през дълги месеци тежък труд. Те вече не бяха в състояние да се възстановят, нямаха никакъв запас от сили, на който да разчитат. Те бяха изразходвани докрай, до сетна капка. Всеки мускул, всяко влакънце, всяка клетка бе уморена, смъртно уморена. И имаше защо. За по-малко от пет месеца бяха пропътували две хиляди и петстотин мили, а при изминаването на последните хиляда и осемстотин бяха почивали само пет дена. Когато пристигнаха в Скагуей, явно едва се държеха на краката си. Те, кажи-речи, не можеха да опънат тегличите, а по надолнищата с мъка успяваха да се запазят от летящата подир тях шейна.

— Хайде, мъш, нещастни куци гадинки! — подканваше ги водачът, когато се затътраха по главната улица на Скагуей. — Това е краят. Сега получим дълга почивка? А? Непременно. Дълга-дълга почивка.

Хората с увереност се надяваха на продължителен престой. Самите те бяха минали хиляда и двеста мили с два дена почивка и здравият разум и човешката справедливост подсказваха, че са заслужили малко и да помързелуват. Оаче мъжете, втурнали се към Клондайк, бяха толкова много и толкова много бяха любимите, жените и роднините, които не бяха ги последвали, че купищата писма започнаха да заприличват на алпийски върхове; освен това имаше и нареждания от началството. Негодните за път кучета трябваше да се заменят с нови впрягове от компанията „Хъдзънов залив“. От негодните трябваше да се отърват, а понеже доларите са много по-ценни от кучета, трябваше да ги продадат.

Минаха три дена и за това време Бък и другарите му разбраха колко много са уморени и изтощени. После, сутринта на четвъртия ден, двама мъже от Щатите дойдоха и ги купиха на безценица заедно с хамутите. Мъжете се наричаха един другиго Хал и Чарлз. Чарлз беше човек на средна възраст, със светла кожа, слаби сълзящи очи и войнствено засукани щръкнали мустаци, които прикриваха безволево отпуснати устни. Хал бе младеж на деветнадесет или двадесет години, с голям револвер „Колт“ и ловджийски нож, втъкнати в патронташ, натъпкан с патрони. Този патронташ беше най-забележителното нещо у него. Той говореше за неговата неопитност — крещяща, неописуема неопитност. И двамата мъже явно не подхождаха за това място, а защо такива като тях дръзват да търсят приключения на Север, е една от онези загадки в живота, които не се поддават на обяснение.

Бък чу пазарлъците, видя пари да минават от ръка в ръка между единия мъж и правителствения агент и разбра, че шотландският мелез и хората от пощенския керван ще изчезнат от живота му по стъпките на Перо и Франсоа и на всички други, изчезнали преди тях. Когато закараха Бък и другарите му при новите собственици, Бък видя разтурен и занемарен стан, наполовина опъната палатка, немити чинии, пълно безредие; видя и една жена. Мъжете я наричаха Мерцедес. Тя беше съпруга на Чарлз и сестра на Хал — чудесен семеен кръг.

Обладан от лоши предчувствия, Бък ги наблюдаваше как свалят палатката и товарят шейната. Те вършеха всичко с големи усилия, но без всякакъв похват. Палатката свиха в неугледен вързоп, три пъти по-голям, отколкото би трябвало да бъде. Тенекиените чинии прибраха неумити. Мерцедес непрекъснато се въртеше, пречеше на мъжете и без да млъкне, правеше бележки и даваше съвети. Когато те сложиха чувала с дрехите на предния край на шейната, тя изрази мнението, че трябва да го сложат отзад, а когато го сложиха отзад и затрупаха с един-два други вързопа, откри забравени вещи, които не могло да се приберат никъде другаде освен в същия този чувал, и те го разтовариха пак.

Трима мъже, излезли от съседна палатка, ги наблюдаваха, подсмиваха се и си намигаха един на друг.

— Товарът ви е, здраве му кажи — обади се единият; — не съм аз този, който би трябвало да ви учи какво да правите, но на ваше място не бих помъкнал тази палатка.

— Нечувано! — възкликна Мерцедес и плесна ръце с предвзет ужас — Че как, за бога, бих могла да мина без палатка?

— Сега е пролет и няма да има вече студове — отговори мъжът.

Тя решително поклати глава и Чарлз и Хал струпаха всичко, което оставаше, върху заприличалия на планина товар.

— И вие мислите, че ще тръгне? — попита един от мъжете.

— Защо пък да не тръгне? — възрази доста рязко Чарлз.

— О, няма значение, няма значение — побърза кротко да каже попиталият. — Само се чудех, нищо друго. Изглежда ми малко нещо претоварена.

Чарлз се обърна гърбом и колкото можа, стегна ремъците, но това беше съвсем недостатъчно.

— Е, разбира се, за кучетата ще бъде разходка да припкат цял ден с тази грамада зад тях — присъедини се друг от мъжете.

— Естествено — каза със смразяваща учтивост Хал, хвана управляващия прът с едната си ръка и размаха бича с другата. — Мъш! — извика той. — Хайде, мъш!

Кучетата опънаха тегличите, напрегнаха се за няколко мига и се отпуснаха. Те не бяха в състояние да помръднат шейната.

— Мързеливи гадини, ще им дам да разберат — закрещя Хал и замахна да ги удари с бича.

— О, Хал, недей! — с вик се намеси Мерцедес, сграбчи бича и го изтръгна от ръката му. — Бедничките ми! Сега трябва да ми обещаеш, че няма да бъдеш груб с тях през цялото пътуване, иначе няма да мръдна нито крачка напред.

— Много разбираш ти от кучета! — хапливо отвърна брат й. — Няма защо да ми се бъркаш. Казвам ти, че са мързеливи и ако не ги биеш, не можеш ги накара на работа. Такива са си. Питай, когото искаш. Питай един от тези хора.

Мерцедес ги изгледа умолително и на красивото й лице се изписа безкрайно отвращение, породено от гледката на страданието.

— Ако искате да знаете, те едва се държат на крака — отговори един от мъжете. — На тях душа не им е останала, ето какво им има. Те имат нужда от почивка.

— Никаква почивка, тяхната мамица — изпсува голобрадият още Хал и Мерцедес изохка, огорчена и обидена от псувнята.

Но тя държеше на своя род и побърза да защити брат си.

— Не му обръщай внимание на тоя — подчертано му каза тя. — Нали ти караш кучетата, ще правиш с тях, каквото смяташ за най-добре.

Бичът на Хал отново се стовари върху кучетата. Те опънаха тегличите, забиха крака в утъпкания сняг, приведоха се ниско до земята и се напрегнаха с всички сили. Шейната ги задържаше като котва. След два опита те спряха задъхани. Бичът бясно засвистя и Мерцедес се намеси отново. Със сълзи на очи тя се хвърли на колене пред Бък й ръцете и се обвиха около врата му.

— Бедничките, бедничките ми! — жалостиво изплака тя. — Защо не се понапънете? Тогава няма да ви бият.

Бък не я харесваше, но се чувствуваше твърде нещастен, за да й се противопостави, и прие прегръдката като част от теглата през този нещастен ден.

Един от наблюдаващите мъже, който досега бе стискал зъби, за да не ги наругае, изведнъж заговори:

— Не че ме е грижа какво ще стане с вас, но зарад кучетата искам да ви кажа само едно: можете много да им помогнете, ако откъртите шейната. Плазовете са замръзнали. Наблегнете управляващия прът с цялата си тежест наляво и надясно и я откъртете.

Те се опитаха за трети път, но сега Хал се вслуша в съвета и откърти плазовете, които бяха замръзнали на снега. Претоварената и накамарена шейна бавно запълзя напред; Бък и другарите му отчаяно се напъваха под град от удари. След стотина крачки пътеката правеше завой и стръмно се спускаше към главната улица. Само един опитен човек би могъл да опази претрупаната шейна от катурване, а Хал не беше такъв. На завоя шейната се преобърна и понеже товарът беше стегнат много хлабаво, половината се разпиля. Кучетата не се и опитаха да спрат. Олекналата шейна подскачаше зад тях, обърната настрана. Те бяха ядосани от лошите обноски и от прекомерния товар. Бък беше вбесен. Той хукна да тича и целият впряг го последва. Хал закрещя: „Хоу! Хоу!“, но те не му обръщаха внимание. Той се спъна и се просна на земята. Преобърнатата шейна мина през него и кучетата се понесоха по улицата и за удоволствието на цял Скагуей продължаваха да разпиляват остатъка от снаряжението по главната му улица.

Благодушни граждани хванаха кучетата и събраха разпиляното имущество. Заловиха се да дават и съвети. Два пъти по-малко товар и два пъти повече кучета, ако искат изобщо да стигнат в Доусън — ето какво им се каза. Хал, сестра му и зет му, щат не щат, изслушаха съветите, опънаха палатката и се заеха да преглеждат снаряжението си. Те струпаха настрана разни консерви, което разсмя хората, защото на Дългата пъртина за консерви може само да се мечтае.

— Одеяла за цял хотел — подхвърли един от мъжете, които се смееха и им помагаха. — Дори и половината са прекалено много; махнете ги. Оставете тая палатка и всичките тия чинии — кой ли пък ще ги мие? Боже господи, да не мислите, че пътувате със спален вагон?

И тъй продължаваше неумолимото отделяне на всичко излишно. Мерцедес се разплака, когато чувалите с дрехите й бяха стоварени на земята и опразнени парче по парче. Тя плачеше изобщо и поотделно за всяка изхвърлена вещ. Сключила ръце около колената си, тя се люшкаше назад-напред, обзета от отчаяние, кълнеше се, че няма да се помръдне дори и зарад десет такива като Чарлз, умоляваше всички и всичко, докато най-после избърса очи и се залови да изхвърля и такива части от облеклото, без които не би могла да мине. И като се разгорещи, след като свърши със собствените си неща, нахвърли се и върху вещите на своите мъже и ги помете като вихрушка.

Когато това се свърши, снаряжението, макар и намалено наполовина, все още представляваше огромен куп. Вечерта Чарлз и Хал отидоха в града и купиха шест докарани от Юг кучета. Като ги прибавиха към шестте от първоначалния впряг и Тик и Куна, полярните кучета, купени на праговете Ринг Рапидс при рекордното пътуване, впрягът нарасна на четиринадесет кучета. Обаче докараните от Юг кучета, при все че са били обучавани след пристигането си, не бяха кой знае каква придобивка. Три от тях бяха пойнтери с гладка козина, едно от нюфъндландска порода, а останалите две — някакви неподдаващи се на определение мелези. Те като че ли нищо не знаеха, тези новаци. Бък и другарите му ги гледаха с презрение и при все че Бък много скоро( ги научи да си знаят мястото и какво не бива да правят, не можеше да ги научи какво трябва да правят. Не им се харесаха хамутите и пъртината. С изключение на двата мелеза те бяха сащисани и смазани от чуждата им сурова обстановка, в която се бяха намерили, и от жестоките обноски. Двата мелеза бяха останали съвсем без душа; единственото нещо, което можеше да се смаже у тях, бяха кокалите им.

С тези за нищо негодни и окаяни нови кучета и със стария впряг, изтощен от двете хиляди и петстотин мили непрекъснат път, изгледите бяха далече от розови. Двамата мъже обаче бяха много весели. Дори бяха горди. Това се казва широк размах — четиринадесет кучета! Бяха виждали други шейни да потеглят през Прохода към Доусън или да пристигат от Доусън, но не бяха видели шейна с толкова много кучета. В самото естество на пътуването из Арктика се криеше основание, поради което не бива четиринадесет кучета да теглят една шейна, и това основание беше, че една шейна не може да носи храна за четиринадесет кучета. Но Чарлз и Хал не го знаеха. Те бяха пресметнали цялото си пътуване с молив: толкова храна на куче, толкова кучета, толкова дни, ясно и разбрано. Мерцедес надничаше през рамената им и дълбокомислено кимаше — всичко бе толкова просто!

Късно на другата сутрин Бък поведе дългия впряг нагоре по улицата. В целия им вид нямаше следа от бодрост, на Бък и другарите му не бяха останали нито сили, нито желание да теглят шейната. Те тръгнаха смъртно уморени. Четири пъти Бък беше изминал разстоянието между Солената вода и Доусън и съзнанието, че измъчен и капнал, трябва отново да потегли по същия път, го ожесточаваше. Работата не му беше присърце, нито беше присърце на кой да е от другарите му. Докараните от Юг кучета бяха свити и уплашени, а местните нямаха вяра на господарите си.

Бък долавяше смътно, че не може да се осланя на тези двама мъже и жената. Те не умееха да правят нищо, а с течение на дните стана ясно, че не могат и да се научат. Те вършеха всичко през куп за грош, без да спазват ред или дисциплина. Губеха половината вечер, докато опънат някак палатката си, и половината сутрин, докато я приберат и натоварят на шейната пв такъв нескопосан начин, че целия ден след това трябваше да спират и да пререждат товара. Имаше дни, когато не изминаваха и десет мили. — Понякога не успяваха да тръгнат изобщо. И никога не сполучваха да изминат повече от половината разстояние, прието от мъжете за среден преход, когато бяха пресмятали колко храна да вземат за кучетата.

Щяха неизбежно да останат без храна за впряга. Но те сами ускоряваха настъпването на това положение, като ги хранеха прекомерно, и с това приближаваха деня, когато щеше да започне недохранването. Южните кучета, чиито стомаси не бяха научени от постоянното гладуване да извличат всичко от малкото, имаха неутолим апетит. А понеже и капналите полярни кучета теглеха много слабо, Хал реши, че общоприетата дажба е твърде малка. Той я удвои. Отгоре на всичко, когато Мерцедес със сълзи в хубавите си очи и треперещ глас не сполучваше да го предума да даде на кучетата още повече, тя крадеше риба от чувалите и ги хранеше скришом. Обаче това, от което имаха нужда Бък и полярните кучета, не беше храна, а почивка. И при все че пътуваха много бавно, тежкият товар, който влачеха, безмилостно изсмукваше силите им.

Сетне дойде недохранването. Един ден Хал откри, че са похарчили половината от храната за кучетата, а са изминали само четвърт от пътя и освен това, че с друга храна не могат да се сдобият срещу никакви пари Затова той намали дори и общоприетата дажба и се помъчи да увеличи дневния преход. Сестра му и зетят се съгласиха с него, но да изпълнят решението пречеше тежкият товар и собствената им некадърност. Да се дава по-малко храна беше много просто, но да се накара впрягът да тича по-бързо бе невъзможно, а това, че самите те нямат достатъчно воля да тръгват на път по-рано сутрин, не им позволяваше да пътуват по-дълго. Те не само че не умееха да се наложат на животните, но не можеха да се наложат и на самите себе си.

Пръв загина Дъб. Макар и да беше злополучен крадец, когото винаги залавяха и наказваха, той работеше съвестно. Състоянието на изкълченото му рамо, неизлекувано и неотпочинало, се влошаваше все повече и повече, докато най-сетне Хал го застреля с големия си револвер „Колт“. На Север се казва, че докарано отвън куче загива от гладна смърт, ако го сложат на установената дажба, тъй че на шестте южни кучета във впряга на Бък не оставаше нищо друго, освен да умрат, когато тази дажба бе намалена наполовина. Нюфъндландският пес падна пръв, трите пойнтера с гладка козина го-последваха, двата мелеза бяха по-упорити и не искаха да се разделят с живота, но накрая загинаха и те.

По това време тримата пътници бяха загубили цялата любезност и учтивост, присъщи на Юга. Лишено от своя чар и романтика, пътуването из Арктика се превърна за тях в действителност, твърде сурова за издръжливостта на двамата мъже и на жената) Мерцедес вече не окайваше кучетата, понеже бе прекалено много заета да окайва самата себе си и да се кара с мъжа си и брат си. Да се карат бе единственото нещо, което никога не Им омръзваше. Раздразнителността, причинена от техните несгоди, растеше заедно със самите несгоди, удвояваше се, надхвърляше ги. Чудното търпение по пъртината, пораждащо се у хора, които се трудят усърдно и страдат дълбоко, но въпреки това говорят благо и се държат мило, не се Породи у двамата мъже и у жената. У тях нямаше н помен от такова търпение. Бяха се схванали и се измъчваха от болки; боляха ги мишците, боляха ги костите, боляха ги дори и сърцата; поради това те станаха остри в приказките си и грубостите бяха първото, което им идваше на устата сутринта, и последното вечерта.

Чарлз и Хал се счепкваха помежду си, щом ги оставеше на мира Мерцедес. Всеки от тях бе дълбоко убеден, че върши повече от полагащия му се дял работа, и никой от двамата не пропускаше удобен случай да го изтъкне. Понякога Мерцедес вземаше страната на мъжа си, понякога — на брата си. Последицата от всичко това бе една прекрасна и безконечна семейна свада. Започваха например със спор кой да насече малко дърва за огъня (спор, който засягаше само Чарлз и Хал), но те веднага въвличаха в него всичките си други роднини, бащи, майки, чичовци, братовчеди, хора, които се намираха на хиляди мили разстояние, а някои не бяха и живи. Това, че възгледите на Хал върху изкуството или психологичните пиеси, които пишел вуйчо му, можеха да имат нещо общо с насичането на няколко дървета, не се поддава на разбиране; въпреки това кавгата можеше толкова лесно да се отклони в тази насока, колкото и да засегне политическите убеждения на Чарлз. А това, че дългият език на сестрата на Чарлз може да има нещо общо със запалването на огън на Юкон, беше понятно само за Мерцедес, която се спускаше в многословни излияния на тази тема, като не забравяше и няколко други неприятни черти, присъщи на семейството на мъжа й. Междувременно огънят оставаше незапален, палатката опъната наполовина, а кучетата ненахранени.

Мерцедес таеше в себе си особена обида — оскърбено женско достойнство. Тя беше хубава и изнежена, през целия живот с нея се бяха държали галантно. Обаче сегашните обноски на нейния мъж и брат бяха всичко друго освен галантни. Тя имаше обичай да се показва безпомощна. Те негодуваха. След такова посегателство върху онова, което смяташе за най-съществени права на своя пол, тя им отравяше живота. Мерцедес вече не мислеше за кучетата и понеже беше обидена и уморена, настояваше да се вози на шейната. Беше хубава и изнежена, но тежеше сто и двадесет паунда — солидничка „последна сламка“, добавена към товара, влачен от изнурените и изгладнели животни. Возеше се по цели дни, докато те падаха в хамутите и шейната се заковаваше на място. Чарлз и Хал я молеха да слезе и да тръгне пеша, убеждаваха я, умоляваха я, а тя в това време плачеше и додяваше на всевишния с описания на тяхната жестокост.

Веднъж те я свалиха от шейната насила. След това никога не го направиха пак. Тя отпусна мускулите на краката си като разглезено дете и седна на пъртината. Мъжете продължиха нататък, но Мерцедес не се помръдна. След като пропътуваха три мили, те разтовариха вещите си, върнаха се при нея и пак насила я сложиха на шейната.

Безпределността на собствената им мъка ги правеше безчувствени към страданията на животните. Хал поддържаше теорията (която прилагаше върху другите), че човек трябва да се калява. Той започна да я проповядва на сестра си и на зетя, претърпя несполука с тях и започна да я набива в главата на кучетата с тояга. При Петте пръста храната на кучетата се свърши и една беззъба стара индианка предложи да им продаде няколко паунда замръзнала конска кожа срещу револвера „Колт“, който правеше компания на големия ловджийски нож, затъкнат в колана на Хал. Тази кожа е представлявала лош заместител на храна дори и когато е била току-що одрана от умрелите от глад коне на скотовъдците преди шест месеца. Сега, в замръзнало състояние, тя повече приличаше на ивици поцинкована ламарина, а когато някое куче сполучеше да я преглътне, разтапяше се в стомаха на тънки кожени влакна без всякаква хранителна стойност и множество къси косми, дразнещи и несмилаеми.

Изложен на всички тия мъчения, Бък се влачеше начело на впряга като в някакъв кошмар. Той теглеше шейната, когато можеше; когато не можеше да тегли повече, падаше и оставаше да лежи, докато ударите на бича или тоягата не го изправяха пак на крака. Прекрасната му дълга козина беше загубила цялата си лъскавина и не стърчеше. Космите висяха омекнали и изпоцапани или сплъстени от спеклата се по тях кръв, където имаше рани от тоягата на Хал. Мускулите му бяха се стопили и превърнали във възлести влакна, изчезнала беше и неговата загладеност, така че всяко ребро и всяка кост от скелета ясно се очертаваха под увисналата кожа, набръчкала се на празни гънки. Сърцето се късаше от вида му, само сърцето на Бък можеше да устои на всичко. Човекът с червената фланела го беше доказал.

В каквото положение беше Бък, в такова бяха и другарите му. Те бяха живи скелети. Бяха всичко седем заедно с него. Безкрайната им мъка ги беше направила нечувствителни към жегването на бича и бъхтенето на тоягата. Болката от ударите бе нещо смътно и далечно също както всичко, което виждаха с очите си и чуваха с ушите си, им се струваше смътно и далечно. Те не бяха и наполовина живи, не бяха и една четвърт живи. Бяха само седем торби с кокали, в които едва проблясваше искрица живот. При всяко спиране те се поваляха като мъртви, както си бяха запрегнати, и тази искрица мъждееше, избледняваше и като че ли угасваше. А когато тоягата или бичът заиграваха по гърба им, искрицата слабо припламваше, те с мъка се изправяха и кретаха по-нататък.

Настъпи ден, когато добродушният Били падна и не можа да стане. Хал беше продал револвера си за конската кожа, затова взе брадвата и чукна Били по главата, както лежеше сред впряга, след това преряза хамутите и дръпна трупа настрана от пътя. Бък видя всичко, видяха го и другарите му и разбраха, че същата участ скоро очаква и тях На другия ден свърши Куна и те останаха само пет: Джо, твърде слаб, за да проявява злобата си; Пайк, осакатял и куц, в състояние на полунесвяст, дотолкова загубил съзнание, че не можеше вече да хитрува; Солекс, едноокият, все още предано понасящ теглата на хамутите и пъртината, посърнал поради това, че има малко сили да тегли шейната; Тик, който не беше пътувал толкова много тази зима и когото сега биеха повече от другите, защото беше по-бодър; и Бък, който все още водеше впряга, но вече не го държеше, нито се мъчеше да го държи в подчинение и повечето време, заслепен от изтощение, не губеше пъртината само защото тя се мержелееше пред него и той несъзнателно я напипваше с крака.

Беше прекрасна пролет, но нито кучетата, нито хората я забелязваха. Всеки ден слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно. Зората се сипваше към три часа сутринта, а здрачът продължаваше докъм девет вечерта. Слънцето блестеше непрекъснато през целия ден. Прозрачното безмълвие бе отстъпило мястото си на несекващия пролетен ромон на пробуждащия се живот. Този ромон долиташе от цялата земя, изпълнена с радостта на съществуването. Той идеше от всичко, което заживя и се раздвижи отново, от всичко, което е било мъртво и не беше се движило през дългите месеци на мразовете. Мъзгата се надигаше в боровете. Върбите и трепетликите се покриваха с млади пъпки. Храстите и лозите се обличаха със свежи зелени одежди. Щурци зацвъртяха в нощта, а денем какви ли не пълзящи и пъплещи твари с леко шумолене излизаха на припек. Глухари и кълвачи се обаждаха и чукаха в гората. Катерички бъбреха, птички пееха, а горе в небето тръбяха живи гъски, завръщащи се от юг в остри триъгълници, които разсичаха въздуха.

От всяка могилка долиташе бъбленето на текуща вода, музиката на невидими извори. Всичко се топеше, огъваше, пукаше. Юкон напрягаше всичките си сили да се изтръгне от сковалия я лед. Тя го разяждаше отдолу; слънцето го разяждаше отгоре. Образуваха се дупки, появяваха се и се разширяваха пукнатини, а там, където беше по-тънък, ледът направо потъваше в реката. И сред цялото това разпукване, дробене, туптене на пробуждащия се живот, под пламтящото слънце и леките въздишки на ветреца, сякаш запътили се към смъртта, кретаха двамата мъже, жената и кучетата.

Кучетата падаха. Мерцедес плачеше и не слизаше от шейната. Хал напразно псуваше, а очите на Чарлз тъжно сълзяха. В този вид те се дотътраха до стана на Джон Торнтън край устието на Бялата река. Когато спряха, кучетата се повалиха като поразени от внезапна смърт. Мерцедес избърса сълзите си и загледа Джон Торнтън. Чарлз седна на едно дърво да си почине. Той се отпусна много бавно и внимателно, защото целият се беше схванал. Говореше Хал. Джон Торнтън довършваше топоришката, която беше направил от парче брезово дърво. Той дялкаше и слушаше, даваше едносрични отговори, а когато го питаха — кратки и ясни съвети. Торнтън познаваше този вид хора и даваше съветите си с убеждението, че няма да бъдат последвани.

— Горе ни казаха, че ледът под пъртината щял да се продъни и най-добре би било да изчакаме — каза Хал в отговор на предупреждението да не се излагат на повече опасности по несигурния лед. — Казаха ни, че нямало да стигнем до Бялата река, но ето че сме тук. — В последната забележка прозвуча тържествуваща подигравка.

— И добре са ви казали — отговори Джон Торнтън. — Ледът може да се продъни всеки миг Само глупаци, притежаващи сляпото щастие на глупака, можеха да изминат този път. Казвам ви направо, аз не бих рискувал кожата си да тръгна по такъв лед, ако щат да ми дадат всичкото злато на Аляска.

— Сигурно защото не сте глупак — забеляза Хал. — Въпреки това ние ще продължим за Доусън. — Той размаха бича си. — Ставай, Бък! Хайде! Ставай! Мъш!

Торнтън продължаваше да дялка. Той знаеше, че не можеш накара глупака да не върши глупости, а пък светът не ще се промени от това, дали глупаците са двама-трима повече или по-малко.

Обаче впрягът не стана въпреки заповедта. Той отдавна беше стигнал до това състояние, когато човек можеше да го раздвижи само с бой. Бичът заигра ту тук, ту там, насочен с жестока безпощадност. Джон Торнтън стисна устни. Пръв с мъка се вдигна на крака Солекс. Подир него Тик. След това изквича от болка и се изправи Джо. Пайк полагаше мъчителни усилия. На два пъти пада, полуизправен вече, но при третия опит успя да стане. Бък не се и опита да се вдигне. Той лежеше неподвижно, където беше паднал. Бичът пак и пак се впиваше в него, но Бък нито скимтеше, нито се отбраняваше. На няколко пъти Торнтън понечи да заговори, но все се отказваше. Очите му се наляха със сълзи и понеже бичът продължаваше да плющи, той се изправи и обзет от нерешителност, закрачи нагоре-надолу.

За първи път Бък не искаше да се подчини и само по себе си това бе достатъчен повод, за да вбеси Хал. Той смени бича с тоягата. Бък отказа да се помръдне под посипалия се върху него град от още по-тежки удари. Както и другарите му, той почти нямаше сили да се вдигне, но противно на тях, беше и решил да не става. Той смътно пред-чувствуваше, че над тях е надвиснала беда. Това чувство го беше завладяло, когато измъкваше шейната на брега, и оттогава не можеше да се отърве от него. След като целия ден бе усещал колко тънък и несигурен е ледът под краката му, сякаш долавяше близката гибел там, напред, на леда, където господарят се мъчеше да го подкара. Бък отказа да се помръдне. Беше толкова много изстрадал и толкова изтощен, че почти не усещаше болка от ударите. А те продължаваха да се сипят върху му и искрицата живот в него мъждееше и намаляваше. Тя бе почти изгаснала. Беше някак си странно изтръпнал. Като че ли от някакво много далечно разстояние можеше да си даде сметка за това, че го бият. И сетното възприятие на болката го напусна. Не чувствуваше вече нищо, макар и да чуваше много смътно ударите, стоварващи се на тялото му. Но това вече не беше неговото тяло — те долитаха толкова отдалече.

И тогава, съвсем неочаквано, без предупреждение, с нечленоразделен вик, който приличаше повече на животински крясък, Джон Торнтън се нахвърли върху човека, който въртеше тоягата. Хал отхвръкна назад, сякаш ударен от падащо дърво. Мерцедес изпищя. Чарлз скръбно гледаше, бършеше сълзящите си очи, но не се вдигна, защото беше се схванал целият.

Джон Торнтън стоеше над Бък и се мъчеше да се овладее, обхванат от такава ярост, че не можеше да говори.

— Ако удариш още веднъж това куче, ще те убия — най-после можа да изрече той с пресекващ глас.

— Това е мое куче — отговори Хал, избърса кръвта от устата си и пристъпи пак напред. — Махни ми се от пътя, че инак хубаво ще те наредя. Аз тръгвам за Доусън.

Торнтън стоеше между него и Бък и по нищо не личеше, че има намерение да се махне от пътя. Хал измъкна дългия си ловджийски нож. Мерцедес пищеше, плачеше, смееше се и проявяваше обърканото си състояние на истерия. Торнтън чукна Хал по кокалчетата на ръката с топориш-ката, изби ножа и той падна на земята. После го чукна по кокалчетата още веднъж, когато Хал се опита да вдигне ножа. След това се наведе, вдигна го сам и с два замаха преряза хамутите на Бък.

Бойният жар на Хал угасна. Освен това неговите ръце, или по-скоро прегръдки, бяха заети от сестра му, а Бък бе твърде близо до смъртта, та да може да го използува за теглене на шейната. След няколко минути те потеглиха от брега и слязоха на реката. Бък ги чу, когато тръгнаха, и вдигна глава да ги види. Пайк водеше впряга, Солекс беше на мястото на теглача, а помежду бяха Джо и Тик. Те куцаха и залитаха. Мерцедес седеше на натоварената шейна, Хал вървеше до управляващия прът, а Чарлз се тътреше отзад.

Докато Бък ги наблюдаваше, Торнтън коленичи до него и с грубите си добри ръце започна да го опипва дали няма счупени кости. Можа да установи само много натъртени ме-(йа и страшно изтощение от глад. В това време шейната беше се отдалечила на четвърт миля. Кучето и човекът я наблюдаваха как пълзи напред по леда. Изведнъж те видяха задния й край да потъва като в някаква яма, а управляващия прът да щръква във въздуха с увисналия на него Хал. До ушите им долетя писъкът на Мерцедес. Те видяха Чарлз да се обръща и да прави крачка назад, за да избяга, но в този миг голямо парче лед хлътна под тях и кучетата и хората изчезнаха. Остана само зейналата дупка. Ледът беше се продънил под пъртината.

Джон Торнтън и Бък се спогледаха.

— Нещастна душице! — каза Джон Торнтън и Бък му близна ръката.