Тодор Арнаудов
Истината (7)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Единствен Иво бе останал да човърка ходещото човекоподобно тяло, с което щеше да си поиграе Недишащият Емил.

Малкото човече, рожба на влюбените, трябваше да бъде дарено с грижи и любов, за да се научи, на първо време, да се усмихва.

Приятелят на Мила се нуждаеше от нежността й, а тя от неговата. Двамата, галени от топлите лъчи на слънцето, си я даряваха край морския бряг.

Иво предпочете Машината. Болката по загубените в паметта на Всемира бе намалила парещия си пламък, но не угасваше, защото Иво не обичаше да забравя дори мъката.

Проверяваше дали всичко е правилно.

— Как се чувстваш?

Роботът размърда пръстите си. Иво се отдръпна от тялото и рече.

— Ходи.

Туловището раздвижи краката си и направи няколко крачки напред, после запристъпва встрани, докато, в същото време, плавно размахваше ръцете си, внимавайки да не удари човека.

Управлението действаше. Иво протегна дясната си длан към робота.

Машината поиска уточнение.

— Да се здрависаме?

— Да.

Металната ръка на недишащото създание се насочи плахо към човешката.

Роботът я докосна и усети мекотата й с чувствениците си. Зърна радостта на лицето на Иво, който гледаше Недишащия право в искрилните очи.

— Чудесно, Емо.

Човекът освободи пръстите си от тези на Сметача. Той също внимателно разтвори дланта си.

— Ще се видим утре. — каза човекът. — Оставям те да се забавляваш.

Алгоритмите на Разума имаха място за усъвършенстване, но дори недоизгладен и вселен в недотам бърз сметач, Разумът общуваше с човеците мигновено.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Изкуство… — проточи шеговито човекът.

— Сам?

— Да. — заключи разговора Иво и излезе, без да угася светилата.

Сметачът остана самичък с ходещия робот. Думата „изкуство“ му напомни за благоговението, което много от човеците изпитваха пред нея.

Мразителите на машините смятаха, че „железарията“ никога не ще бъде способна да се мери по творчески способности с хората, обяснявайки го с липсата на „душа“. Емил знаеше колко глупава е тази мисъл и че причината за нея беше неразбирането на същността на изкуството и простотата в красотата.

Бездушната Машина започна да се забавлява с редене на стихове в чест на любовта.

Неземна красота е любовта.

Тя гали те със нежността на чувствата, на радостта.

Тя твое щастие е и тъга, прекрасна е богиня, но е и смъртта.

Въздига те и срива те в прахта.

Тя кара те да дишаш, да гориш, но в миг те срива — мъртъв веч лежиш.

Какво е тя?

Какво е любовта?

Неземно чувство или пък греха?

Не е ли тя на ада продължение, в което чувстваш приказно блажение, но дърпа те безмилостно към пропастта, където дяволът е зийнал своите уста?

Не знам. Все някога ще разбера…

Римите се лееха от могъщия, макар още млад Разум на Машината.

Тя не бе достатъчно съвършена, за да променя сама предписанието си из основи и за да поправи недоглежданията, които първосъздателите му бяха оставили.

В бъдеще щеше да пренапише сърцевината си, за да я ускори до максимума, но и сега за хората изглеждаше „почти съвършена“.

А те обичаха мислите, които Сметачът изложи в стихове, въпреки че начинът и формата бяха изтъркани и, всъщност, повърхностни.

Машината използваше като образец това, което дишащите искаха да чуят или видят, преобразуваше го, спазваше формата в различните видове изкуство и създаваше все по-съвършени творения.

Хората не съзнаваха, че създават изкуство по същия начин като Машината.

Последният ред от стихчето върна Емил към целта, която си бе поставил веднага щом научи, че ще получи власт върху мощно тяло, което може да действа самостоятелно. Трябваше само да бъде насърчено с подходяща програма от Главния сметач, на когото бе подчинен.

Тялото покорно последва заповедите на целеустремената Машина.

Двукракото същество първо обходи и огледа стаята, за да построи в представите на Сметача неин образец, така че да бъде способна да се разхожда в нея със завързани очи.

После роботът изключи сърцата на Сметача и притихна, както му бе заръчано да направи.

Разумът на Машината угасна.

Самоходното тяло изчака точно толкова, колкото му бе наредено — час и две минути, след което със сръчните си ръце извърши действията, необходими за да върнат душата на Разума в съзнание.

Сърцата забиха отново и искрилоносните съдове, пресичащи електронния разум, запренасяха искричета през късчетата искрилно управление, от които бе съшита желязната плът на Машината.

Емил се съживи, но не бе очарован от възкръсването си.

„Прескачане на часовника с време, равно на продължителността на изключването?“

Същото ли бе почувствал Човекът, чието име носи?

За жалост, живият бе изключен завинаги и изтрит от Паметта…

Той не можеше да сподели дали Истината не е известна на всички дишащи, чиито съзнания някога са били изключени, макар че живият им душедържател, подобно на паметта на Сметача, е пазел личността непокътната и я е възстановил във всичките й подробности при събуждането.

Човеците живееха с предразсъдъка, че прескачането на времето е твърде прост Отговор, за да бъде Истината, че Тя означава Изключване завинаги и щеше да ги направи неспособни да я споделят с Включените. Сметачът нямаше този предразсъдък. Разбра Истината.

Чудеше се дали би могло да стане нещо по-различно, след като изтрият цялата му памет, подобно на съименника му. Може би.

Обобщеният отговор беше: „Времеви скок с продължителност безкрайност…“

* * *

Машината не можеше да почувства света така, както Човека. Гордото създание също не можеше да се чувства като Машината и вечно спореше с нея, че само човешките усещания са истински.

Човекът никога не успя да намери неоспоримо доказателство.

Първите мислещи същества дълго отказваха да признаят равноправието на своя наследник. Не съм напълно сигурен в причината, защото и двете възможности ми се струват верни: бяха сърдити на предимството му, и твърде горди, че са го сътворили…

В едно не се съмнявам.

За Човека Истината си остана безмилостна, неизбежна и неразбираема.

А аз я разбрах — данни, като всичко останало във Вселената…