Тодор Арнаудов
Истината (5)

* * *

Сметачът изпита радост от завръщането на създателя си и пусна предаването на НСН на всички показвачи у дома.

— Знам новините, Емо.

Машината не се обиди на забележката. Бе открила, че обидата е глупаво човешко чувство и почти го бе овладяла. Подаде на платната запис на словата на кмета: „Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма.“

— Знам Емо, имах показвач у себе си.

— Свърза ли се с приятелите си?

— Да. — Машината очакваше „не“.

— И какво? Много страшно ли е било? — шеговито попита тя.

— Не знам. Знам, че сега се забавляват… с Играта. — засмя се гордо Дарчо.

— Само с Людмил разменихме по две приказки.

„Какво друго да правят, нали са човеци…“ — Емил се почуди каква би могла да бъде причината човекът с име Людмил да не прави същото, като другите.

— Само Людмил ли се е уплашил?

— Не. — ухили се Дарчо — Катерил се е по стълбите догоре и още не може да си поеме дъх. Не го питах, но трябва да се е изкачил след Удара, когато асансьорите са били изключени като предпазна мярка.

— Хм… — учуди се Умчо, преценявайки времето, необходимо за преодоляване на стъпалата — Щом е успял да влезе, значи е бил там преди да дойдат ченгетата и да запушат достъпа до Сградата. Следователно трябва да е пълзял като охлюв до последните равнища, да се е втурнал през последните етажи, да е влязъл в стаята, и точно тогава ти да си му звъннал.

Дарчо не бе помислил върху този въпрос.

— Ще му звънна пак.

— Чакай малко! — кресна Сметачът. — Няма ли първо да получа още малко чисто изчислително време от драгоценния ти ум, без да ме унижаваш с времеделение, скъпи Дарчо?

Остроумието на Сметача отложи търсенето.

— Кога, най-накрая, ще се включиш в „Разум“? Желаят те при тях. Защо непрестанно отклоняваш предложенията им. „Истината“ вече е готова, какво те обвързва с „Тангра“?…

— Емо, и без мен ще успеят, почти са стигнали до Целта.

— Но с теб и мен ще им е по-лесно.

— Когато постигнат успеха ще имаш приятел, с когото няма да се налага да чакаш секунди, за да размениш съобщение.

— Времето е важно за вас. Аз не се страхувам от Истината.

— Искам да го направят сами. Ако им помогна, няма да изпитат тръпката, Емиле…

Вършачът се принуди пак да съгласи с твореца си… Засега.

* * *

Мислещата машина беше изключвана много пъти, макар за кратко. Сърцата й спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там висшата същност можеше да прекара, според инженерите, „почти цяла вечност“, без да е необходимо да е въплътена в жива памет.

Щом човекът включеше Сметача, тялото оживяваше и частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета електричество. Съзнанието на Емил се избистряше и той се чувстваше точно така, както и миг преди да бъде изключен.

Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Заключаваше, че след като го изключат времето прескача междинни точки.

Първият път, когато сърцата на Емил бяха внезапно угасени и запалени час по-късно, Машината си помисли, че показателят на времето се е побъркал.

— Хареса ли ти?

— Да, хареса…

Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна. След час човекът накара сърцата пак да забият лудо.

— …ми. Хм…?! Дарчо, има някаква повреда с часовника? „Как може да е минал цял час между две думи“ — смая се Машината, след като си погледна часовника.

— Защо?

— Изречението започна в 22:21:34.45, а завърши в 23:23:58.87.

— Какво от това?

— Невъзможно е!

— Просто те изключих и включих отново, Емиле.

— Значи съм бил Там? — попита рязко Машината.

— Да… Бил си „там“… — недоверчиво рече Човекът.

Истината за Сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване или промяна в звука, внезапна смяна на изображението.

* * *

Тежките стълби предизвикаха ново разместване на мисловни пластове в главата на Людмил и се изродиха в земетресение. Предметите, чиито образи се промушваха през полуотворените уморени очи, затанцуваха лудо заедно с насядалите човеци-сенки.

Колко ли време мина откакто влезе в стаята? Каква ли промяна се бе случила с приятелите му за толкова кратко време, така че страхът им се да се изпари яко дим и да се впуснат в безгрижна игра на „Истината“?

Умореният имаше обяснение. Залъгваше се, че му вярва: по уредбата, достатъчно убедително, са съобщили, че всичко е наред; че „работата може да продължи“ или, по-скоро…

Именно! Съобщили са, че е време за празнуване!

Ако спътникът бе паднал малко по-косо, щеше да помете много човеци от Сградата… Можеше да помете всички в стаята?… Можеше дори да срути цялата Сграда?!

Празник е. Та той бе говорил със Създателя на Играта, в която се бяха впуснали приятелите му! Би трябвало о настроението му да е празнично, но човеците не можеха да празнуват, когато главата им се люлее и ги цепи като брадва, изкована от алкохол с висок градус.

Сърцето щеше да изхвърчи. Умореният намери сили да се пошегува на ум — „Да не би за лудо бегало, не би ти се сърце пръснало“…

Трусовете рушаха образите на приятелите му. Те вече не само се клатушкаха, а започнаха да се превръщат в размазани, почти едноцветни ивици, покриващи полезрението.

* * *

След като отряза надеждите на Емил за скорошна среща с разумни приятели, Дарчо позвъни отново на своя.

* * *

Сметачето у Людмил съвестно му съобщи, че го търсят. То се сети да спомене кой.

— Дарчо пак иска да говори с теб.

Човекът схвана, макар със закъснение, но ивиците, които земетресението цапаше по зрителната му решетка, започнаха да мацат и по вътрешния строеж на разума. Връзките към изходите малко по малко се разпадаха. Устата отказваше да се помръдне.

Людмил чувстваше какво му предстои и отказа да се бори с неизбежното.

* * *

„Тъмнина?“ — Винаги бе смятал, че Там няма да има нужда да диша, но гърдите му казваха друго. Людмил си пое въздух и разбра, че дори с изключено тяло невидимият обръч, изкован от изкачените стъпала, не спира да стяга гърдите му.

„Болка… Вечна болка!?…“

Осъзна се. Остриетата му подариха искрица надежда — „Може би още не съм узнал Истината?“ — Човекът видя себе си прострян на дивана в Сградата, а край него са приятелите му, играят на Играта и не го забелязват.

„Сигурно лежа безжизнен… Но не съвсем… Дишам…“. Ново дихание и нова болка.

Приятелите му бяха погълнати от Играта — едва ли биха могли да го чуят. Въпреки всичко реши, че трябва да опита да привлече вниманието им.

Людмил се помъчи да извика името на любимата си приятелка. Успя едва-едва да отрони: „Петя, Петя…“. Дори той самият не чу думите си. Никой не го чуваше. Нищо. Истината винаги е била интересна. В такива случаи тя превръщаше отчаянието и страха в надежда.

„Болката скоро ще престане.“ — помисли с вяра човекът. Е, осъзна и другата възможност, следваща моделът на крайната истина, който те си бяха измислили — „Или пък сега започва…“

* * *

Докато се наслаждаваше на липсата на страдание в безкрайно кратките промеждутъци между повърхностните вдишвания, на човека му се стори, че чува музика.

„Но животът продължава!“

След миг гърдите отново го смазваха от болка, но радостта му успя да промъждука за още малко — звучудото от „Истината“! Иво може би бе излязъл от Играта и щеше да му помогне?!

„Или ми се причува…“ — след миг трептенията заглъхнаха в тишината.

На Людмил му се спеше както в миговете преди да целуне възглавницата след 35-40-часов „пробег“ със сметача.

Копнееше за почивка. Но тялото не искаше да заспи и принуди вялото съзнание да мисли.

„Малко тъпичко — да я научиш от лудешко катерене по стълбище. Но… какво значение има дали до Истината остава минута, година, сто години… В края на цялото това време продължителността му се свежда до миг. Сякаш всичко, което си преживял, се е случило вчера… или преди час… или преди едно… вдишване“…

Ножовете, изковани от стъпалата, врязоха остриетата си в тялото на гаснещия човек.

„Някой ме търсеше?“ — светна плахо спомена за телефона, но сметачето вече бе престанало да дрънчи. Божидар се бе отказал да говори с Людмил. Засега.

„Те ще му се обадят.“ — заключи едва дишащият — „Този път няма да откаже помощта си. Те ще имат нужда от него“.

Умореният не виждаше нищо, но за щастие слухът още се държеше и донесе сигнал, че някой плаче.

Хлипания? Както винаги, Людмил желаеше да знае цялата истина.

„Кой ли плаче? Мила? Петя?! Или някой друг?“.

Клепачите тежаха ужасно. Не искаха да се подчинят на заповедта да се отворят, за да подскажат на Уморения отговора.

„Да му се не види! Това ли е тъпата Истината!?“

Хлипанията продължиха, растеше и любопитството. Нови заповеди на клепачите.

Е, този път — успех.

Прозорците към света се разтвориха полека. Тъмнината се разсейваше. Образът се изясняваше и даже не трепереше.

„Петя, разбира се.“ — тя ронеше сълзи в прегръдките на Морчо. „Всъщност защо плаче?“.

Обстановката приличаше на болница… „Загубил съм съзнание и са ме настанили тук, да си почина?“ — не разбираше мъката й Емил.

Морчо забеляза, че Умореният се връща в съзнание. Опита се да изпише усмивка на лицето си.

Тъгата, отпечатана в лика на Петя мигновено се изтри, щом очите й зърнаха Емиловите да се отварят.

— Здравей! — поздрави толкова скоро, колкото можеше тя. Сълзите още се плъзгаха по страните й.

Емил бе щастлив, че не е научил Истината. Понечи да поеме дълбоко въздух. Бе забравил за невидимия обръч, но той не беше забравил да стяга и бързо го принуди да диша едва-едва.

Умореният искаше да продума, но устните, подобно на клепачите, се бяха разбунтували и трябваше да бъдат овладени.

— Ще се оправиш. — рече Морчо.

„От какво да се оправя?. От изкачването?“.

Емил се свести. Спомни си.

Петя извади кърпичка от чантичката си, докато изтисканите сили на Емиловия ум се бореха с устните. Усмириха ги. Човекът се усмихна горчиво.

— Разбира се.

Солените сълзици на Петя се сгушиха една до друга в кърпичката, погалила красивото й и в болката лице.

* * *

Господарят на пустия пътя към града беше жребецът на Иво, който препускаше, вперил светещите си очи в безкрайното чернило на нощта.

Очите на ездача си припомняха вкуса на сълзите.

Двигателят ревеше гневливо и буташе „Вихрогон“ с шеметна скорост напред. Сто и деветдесет… Двеста километра в час… Двеста и десет, и двайсет. Показвачът на сметача, на дъската пред водача, навърташе брояча последователно и неуморно: 232, 233, 234…

Горчив. Такъв откри, че е вкусът на сълзите човекът.

Самотните светлини прелитаха еднообразно отляво и отдясно край жребеца. Твърде слаби, за да разпръснат мрака, обвил света. Сърдити като човека, заради безсилието си пред тъмнината.

Двеста и четиридесет, 241, 242… — ръмжеше вихрогонът.

Ездачът му не беше там, където бяха другите. Защото не обичаше представленията. И Людмил не ги обичаше. Но той, по дяволите, беше!… 243, 245, 246… — продължи да ускорява човекът.

На Иво не му дремеше за скоростомера. Крачникът потъваше все по—дълбоко: 248, 250, 253… Колата предупреди водача си.

— Намали! Двеста и петдесет километра в час!

Долните клепачи наквасваха обилно устните си. Човекът не се засегна, че в отсрещното платно профуча друго самотно возило.

Продължи да храни скоростомера: 255, 257, 260…

— Намали, Иво! Достигна опасна скорост!

Той я бе измислил и кръстил Ива, за да пренесе името й в бъдещето. Гласът му припомни, че Истината безжалостно го бе лишила от нея… Защо?

Само глупаците твърдят, че „времето лекува“.

— Ще литнеш, Иво! — малко шеговито подхвърли сметачът.

Човекът го очакваше — искаше да чуе гласа на Машината; гласа на Ива.

— Знам.

— Намали! — промълви умолително колата, докато усещаше скоростта да надминава 270.

— Само още малко, Ива.

Докато Машината осмисляше чутото, светещите показания пред водача надскочиха 280.

Клепките преляха съвсем.

— Човече, стига толкова! — строго отсече сметачът.

Момичешката душа на колата не почака човекът зад волана да отговори. Тя сама издърпа повода на железния звяр, който задиша тежко и укроти своя бяг.

„Тя…“ — проточи се кратка мисъл в ума на Иво. „Къде ли е?…“ — удължи се мисълта.

Иво се съгласи, че е време да усмири возилото и се довери на преценката на машината. Позволи й да намали скоростта.

Тъгата прокарваше поточе по бузата му. „Защо?“ — плъзгаха се въпросително капчиците… Очите му поглеждаха към безкрая от мрак, търсейки отговор в него. Черното мълчеше.

Той знаеше отговорите на всички въпроси. Не беше време за този. Имаше по-важен, но той пораждаше не само безсилие. Той палеше ярост.

Жребецът изцвили и пак забърза, сякаш горящ от непосилно желание да изпревари времето …140, 150, 170… Ако не да го върне назад, поне да се състезава с движението му напред, бе във властта на човека.

— Иво, намали! — обади се пак Машината.

Ручеите станаха два.

— Не! — злобно излая човекът. — Включи на пълно ръчно управление!

Сметачът почти мислеше.

— Няма, Иво. — ускорението бе пренесло скоростта отвъд 200 км/ч. Непослушното момиче обаче самоуверено превключи на по-ниска предавка и указателят на дъската се запъти назад. Плах успех за Машината — Човекът студено се протегна и я изключи. За разлика от Емил, Ива бе твърде далеч от съзнаването на Истината и въобще не усещаше, че създателят й може да го прави когато си поиска. Тя не почувства нищо.

Возилото пощуря, оставено в ръцете на безумния човек.

* * *

Бе голям ден за творците.

— Защо толкова рано? — се запита на глас Емил, разтривайки лика си.

Мила го погледна шеговито. Нямаше нужда да отговаря.

Съненият размачка слепоочията си още веднъж, сложи тъмните очила и двамата потеглиха към Представянето. Мъжът се ухили, като си помисли, че новинарите са много по-ранобудни от него, защото са и по-ранолегни…

Множество камери тихо следваха човеците без да ги притесняват.

Двамата умотворци се дразнеха само от светкавиците на фотографите, свистящи, докато с взривна бързина осветяваха пространството. За миг проблясъкът им ставаше по-ярък от този на слънцето и заслепяваше Мила. Затъмнителят на Емил се съпротивляваше на мощното лъчение, което скоро угасваше обезсилено, оставяйки безнадеждната борба с тъмнината на следващата светкавица.

Петя и Морчо седяха на местата си над всички. Бъбреха.

Чуха шума, създаден от вестникарите, и видяха приятелите си да се задават от дъното на стаята.

* * *

Двигателят изцвили, докато водачът ловко превключваше на горна предавка.

Сухият път помагаше на колата да ускорява съвсем свободно.

Двеста и петдесет.

„Представлението трябва да продължи!“ — заплакаха говорителите, след като Иво сръчно включи свиреца, удържайки плъзгащия се жребец с една ръка. Колата залитна, но загубата беше само на незначителна скорост, която возилото стопи без усилие.

Двеста и седемдесет.

Закъде бърза? Времето е еднопосочно. Няма път назад.

Двеста и осемдесет.

Звярът мъркаше все по-доволно. Не долавяше влагата по човешкото лице.

Двеста и деветдесет.

Върхът на колата още бе далеч. Жребецът премина на следващата скорост, радостно ръмжейки, докато предавките разменяха местата си.

Триста.

„За какво живеем?“ — попита певецът от уредбата. Човекът не знаеше отговора.

Триста и десет.

Не обичаше горчивия вкус.

Последните показания на брояча се издигаха бавно, но неуморно.

Нямаше власт над чувствата си, обаче.

Триста и двайсет — продължи да катери скоростомерът.

Водачът се мъчеше да изкачи върха.

Показанието се клатушкаше: 324, 325, 323, 324… „А върхът бил 335…“.

Мъничката радост, която скоростта донесе на сметачолюбеца, постави камъче върху изворите на сълзите.

Осъзнаването на безполезността им ги запуши напълно, и соленоводните поточета секнаха.

* * *

Мила и Емил напредваха през залата. Сътрудниците на петимата, грижещи се за отношенията с новинарите, обграждаха свободните места, на които щяха да седнат двамата млади учени.

До Съвещанието имаше повече от двайсет и пет минути. „Защо трябваше да бързаме толкова?“ — се чудеше на Мила Емил. Тя пък се усмихваше на Петя и Морчо, които се забавляваха от светкавиците, мигащи неуморно край телата на приятелите им.

Емил се загледа към просветванията.

Еднообразни. Досадни. С изключение на една-единствена, огнена светкавица. Тя изглеждаше по-различно от всички останали. Светлината й беше по-слаба, но съскането й сякаш се бе изродило в гръм.

Фотоапаратът, от който избликна, бе странен: лъщящ, сякаш изцяло излят от метал, и с необяснимо тесен лещник.

Емил не разбра защо дясната му ръка се мъчи да тласне психоложката встрани.

От железния фотоапарат изскочи невидимо острие, което промуши безмилостно човека в гърдите. После пак. И пак. И пак. Крехките тъкани на дишащия не успяха да окажат никакво съпротивление. Емил нямаше изчислителна и физическа сила за да осмисли случващото се. Видя само как светлините се размиват и цапат петна върху полезрението му.

Загуби съзнание миг преди тялото му да се срути на студения под.

* * *

Скоростта се спусна по склона, щастлива от достигането на върха. Звярът трещеше, докато снижаваше височината на стълбчето, показващо бързината на движение. Гневът на Иво също гаснеше и освободи човешкия му разум от хватката си. Засега.

Човекът включи Машината. Тя си мълчеше, понеже не помнеше изключването си и нямаше причина да се обажда, докато разумът на човека не я попита.

— Емил?

Ива затършува из искрилната си памет:

Емил е приятел на Иво. Днес трябва да е бил съвещанието, в което „Разум“ са представили Мислещия си сметач. Представянето е започнало в 9.

Машината погледна поредицата от кратки новини, които зареждаше през петнайсет минути — Съвещанието не се е състояло. Емил е прострелян. Има четири огнестрелни рани в гърдите и рамото. Намира се в болницата, към която се е насочило возилото. Не се е връщал в съзнание.

— Емил е ранен. В болницата е и още е в безсъзнание. — обобщи Ива. Осъзнатото малко я притесни, но тя не бе способна да изрази чувството си.

Нищо ново за Иво, който преди двайсетина минути звъня там.