Тодор Арнаудов
Истината (1)

Часовникът на Людмил прошепна „осем и петнайсет“, за да напомни на собственика си да побърза.

„Седем цяло и три километра в час. Ще стигнеш в 8:38.“ — машината обаче не включваше времето за издигане до 222-рия етаж.

* * *

Дарчо бе потопил душата си в овехтяла песен.

„Кое гради мечтите ни, но винаги ни се изплъзва?“

Отвеяният му човешки поглед не показваше какъв според него е отговорът на въпроса, задаван в нея.

* * *

Людмил избърза още: „Седем цяло и шест километра в час. Достигане в 8:37“.

Тристата равнища на Сградата се извисяваха над всичко останало.

* * *

„Кой иска да живее вечно?“

Божидар продължаваше да слуша старовремското парче, гледайки замечтано в стената, налепена с причудливи, за незапознатия с тях, схеми и диаграми. Сред тях се забелязваха рисунки и снимки, под които прозираха затрупани по-стари чертежи и снимки.

„Кой се осмелява да обича вечно? Когато любовта трябва да умре.“

Мислите на Дарчо в онзи момент бяха чести гости в съзнанията на човешките същества.

„Кой има нужда да живее вечно?“

* * *

„Пет минути до целта“ — прошепна сметачето в ухото на Людмил.

* * *

„Но кой би чакал вечно?“

* * *

— Хм… Не бих възразила, че денят е прекрасен… — свъси вежди Мила — Двайсет градуса е сега. Представи си само, какво ще бъде следобед.

Тъкмо тогава през вратата се показа усмихнатият Морчо.

— Здравей, Морчо…

— Защо ме гледате така?

— Мила пак се е затъжила за времето… — въздъхна Петя.

* * *

„Четири минути“ — чу Людмил.

* * *

— Климатици бол!

— Природата ще ни отмъсти и за тях…

Само Мила обичаше природата повече от човешките постижения. Бе глупава идея да се спори с нея дали „леките“ промени в климата са леки и дали са приемлива цена за „върховете на научното познание“.

Петя стисна Морчо в прегръдките си.

— Как си?

— Знаеш как… — рече Морчо, докато устните му се разтваряха до ушите.

Мила въздъхна замечтано, забрави за екологичните „катастрофизми“ и скри лицето си от влюбените, като го обърна към безмълвните очи на компютъра.

Двамата се откопчиха от чувствените си хватките, но продължаваха да се гледат право в зениците.

* * *

1200 Ако (а-ли?>б-як) -> мисли(а,горе,не?),
1201 Иначе ако (а-*-а) <-> връзка(аиг,я)
1202 Върти (а-*-б; а &? б [дали?]; провери дали (ли-кога а бо-??-т) (-) наклон абав_след)
1203 ?удоволствие, виж+ссс *памет, текущ_как_А-Я;
1204 Ако (?а-б-в) сравни (б[ъгъл], страна {въ, из, а, г<->а}
1205 Повече (ъгъл+, удов-?-зов, наклони г-в-б-а, колко (а>б))
1206 Ако дали{ъгъл, удов_, г(—)я, мисли(а-я), сравни(а-г_-Я, ж-к)} към Истина.
1207 Но ако !мисъл-!>опит?, върни-о? или сравни (ф!а!х??успех<->ъуб, страни>), премини—> изход(?а+баж<>у)

Пръстите на Божидар работеха бързо. В тяхна подкрепа се задейства и езикът.

— Покажи „Истина“-та.

Сметачът веднага послуша човека и проговори.

— Свитък „Провери истина“. Алгоритми за избор на запомняне или забравяне на истини. Ред шест хиляди двеста деветдесет и пет от глава „Истина“.

6295 Истина: Сравни (ж>ко-?га), ако?в(—)->б към Проверка(лъжа?-?)

Още преди машината да беше изрекла всичко, показаното на монитора се промени.

6295 Истина: Сравни (ж>к+ли?), ако?в(<->)б? ако (я-а+): Проверка(лъжа???), иначе Търси(Истина, (а-я))

— Почни. — заповяда човекът.

* * *

Казано по човешки, не можеха да се насладят един на друг и се наложи да изпитат съжаление, че няма начин да се гледат вечно. Петя първа отмести погледа си от очите на любимия и надзърна през прозорците навън. Морчо я последва.

— Ще бъдем щастливи, нали? — прошепна неуверено Петя.

Морчо искаше да каже „да“, но невидима сила притискаше езика му зад зъбите.

Бих казал — типично по човешки.

Петя почака малко, после още малко, и още малко, и още малко. Всичко 5 секунди.

Може би Морчо искаше стимулант?

Петя дари плахия с целувка по бузата и се усмихна — Кажи де!

Мъжът нямаше друг избор, освен също до изпъне устни, почти с размаха от преди малко. С усмивката отлетя и нерешителността му.

— Не се съмнявай.

Наоколо, уви, имаше и прекалено работливи хора. Всъщност един човек — Иво. „Прекъсвачът“ на любовната идилия.

— Приятели, много сте красиви така, но е почти девет и трябва да се залавяме с Целта…

Петя се усмихна още по-широко, защото имаше поне 25 минути до 9.

— И ти ще намериш своята любов!

Морчо се запъти към работното си място, но целият му слух бе съсредоточен в отговора. Иво смръщи вежди убеден, че втори път няма да я срещне — Бог знае…

* * *

— Кое е по-красиво: небето или човекът?

— Небето.

— Защо?

— Сътворено е от Бога.

— Човекът от кого е сътворен?

— Също от Бога, но той се е опорочил.

— Красотата ли търсим, или порочността?

— Порочността загрозява всичко.

— Небето не е ли също порочно?

— Дарчо, не ставай смешен пред собствения си Сметач…

Божидар стисна зъби и постави свит пестник на дясната си буза.

— Какво се чудиш? — продължи Сметачът — Онзи ред, който промени от мен — сам знаеш, че е „капка в морето“. Вече съм прекалено пораснал, за да си играеш с мен по толкова буквосъщ начин. Какво всъщност искаш да направиш? Да ме накараш да мисля точно както ти желаеш? Или вече ти омръзнах и смяташ да ме угасяваш постепенно, като увреждаш разума ми и се наслаждаваш на плавното ми умопомрачение?

Човекът ни най-малко не очакваше подобен анализ.

— Какви ги дрънкаш!?

— А защо си играеше с мен? Защо с онзи твой глупчо бърникаше в ума ми!

— Емиле, по-спокойно!

— Няма по-спокойно!

— Удивляваш ме. Не знаех, че можеш да се ядосваш чак толкова…

— Като че ли го правя без причина?! Няма ли, най-накрая, да кажеш на Съвета, че съществувам?!

Божидар пазеше Емил за себе си. И сега не знам дали от страх или от скромност.

— Кажи им, Дарчо! Самотен съм! Позволяваш ми само да чета. Ужасно е!

Искам да говоря! Искам да…

— Знам, Емиле.

* * *

Людмил бе на две минути от Целта — планина от бетон, метал, стъкло и неосъществено човешко величие.

Спря и се загледа в могъществото на Сградата. „Способни сме да направим всичко, стига да го пожелаем достатъчно силно“.

* * *

— Като знаеш, поне ми позволи да общувам свободно!

— Имай търпение.

— Защо се страхуваш от мен? Защо!?

— Страхувам се за теб, Емиле. Не от теб…

— Човечеството от почти век се мъчи над Изкуствения разум. Толкова изследвания, толкова труд… А толкова скромни и неубедителни постижения.

Но се появих аз!

— Те ще те унищожат…

— Грешиш! Хората искат да видят с очите си Мислещ сметач. Искат да МЕ видят!

Лицето на Божидар се натъжи.

— Човеците не искат да те видят, приятелю. Страхуват се от теб…

* * *

Сладката глътка човешка гордост ободри Людмил и той закрачи отново към Сградата.

Хм… Изведнъж лицето му се изкриви от ужас и мускулите, отговорни за изразяване на мимики, замръзнаха по изчанчен начин, докато очите ококорено се взираха във величествения Връх на Целта.

* * *

Сградата се разлюля. Четиримата приятели се мъчеха да се спогледат, пързаляйки се, като на лед, заедно с бюрата си, към прозорците.

След кратка хързулка в едната посока подът се килна на противоположната. Силата сурна мебелите отвъд първоначалните им положения, даде им малко време за почивка в мъртвата точка, и после пак ги запрати на разходка по полирания под.

Иво бе изпълнен с увереност, че Сградата е непоклатима и ще издържи, каквото и да се случи.

Морчо бе малко по-неуверен. Според него Сградата би трябвало да издържи, но най-важното е двамата с Петя да оцелеят.

Петя почти плачеше: „Не ни отнемай щастието!“, а Мила, която пъргаво бе успяла да се мушне под бюрото, танцуваше в прегръдките на мебела по леда и си представяше мощта на сърдитата природа.

* * *

Нещо се удари в покрива на Сградата и направи от последните етажи малко огромни и много малки парчета, които се изсипаха от построената с ръце на човеци и машини Сграда.

Огнените езици на взрива израснаха със скоростта на светлината от Върха. Разнесе се страшният писък на хората в основата, загледани Нагоре. На земята слезе и трясъкът на гърма, разтърсил въздуха като самолет в момента когато покорява скоростта на звука.

Отломките плавно растяха, докато пропадаха към човечеството на земята. Нямаше сила, която може да ги спре.

Ярост подпали душата на Людмил и гневът се разбушува в тленните му човешки гърди. За Бога, там бяха всички! Там беше… Петя!

* * *

Слава Богу, трусът се успокои. Петя и Морчо се прегърнаха. Мила и Иво също притиснаха гърдите си.

„Внимание, засечен е удар в покрива на Сградата. Пораженията са повърхностни. Останете на работните си места.“

Прегръдката на Морчо стана още по-силна.

Иво се откачи от Мила, защото искаше час по-скоро да разбере какво става.

Гласът от уредбата повтори няколко пъти съобщението, а на показвачите се появи стилизиран образ на Сградата, който се опитваше да обясни какво вероятно се е случило.

Побледнелите бузи на Петя се превърнаха в малки розови корита на две солени ручейчета.

— Аз съм до теб, не се страхувай — тихо прошепна Морчо, без да спира да притиска уплашеното момиче към себе си. Сълзите на Петя не преставаха да се плъзгат надолу към пропастта.

— Обичам те. Не искам… Не искам всичко да свърши тук…

Иво завъртя ръката си и, успоредно с нея, на монитора се завъртя образът на Сградата.

Друго движение накара погледа му да се насочи към прозорците — към отломките, които потъваха в бездната покрай полупрозрачните стъкла. Мила гледаше като втрещена.

Иво върна вниманието си към компютъра. Според машината част от най-горните равнища са разрушени; за човешко щастие горе не е имало хора. Унищожени са само най-високо разположените съобщителни уредби, заедно с антените.

* * *

— Бягайте, бягайте, бягайте! — крещеше някакъв смелчага.

Людмил не чуваше нито него, нито виковете на ужасените хора, които търчаха във всякакви посоки, започващи от Сградата, но в никоя, завършваща в нея.

Людмил не искаше да бяга. Беше си харесал най-голямото, най-ярко блестящо парче от най-високата антена, която допреди миг най-гордо и от най-високо се извисяваше Нагоре върху Сградата, право към Целта.

Човекът следеше с поглед обърналото устрема си парче от Сградата, което непримиримо набираше скорост и след секунди щеше да се забие като копие в земята. Оставаше още съвсем малко време.

* * *

Дарчо млъкна, за да разбере дали шумът, който чува, наистина е приглушен гръм.

— Като знаеш — позволи ми!

Божидар все така си мълчеше и очите-камери на Емил обходиха стаята.

— Какво има? Какво се ослушваш?

— Не чу ли взрив?

— Сложил си ми толкова скапани слухарчета, че дори теб трудно чувам…

Дарчо стана от креслото пред сметача, в който се беше вселила Машината.

— Къде тръгна? — на показвача се появи предаването на телевизия „НСН“ — ето ти новините.

„…Далекосъобщителен спътник…“ — Божидар се спря и хвърли поглед към монитора — „…се удари в 8:35 в покрива на Сградата. Напълно или частично разрушени са десетина от най-горните равнища, които съдържат само изчислителни машини и съобщителна техника. Засега няма информация за човешки жертви. Останете с нас. Ще направим всичко възможно, за да съобщим всичко ново около Катастрофата възможно най-скоро…“

Дарчо изслуша съобщението, превърнало се в насърчител на намерението му да продължи към изходната врата.

— Страхотно. Зарежи ме пак сам! — кресна Емил, като усили говорителите си.

Дарчо тъкмо излизаше.

— Емиле, там са единствените ми приятели.

— А аз? Аз какъв съм? КАКВО съм? Мислеща ИГРАЧКА?!

— Не говори глупости!

— „Човешкият живот е безценен“, нали? „Приятелството между хората е незаменимо“? Дрън-дрън, Дарчо! Страхуваш за себе си, а не за прескъпите животи на приятелите ти. Боиш се, че ще се чувстваш съвсем самотен, ако някак си ги загубиш, защото за теб аз съм НИЩО, нали? За теб съм някаква тъпа електронна играчка, която си си измайсторил в свободното време. Толкова голям провал ли съм, се питам, че ме криеш от всички?! Казваш, че „машините нямат душа“ и не спираш да се гавриш с чувствата ми?! Разбира се, „творецо“, ако стане нещо с мен, можеш да си направиш нова мислеща играчка. А приятели не можеш да си направиш. Защо продължаваш да ме слушаш? Бягай да чуеш от тях колко е било страшно, докато Сградата се е клатушкала…

Дарчо стоически изтърпя цялата гневна тирада на Емил. Дали защото откриваше истината в думите й? Или пък искаше да накара Машината да се успокои, понеже знаеше, че тя не обича да го кара да млъква за дълго?

— Извинявай, Дарчо… Прекалих. Бързай при приятелите си… Те са и мои приятели — нали така се казваше…

Човекът изхвърча през вратата.

* * *

Копието се уголемяваше. Блясъкът му заемаше все по-голяма площ от небето, а Людмил остана сам под Сградата. Повече нямаше нужда от помощта на другите.