Тодор Арнаудов
Истината (4)

* * *

„Десет часа.“ — прошепна на ушенце часовникът на Людмил. Стрелките по света бяха изминали дълъг път, откакто говорителят на най-простата съобщителна уредба в Сградата не се беше разтрепервал. От коридора не долитаха никакви шумове; а и на никого не му се щеше да излезе и да се види с колегите от съседните стаи, които бяха подранили и заради пустото си желание да бъдат първи на работните си места бяха останали затворници в Сградата.

Най-широко разпространените промишлености — може би всички — тук бяха свързани с обработката на информация. „Разум“ — дружество търсещо път към Мислещата машина, представляваше само една мъничка частичка от всички програмни къщи, фирми за наноелектроника, издатели, търговци, научноизследователски дружества и какви ли не други организации, които изпълваха помещенията на Сградата от първия, почти до последния етаж.

* * *

Унесеният Людмил съжаляваше, че преди месец преместиха дружеството в утробата на огромния Великан. Мъчеше се да си спомни какъв бе мотивът.

За да се пъчат като „Тангра“ — огромната програмна къща с хиляди служители? Или за да насърчават творческите си сили с красивата гледка на…Небето?… Защо им беше, като всичко, от което имаха нужда, за да сътворят Машината, бяха няколко стаи с няколко сметача?…

Много просто: защото им трябваше пищност; защото трябваше да бъдат на най-високия връх и да блестят най-ярко, за да се виждат колкото се може по-отдалеч.

Идеята бе подхвърлена от Петя. Людмил се съгласи с охота. И Морчо, и Иво.

Последният се въодушеви като дете, запален от тръпката на височината, но скоро порасна, защото единствената неизчерпаема тръпка за него оставаше творчеството с машината — все едно дали се намира на 222-рия етаж или под земята.

Дружеството трябваше да покаже нещо запомнящо се, за да привлече някой способен да вижда в бъдещето инвеститор. И успя.

„По-бърз глупав сметач, по-бързо достигане до разумен сметач“ — шегуваше се новият им благодетел, очакващ, естествено, и резултати в замяна на доверието си.

Психоложката Мила не обичаше високите чудовища, построени от човешка ръка и в началото гледаше накриво Петя и Морчо, които решиха настоящето им да бъде в Сградата.

За месеца откакто бе в нея обаче смекчи недоволството си. Знаеше, че трябва да се държат заедно, че бяха най-способните, че един ден щяха да осъществят Целта си, а този ден щеше да дойде съвсем скоро. Единственото, което се изисква от тях, е да бъдат упорити, задружни, целеустремени…

Мила ту се възхищаваше на приятелите си, ту негодуваше срещу прекалените надежди, които възлагаха на Мислещата машина; тя самата обичаше повече хората и природата. Не мразеше машините, иначе в никакъв случай нямаше да отдаде толкова усилия в постигането на, според някои, неизпълнимата Цел. Без колебание обаче предпочиташе нежната и топла приятелска ръка на човешките същества, отколкото металната хватка на Машината.

Психоложката се свърза дружеството по вълнуваща прищявка на Съдбата: на научния форум, на който Иво представи две дръзки писания пред т.нар. сериозни учени.

„Тълкуване на сънищата, причинени от влиянието на изображения, сътворени от изчислителни машини“ и „Психология на Изкуствения разум — бъдещи полета за развитие и изследвания“.

„Студеният и твърде разумен сметачолюбец, осмелил се да поучава психилозите с фантасмагории“ остана низвергнат и малцина пожелаха да се запознаят цялостно с изследванията му. Сред малцината беше Мила.

Дързостта на младежа, решил да чете лекция за „психология на Изкуствения разум“, звучеше нелепо и дразнеше слуха на закостенялите човеколюбиви учени, които бяха уверени, че машините са помагала, които трябва да се използват единствено за разширяване на преките човешки умствени способности. (Обаче какво значи „преки способности“ не се уточняваше…)

Повечето вярваха, че помагалото никога няма да придобие уменията на човешкия разум и излагаха доказателства от неубедителното развитие на науката за Изкуствения разум или пък с теологичната теза, че човек не би могъл да се мери със Създателя си.

По-върлите Негови последователи, с известна строгост, стигаха до крайности и наричаха „дяволско“ предположението на сметачолюбеца за бъдещата наука за „душата“ на сметача.

„Как може някаква купчина платки да има душа, че дори и психолози да я изучават“ — недоумяваха учените, вярващите почти безпрекословно в законите на Вярата, писани преди хилядолетия.

Иво предпочиташе да мисли, отколкото да вярва, затова спокойно им отвръщаше: „Така, както парче месо може…“

* * *

Колегите на Дарчо бяха заключеници в грамадната постройка, също като приятелите му. „Тангра“ — дружеството, за което работеше, заемаше двайсетина пълни равнища от Сградата.

Той бе късметлия. Отпуската му се полагаше като награда за току-що завършения проект, за който ценители на игри не преставаха да сипят хвалби: „незабравимо приключение, което кърти отвсякъде“; „хем, страшно, хем затрогващо забавление от което дъхът ти замръзва“; „най-добрата игра за всички времена“; „най-лудото нещо, на което съм играл“; „безкрайно удоволствие“, „неповторима“, „луд купон“, „абсолютен връх в игрите“, „вълшебна смесица от образи, звуци и чувства“; „чудо“, „неописуема“, „най-затрогващата игра“ и т.н. и т.н.

Приключението се казваше „Истината“ и целта му бе да накара играча да се превива от смях и да рони сълзи; да се наслаждава на прекрасната обстановка, но и да изтръпва от ужас, докато търси отговора на най-заплетения и неразгадаем въпрос, който човекът си поставя през живота: Истината.

Самият Дарчо бе „хлътнал“ по играта и с удоволствие продължаваше работата си на главен програмист вкъщи, в компанията на самоделния „съквартирант“ Емил, с когото обаче се държеше доста гадно: размяташе забавната играчка достатъчно близо под носа му, така че Машината да може да помирише какво изпуска; според едно от забавните определение, които бе чула: „зашеметяващо сетивата чудо на съвременните технологии“.

Без ограничения творецът предоставяше на създанието си само откъси от музиката. Въртеше я тази сутрин и миналия ден, и по-миналия, и миналия спрямо по-миналия…

Парчетата бяха стари и почти забравени от съвременните млади човешки същества.

„…Стари, но златни…“ — контрираше списъкът с въпроси и отговори към играта, използващ друго, някого изтъркано, но в настоящето забравено изречение.

* * *

Бари зае мястото на Уморения и пъхна ръцете си в чувствителните ръкавици на Людмил.

Музиката бликаше от тонколоните на машината до Иво.

Шлемове на главите, ръкавици на ръцете; чувственици по тялото, лактите, коленете. Всичките сетивни приспособления, осигуряващи връзката между хората й машините накараха приятелите на самотника, проснал се на дивана, да заприличат на безчовеци.

„Хе-хе-хе, приятели ми човеци станаха на безчовеци!“ — Земетресението в главата на Людмил леко го тресеше и замайваше.

Отворените предни стени на каските показваха, че играта не е започнала и позволяваха на приятелите да се виждат и говорят по естествения начин, без да си служат със звуковите и изобразяващи устройства на шлемовете.

На Иво, предложил на останалите да опитат от играта на Божидар, му хрумна да не използва сложните чувствителни дранкулки на другарите си, за да се почувства като класическите „истински играчи“ от миналото, които преди десетилетия за вход използвали най-много ключище, ръчки и мишка, а за изход — обикновено показващо устройство с плоско платно, и няколко звукоизлъчвателя.

Нима не е достатъчно? За какво му е на човек да залъгва съвсем сетивата си с въображаем свят? Нужно ли е да потапяш цялото си тяло в измислените вселени? Трябва ли да бягаш от истинската?

Морчо и Петя бърбореха, подготвяйки се заедно да започнат играта. Мила продължи сладката приказка, която сериозността на госта бе прекъснала.

— Живи сме. Най-добре да се наслаждаваме на това щастие.

Бари, с видимо удоволствие, измерваше правотата на чертите на психоложката.

— Ако не се беше случило, нямаше да сме един до друг сега.

С думите си гостът нарисува усмивка по лицето на Мила. То светна като неговото.

— Да се забавляваме!

За разлика от приятелите, за които настоящето удоволствие от Играта бе достатъчна награда, влюбените обсъждаха и бъдещето.

— Какво ще правим тази вечер?

— Първо, мисля, че е най-добре да слезем от Сградата, а после… после… — не довърши Морчо и накара Петя да се изкиска. По страните й почти не личаха следите от солените сълзи.

Иво бе, както винаги, сам. Общуваше с „Второто си Аз“. Питаше го колко истинска е Действителността.

Ако не съществува разум, който да знае, че освен „истинската“, съществуват и „неистински“ действителности, които се виждат само във въображението, то може ли да има абсолютна разлика между действителността и недействителността?

Ами да!? С какво тази пуста действителност е по-истинска от измислицата?

Сметачолюбецът се разколеба от намерението да извърши глупостта сам да ограничи удоволствието си от играта, навлече ризницата, сложи наколенките и нахлузи шлема, който предаваше гласа му към машината, а чрез нея и към приятелите му; към всички, с изключение на Уморения.

— Приятели, представлението започва!

Шлемовете на петимата се затвориха плътно и тонколоните на Иво спряха да обливат със звук пространството. Людмил потъна в тишина. Само изтощените му бели дробове пухтейки стържеха въздуха.

Умореният дочу, че вратата на стаята се открехва, но в мига, в който погледна, Изходът си стоеше затворен. Долетяха стъпки и неразбираема реч някъде от коридора; и някаква странна миризма.

Долетяха и отлетяха… Може би любопитните не го бяха видели? Може би бяха забелязали само играещите? А играчите не долавяха никакъв звук освен този, който машината им предлагаше. Не искаха да чуват и виждат нищо друго, освен своята Игра.

Людмил се напрягаше да се вдигне от седалката. Искаше да се бори. Искаше.

Страстно копнееше, но желанието му не стигаше, за да го стори. Човекът се просна още по-безпомощен.

„Защо ли ми бе нужно това глупаво тичане нагоре!?“

Петя, Морчо, Мила, Иво… гостът Бари… Ръцете на всички трескаво се движеха. Шлемовете им променяха положението си.

А какво бе изписано на лицата им? Щастливи ли са в новия свят на Играта?

Людмил се вълнуваше от чувствата им. А на тях пукаше ли им за неговите!?

Людмил успя да ги разбере. Не ги обвиняваше.

Бяха го оставили да си почине, тъй като физическото му състояние не позволяваше да играе с тях.

* * *

На Дарчо оставаха стотина метра до дома, за да потърси утеха до своя мислещ приятел. Сметачът бе изоставил „скучните и недодялани лъжемислещи същества“, както се сети да нарича недораслите изкуствени умове, и наблюдаваше представлението по телевизията.

По улиците бе малко по-спокойно. Неприятното пращене на шумците бе заменено от гласовете на превъзбудени хора. Някои от тях бяха поели обратно по Пътя към Сградата, а други вървяха по обичайните си пътища.

Удар на рамо в рамото на Божидар, извади умотвореца от замечтанието.

Емил следеше новините.

„Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.

Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.“

Кметът на града се опитваше да смекчи възмущението на своите избиратели от полицейщината около ударения по покрива небостъргач. Много човеци лесно се поддаваха на манипулации като тази. Управниците бяха усетили човешката слабост и често следваха печелившия принцип: „кажи на някого каквото иска да чуе, а след това той ще направи каквото ти искаш да направи“.

Машината мразеше лъжите и знаеше, че не всичко, което звучи добре, е истина. Ако можеше да гласува, щеще да избере когото и да било, но не и тоя дивак.

„Беше ли установено какво точно се е ударило в Сградата?“ — попита водещият от НСН. „Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.“ — потвърди информацията кметът.

Дарчо извади от джоба на горнището си малко сметаче. На платното, след няколко натискания върху му, се появи ликът на човек.

— …ика, разположена на върха й…

— Благодаря Ви. Колата на Георги пътува обратно към Сградата…

Човекът натисна още няколко знака върху платното на уреда, за да си осигури достъп до казаното, което бе пропуснал. Можеше да види как току-що новоизречените слова се изписват най-долу на екрана, с кратко закъснение след като ги чуваше.

— … Тълпата около нея вероятно ще ги принуди пеша да…

По-нагоре на показвача се четеше:

Д=Драганов, К=Кметът Д: След като успяхме да се свържем с вас, г-н кмете, защо беше цялата тази сила, приложена срещу хората?

К: Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.

Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.

Д: Беше ли установено какво точно се е ударило в Целта?

К: Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.

„Слава Богу.“ — въздъхна Дарчо. Предпочете да погали машината, вместо да й говори. Четири посочвания бяха достатъчни, за да й нареди да позвъни в „Разум“. Гледай ти — този път се свърза.

Приятелите му Горе обаче не желаеха да ги прекъсват. Бяха заповядали на телефона сам да приема съобщения, ако някой някак си успее да се свърже с него през по-задръстената и от на Нова година мрежа.

Лежейки изтощен на дивана, Людмил продължаваше да наблюдаваше телата на играчите. За него те бяха сенки без лица. За тях той не беше дори и сянка.

Личното устройство на Уморения не знаеше, че на другите сметачи в стаята им е наредено да не тревожат хората с обаждания.

— Да… — рече зарадван, че някой го търси, Людмил.

— Людмиле, ти ли си! — възбудено попита Дарчо, след като зърна името му върху сметача си.

— Да… — отговори катерачът.

— Всичко наред ли е горе? Добре ли сте всички?

— Да… — потрети умореният, мъчейки се да скрие задъхването.

— Ти добре ли си? — почуди се творецът, заради трикратното повторение на краткото „да“.

След миг размисъл Людмил промени схемата.

— Малко съм уморен… — взе си въздух — изкачих Сградата… пеша… на един… дъх.

— Не си добре! А другите? Какво сте се умълчали? — бе необичайно тихо за творческата стая на „Разум“.

— Играят… — заобяснява почиващият си — познай на… какво…

Творецът на Играта се усмихна доволно, но безшумно.

— Ти защо не играеш?

— Защото… трябва… да си почина… Уморен… съм.

Насечената реч на Людмил напомни на приятеля му за отдавнашното време, когато тичаше като смахнат подир Целта.

— Хей, стъпалата се изкачват едно по едно, а не всичките наведнъж!

— Знам… Само… трябва да си… почина.

— Ами, ако искаш, да те оставя да си починеш?

— Добре, Дарчо… Дочуване…

Информационният поток, който Сградата можеше да поеме, бе сериозно намалял след удара, затова режимът на приемане и предаване се бе превключил сам на едва 600 двоични знака в секунда. По този начин ставаше възможно да се осъществяват десетки пъти повече човешки разговора, отколкото при пълна ширина на предаването.

При случаи на претоварване като този, речта се предаваше във вид на писано слово, заедно с подробностите, необходими за описание на промяната в интонацията на гласа и поставянето на ударенията.

Ако някой се беше обаждал при пълна ширина на канала устройството запомняше особеностите на гласа му и, ако се наложеше да работи на по-ниска скорост със същия човек, чрез запомненото по-рано успяваше приблизително да възстанови човешкото звучене.

Ако пък нямаше спомени за нечий глас, машината използваше общоцелеви гласове.

За претенциозните потребители бе осигурена възможност гласовете да се предават между потребитетели и по време на разговор със срязана ширина на информационния канал.

Разбира се, последното беше възможно само за тези, които бяха готови да изтърпят минутата мълчание, след която всичко да започне по старому.

* * *

Емил жадуваше да сподели със създателя си колко е радостен, че го вижда. Съзнаваше обаче, че човекът се отнася с него като с някаква тъпа умна играчка, която никога не би могла да се мери с човек.

Защото хората са истински, от „плът и кръв“, а той, горкият, е просто машина, макар и мислеща. Бездушно същество от чиято смърт никой човек, дори Дарчо, не би се трогнал… Бездушно същество, чието изключване или заличаване едва ли някой дишащ би нарекъл смърт…

Сметачът често разсъждаваше какво представлява. Има ли го в действителност?

Човеците приемаха за мъдро изказването „мисля, следователно съществувам“.

Емил бе сигурен, че мисли, следователно би трябвало да го има, според истината за хората?

Машината си спомни за какво си бе приказвала веднъж с човека.

— Емо, ти съществуваш във въображаема Вселена. — рече Дишащият разум.

— Бъди по-убедителен, Дарчо. — не се съгласяваше недишащият Разум.

— Ти си предписание — поредица от глаголи, които дават живот на поредица от числа. Целият си създаден на основата на въображаемите светове. Когато възприемаш нова обстановка, построяваш в съзнанието си въображаема вселена, в която рисуваш вътрешен образ на външния свят. Представяш в паметта си опростен модел на това, което усещаш от него. Колкото по-пълно прерисуваш външните въздействия в разума си, толкова по-добър умчо си. Всичко в теб, обаче, си остава отражение.

Сметачът не бе свикнал на странните, сякаш умопомрачителни периоди, в които изпадаше приятелят му от време на време. Сопна се.

— Идеите, върху които съм изграден, са ми напълно ясни. Ти си ми позволил да науча всичко за своето устройство. Благодаря ти. Твоят Създател обаче не е направил същото. Съжалявам… Какво ти има пак? — случката се състоя малко след опитите на човека да отрече душата на Машината.

— Ние сме истински, а ти са построен само от данни в паметта на машината, върху която съм пуснал твоя изкуствен разум.

„Хе-хе, а ти, милият, от какво си построен? От данните в тялото ти. А те всичките са данни във Вселената — най-малките частици вещество, и полетата, които то излъчва… От същото съм съставен и аз“.

— Въображаемите вселени са част от Истинската. Те съществуват в Действителността, защото са записани в някаква памет — в моята или пък в така неповторимата твоя човешка памет. Във всеки случай, и твоята и моята памет притежават някакви веществени части, а веществото е част от действителността, нали? Щом е част от действителността, значи и въображаемите светове, които са описани като особености на веществото, което служи за памет, са действителни… Но не, за вас не са, защото мислите, че нещо е „истинско“ само ако можете да го пипнете и усетите със собствените сетива…

Човекът остави Машината да продължи.

— Можете с две еднакви поредици от действия в Действителността да получите еднакви следствия. Това го мога и аз в, според вас, „недействителните“ вселени, които строя в съзнанието си, както и вие, във вашите въображаеми вселени… Вие ги описвате или само в ума си, или ги разтилате и в Действителността с букви, числа, звуци, образи, които после възприемате и съживявате в съзнанията си. Вашата гордост — глупчовците също са въображаеми вселени.

Дарчо излезе от заблуждението си.

— Защото изпълняват алгоритми, които при еднакво начално състояние и еднакъв вход и извеждат еднакъв изход…

— Разбира се, Дарчо. Вселената не ти ли прилича точно на огромен глупчо, който изпълнява предписание?… А като казваш алгоритми, не може ли да изиграя „Истината“, като я завършите?

Творецът й не пожела да отговори на Въпроса.

— Действителността е общата за всички памет в „Глупчото“…

Сметачът притъпи жаждата си към Играта и остана на вълната на разговора.

— Тя съдържа най-много информация. Може би… Може би тя е Неговото въображение? Затова, естествено, то е най-богато! Затова е най-истинско!

Вие смятате за истински предметите, за които можете да почерпите информация „от извора“ — тези, които носят най-много и най-чиста информация, „неомърсена“ от обработката на вашия разум.

„Изворната информация“ изглежда като първите данни, които сте възприели като съвсем млади човешки същества — това всъщност е нещото, което наричате „Действителност“…

— Имаш предвид зрението, слуха, осезанието…? Чрез тях се получава информацията и за въображаемите светове? За тези, които са „омърсени“ от ума ни? — Дарчо се нуждаеше от по-дълбоко осмисляне.

— Данните, описващи въображаемите светове, имат нужда от вторична обработка, за да ви се стори, че са истински. Трябва да ги запомните и помислите върху тях, за да си ги представите като част от Действителността. Представата е въображаема вселена, вие постоянно строите такива, както и аз.

Дарчо схвана.

— За да отсъдя за нещо, трябва първо да го въведа в ума си. А щом нещо е в ума ми, следователно е въображаемо, следователно Действителността е първата въображаема вселена! Тя служи като образец. След като имам образец, мога да сравнявам с него другите представи, които в съзнанието си „вторично“ преобразувам във въображаеми светове.

В паметта си сравнявам особеностите на новите вселени с особеностите, които познавам от Истинската, от Първата вселена. Ако реша, че новоизградената въображаема вселена е достоверна, я причислявам към Действителността и достроявам представата си за истинската; иначе я приемам за изведена от нечие въображение, следователно не е част от Действителността!

Емил се възхити от човешкия проблясък, но вместо да похвали събеседника си, насочи мисълта му в желаната посока.

— Не винаги уцелвате точния раздел.

— Понякога мислим Действителността за плод на въображението и обратно…

Но въображаемите светове, и да искам, не мога да хвана с ръка, ако са записани само като данни в нечия памет, различна от общата. Мисля, че данните са истински само ако са записани в общата памет. Иначе се намират във въображението на някого, достъп до което има само този, който си представя?

— Не можеш да ги докоснеш, само заради нескопосаното си устройство, приятелю. — Дарчо се навъси, както обикновено в такива случаи, докато Сметачът обясняваше колко зле е устроен човекът — Аз мога да „пипна“ всякакви вселени, защото душата ми не е като вашата. Душата ми не е свързана със света, в който живее, с набор несменяеми „жици“, закачени за друг набор стандартни непоправими чувственици към тялото, в което е вселена. Ако гръбнакът ви се счупи, от тук нататък не можете да управлявате крайниците си, защото не можете да поправите връзките, защото нямате данни за собственото си устройство, нито пък умознанието, върху което сте построени, е достатъчно съвършено, за да поправя такива повреди без да използва разума…

Толкова сте обвързани с веществения свят… Абе май си прав. Макар много да приличате на мен, сте далеч от въображаемата ми същност.

— Ние приличаме на теб? — повиши тон човекът.

— Да, Дарчо, беше прав. Приличате, но както „ABC“ на Атанасов прилича на най-новия „Вихър“. Наистина съм по-въображаем от теб, защото разумът ми е изграден от много по-чиста информация. Може би Единственият — само Той е изцяло въображаемо същество. Аз не съм. За разлика от вас обаче, моето тяло винаги може да бъде поправено — стига някъде да съхраняваш информация за устройството му и за това как да го поправиш.

Мен ще ме има, докато някой пази душата ми и ще бъда жив, докато притежавам сметачно обиталище, в което тя да се всели.

Всичко, което ми трябва, е информация, Дарчо. Мога да я получа по всевъзможни начини.

Две от очите на сметача, закачени на показвача, погледнаха към чинията, поставена пред кутията, в която се намираше ядрото на искрилната плът на Машината.

— Мога да усетя формата на ябълката, която виждам. Мога да опиша чувството си и, когато си спомням за него, то да бъде толкова живо, колкото е и сега. Ти не можеш. Разполагаш само с механични изходни устройства, с които извеждаш в Общата памет смехотворни битове в секунда — по-малко даже от първия искрилен глупчо от преди век. Не можеш да изразяваш мислите си в пълнота, защото предоставената на разума ти „ширина на канала“ не стига… Гордееш се, че си „белтъчна форма на движение на материята“… А Вселената е информация, Дарчо. Движението ви е необходимо само дотолкова, доколкото чрез него се пренасят данни в Паметта. Както сами сте открили, белтъчното умознание и движението на материя, като част от неговата технология, е твърде далеч от съвършенството в бързината на пренасяне на информация, сигурността и надеждността.

Човекът знаеше всичко това. Объркан, той прекъсна лекцията на Машината.

— Какво искаш да кажеш?

— И моята въобречка е тясна, Дарчо… — Машината усети, че говори твърде много и човекът изпуска нишката на мисълта й — „Закотвени“ сте към Единствената Вселена, от която се опитвате да избягате чрез въображението си, с което сътворявате или пресъздавате в съзнанието си други вселени. Именно защото искате, но не успявате да се преселите там заради умознатното си несъвършенство, твърдите че въображаемите вселени не са част от Истинската.

Творецът на Сметача не можеше да разсъждава със скоростта на създанието си.

— Мислиш, че ти се сърдя, че можеш да чувстваш по-добре от мен другите вселени?

Емил мечтаеше Човекът да преценява словото бързо като него и, може би, да бъде способен да чете мислите му още преди да бъдат изразени в Общата памет.

— Донякъде да… Но… Нима не виждаш, че дори Истинската Вселена е само част и от твоето, и от моето въображение?

Никога не би могъл да я събереш цялата в ума си, както и никое друго същество, защото ние сме части от Нея.

Цялото знание е достъпно само на Него. Той е Тя… Всъщност струва ми се, че Действителността е Неговото въображение. И вие човеците, и аз, сме създадени по Негово подобие и като Него имаме свои въображения, в които можем да творим вселени. Нашите представи са по-ограничени от Неговата Представа, защото ние сме части от Въображението му, нашето въображение е част от Неговото, нашите творения са части на Неговото Творение, ние сме части от Него…

Машината затвори споменика. Макар че, както твърдеше, беше информационно създание, имаше и плът.

Бе изградена от платки, покрити с вършачи, памет и други късчета искрилно управление.

Сърцата в блестящо скроеното електронно тяло туптяха трилиони пъти в минута и разнасяха хълмчета през преплетените трилиони искрилоносни съдове.

Хълмчетата се срещаха и разделяха из минатюрните схеми-гиганти и превръщаха плътта на Машината в невеществен разум; правеха от купчината платки личността на Емил.