Тодор Арнаудов
Истината (2)

* * *

Иво вглъбено изучаваше образите от платното и мислено се бе откъснал от тримата в стаята. Не забелязваше, че Мила вцепенено надзърта през прозорците към небето.

— Мила!

Тя не помръдна.

— Мила, всичко е наред! — повтори Морчо.

— Да, разбира се. Мислех си… Хм… Какво ще стане, ако отломките се стоварят върху някой човек долу…

Иво веднага включваше, щом чуеше разговор за нещо интересно.

— Късовете са паднали твърде близо до Сградата. Сигурно всички хора са успели да избягат навреме.

„Да де, дано всички хора да са избягали…“

Дълбочината, на която са пропаднали разбитите етажи, удряйки се в асфалта, също се оказа интересен въпрос за фантазията на Мила. Тя се зае да търси отговор сама.

Представяше си как тоновете материя се стоварват върху Пътя към Сградата и го огъват като килим, притискайки го с Върховата си сила надолу; накрая здравината на асфалтовите нишки на килима не издържа и той се разкъсва на черно-сиви трохи, които омърсяват пръстта с неприятния си мирис. Така Пътят към Сградата бива заличен от разрушения й Връх.

Петя наблюдаваше замислената Мила и се подсети за някого, когото, сигурно от притеснението, всички други бяха забравили — Някой знае ли къде е Людмил?

Тъкмо тогава вратата се отвори. Нямаше време за почукване.

— Как сте? — твърде предвидимо продума неочаквания посетител.

Колега от съседния кабинет…

— Слава Богу — добре. А при вас как е? — попита Морчо.

— И в нашия дом всичко е наред, но… там е, някак си, пусто. Сам съм. Вие много сте подранили?

Колегата остана на вратата за секунда. Петя гледаше към Морчо, но погледът й прозираше през него.

— Мога ли да остана при вас за малко? — престраши се да попита, най-сетне, самотният гост.

Мила го покани.

— Разбира се, Бари.

Любимата на Морчо фокусира погледа си върху Иво и настоя.

— Някой чувал ли се е с Людмил скоро?

— Да, — отвърна Морчо — снощи. Вероятно е гледал представлението отдолу.

Знаете, той винаги пристига на часа и би трябвало да е бил отвън по време на удара.

Отговорът звучеше смислено, но не задоволи съмнението на Петя. Тя заръча на телефона си.

— Връзка с Людмил!

Уредчето направи опит да се свърже, но тъй като основните съобщителни съоражения в Сградата бяха разбити и пропускателната им способност — сериозно намалена, отговорът на горкото устройство бе:

— Няма свободни линии.

Думите на машината изписаха по лицето на младата жена черти на негодувание, безсилие и гняв.

— Петя, сигурна съм, че Людмил е добре.

Морчо я прегърна, но тя отблъсна със студенина близостта му. Хм… Не си спомням да го е правила преди.

Любимият й човек продължи — Познавам го. Сигурно седи отдолу и гледа как разчистват строителните отпадъци, които паднаха от… Сградището… — хе, и този Морчо почти не си го спомням; това лице беше останка от характера на момчето, което се колебаеше да избере музиката или Машината; да отдаде по-голяма част от времето си на преситен с размисли живот покрай „бездушни изкуствени зверове“, или на пребогато на чувства битие на творец на музика.

Бари се настани на дивана. Мила се присламчи до него.

— Как се почувства по време на труса?

— Поуплаших се…

Мила го харесваше. Може би заради откровеността, понеже и тя обичаше да бъде открита пред другите.

— И аз. Скрих се под бюрото — човешка усмивка.

Бари за пръв път се вгледа отблизо в нейното внезапно ощастливило се лице. Като че ли чак сега забеляза колко е красиво.

— Аз пък останах на място…

— Нормално е човек да се уплаши в такава ситуация. — тя също го погледна в очите — и без това, ако покривът се беше срутил… Мила не желаеше да довърши. Дали пък за да не даде възможност на Бари?

— Аз щях да съм в отвъдното и нямаше да виждам… сладкото ти личице…

Мила се усмихна отново.

— И аз нямаше да те виждам! Как би ме спасило някакво бюро? От всичките етажи над нас?!

Бари реши да си почине малко от повърхностния разговор. Кимна, колкото да отбележи, че е съгласен и се обърна по-сериозно към случката.

— Питам се възможно ли е в Сградата да се разбие спътник?!

Иво имаше нужда от две секунди, за да схване, че въпросът е насочен към него и да освободи част от вниманието си от следенето на съобщенията за Удара, които течаха из Сградата.

— И аз… Засега предположението е такова.

— Работата ми намирисва! — обади се Морчо. — Как е възможно да уцели точно нас?

— Защо да е невъзможно? — възпротиви се природозащитничката — Колко спътници кръжат около Земята?…

— Вероятността е нищожна. Невъзможно е подобно нещо да стане случайно.

— Чудя се и защо не ни разрешават да се изнесем от тук? Пълноценна работа едва ли би могла да се върши днес.

— Пропускателната способност, която е останала, се задръства и от четене на писма…

Петя напрегнато поглъщаше оскъдните новини в стремежа си да навакса преднината на Иво. Ръцете й описваха кръгове в трите измерения и завъртаха различни отделения на Сградата, изобразена на екрана.

* * *

Всеобщо тягостно мълчание обгърна напрегнатото пространство. Нима никой нямаше какво да каже?

Непознат глас тихо боботеше отвън, но той отшумя в далечината заедно с щракването на врата.

Високоговорителят за спешни случаи — най-простото, но и най-сигурно средство за връзка опита да съживи умълчаните: „Госпожи и господа, положението е овладяно. Няма опасност за никого. Работният ден може да започне.“ Никой от петимата обаче не помръдна от мястото си.

— На работа! — опита се да разведри въздуха Бари.

Другите не помръднаха и накараха госта да възвърне омърлушеното, като на всички останали, изражение.

— Не им вярвам — рече спокойно Мила.

Само показвачът на сметача видя повдигнатите вежди на Иво. Морчо най-сетне седна, след като бе стърчал няколко минути прав, и прокара пръсти през перчема си. Извърна се към Петя. Тя беше пред компютъра, но не можеше да види платното, защото с дясната си длан се мъчеше да закрие солената мъка, покрила нажалените й кафяви очи.

Не съумяваше. Сълзите бавно се стичаха по страните й, прокапваха върху блузката и на тънки поточета достигаха до поличката, превърнала се в езерце на скръбта. Всички се бяха затворили в черупките си и най-тъжната остана сама в съмненията си.

Морчо чу хлипанията и скочи при нея.

— Петя, всичко е на ред! Нали сме заедно!?

Петя въздъхна, хлипайки. Само Мила имаше обяснение за този плач.

„Тя си е плачлива… Но… Дали е възможно? Може би… Едва ли. Сигурно прибързвам в заключенията си.“

* * *

Дарчо въобще не помисли да използва колата — черна „Щука“ с водороден двигател и старомодна каросерия в духа на класическо Порше Карера.

Забърза пеша към Сградата, пробивайки си път с тяло срещу течението на човечеството, което се движеше в обратната посока.

Черният, първоначално, дим вече сивееше. Не изглеждаше страшен. Дори вдъхна надежда на Божидар, защото излизаше само от най-високите равнища.

„Всичко ще се оправи“ — мислеше си Дарчо. Стъпките му станаха по-учестени и не много яките му ръце все по-ожесточено разгонваха тълпата, — доколкото им се отдаваше — която се изпречваше на пътя им.

* * *

„…Георги Данаилов предава от мястото на събитието за «Народни и световни новини».“

— Строителните машини и пожарните коли се стичат от всички краища на града. Странно е, че уж няма данни за ранени при катастрофата, а около Сградата са се струпали и коли на „Бърза помощ“. Не е изключено Властите да крият нещо от нас.

„Или просто очакват да има жертви на напрежението? Разклащането е било страшничко.“

— Може би си прав.

„Остани в готовност, Георги. Ще те включим отново, щом научиш нещо ново.“

* * *

Коритото на скръбното езеро се надигна заедно със ставането на Петя.

— Страх ме е за Людмил.

Иво пишеше и бе глух за риданията на приятелката си. Морчо настояваше.

— Той е добре, Петя!

Тъжното момиче седна до него.

* * *

„Георги?“

— Полицията отцепва Сградата. Само нашата кола и колите на още няколко колеги са тук. Както виждате, намираме се на няколкостотин метра от входовете; всички са зарити от отломки. Парчетата достигат до петия или шестия етаж. — Изръмжаха двигатели, задаваха се още няколко возила. Журналистът продължи — Машините току-що започнаха да ги разчистват.

„Има ли очевидци на удара?“

— Много, но полицията ги държи на разстояние от нас, зад някакви железни ограждения.

„Защо? Какво крият?“

— Не знам, Сашо. Нямам представа…

* * *

„Девет и осем“ — прочете сметачолюбецът Иво от монитора. Всички се бяха смълчали и от дълго време не отронваха нито дума. Само тихата музика, излитаща от слушалките, които почти напълно обвиваха ушите на човека, издаваше, че има живи същества в стаята на двеста двайсет и втория етаж.

Безмълвието омръзна първо на Петя. Тя не плачеше. В разума й обаче все се въртеше грозна мисъл, която накрая бе изстреляна в пространството от красивите и устенца.

— Ами ако умрем?

„Любопитен въпрос.“ — призна психиложката Мила. Беше й писнало обаче, от хленченето и отчаяните приказки на толкова добрата й приятелка, която, да му се не види, ставаше и толкова плачлива понякога.

Какво се е случило? Сградата си е цяла и те са добре! Само покривът й е леко разбит!

— Няма ли да престанеш, Петя!?

Тя може би бе разбрала, че сълзите представляват прахосване на сол.

— Ще разберем Истината.

Иво удряше, необезпокояван от нищо и никого, въображаемия си барабан. Бари го наблюдаваше с любопитство и не се интересуваше от изводите на Петя.

Мила остави отговора на доскоро тъжната й приятелка да отшуми.

Всеки искаше да научи Истината. Но никой, смятан за намиращ се в изправно състояние, не бе съгласен да плати доброволно цената за сдобиването с нея. Типично по човешки.

„Истината е красива и разбирането й донася вечно блаженство?“ — опита се да си вдъхне смелост Мила чрез изпитания похват на самовнушението. Тя самата си нямаше никого. Или почти никого.

Но Му вярваше и Той й даде сили да спре да се страхува.

В представите си Мила виждаше прекрасната любов на приятелите си. Чувстваше двете им влюбени сърца, биещи едно за друго. Усещаше кристално чистите им души, вплетени в неразрушимо безкрайно съвършено единство…

— Петя, винаги ще те обичам. — изрече Морчо, сякаш бе прочел мислите на Мила.

Лицето на любимата му, зачервено от засъхнали сълзи, се оживи, — Знам.

Гостът пък се бе уморил да седи на дивана и след няколко бодри крачки се пренесе до Иво.

— Какво слушаш?

Барабаните изчезнаха.

— Чуй сам. — сметачолюбецът свали слушалките си и, с усмивка, ги подаде на госта. Той леко ги доближи до ушите си.

„Представлението трябва да продължи!“

Песента звучеше доста непознато на Бари, но му хареса и той нахлузи слушалките на главата си.

— Откъде го имаш?

— От един приятел… От играта „Истината“. Харесва ли ти?

Бари седна на мястото на Мила. Погледът на собственичката машинално скочи там.

„Представлението трябва да продължи!“ — повтори старовремският рокпевец.

— Аха. От коя година трябва да е?

— Около осемдесетте…

Самотната им приятелка видя любимата си баба Емилия и снимките й като сладко палаво момиче с панделка, начервени устни и значка с любимия певец на гърдите. От нея бе останало първото лично сметаче в семейството, съхранявано с почит като безценна реликва.

Цялата памет, оставена от бабата на Мила с машината, предвидливо бе пренесена от родителите й на по-съвършени и трайни носители още едно време, когато сметачът бе в изправност, за да могат съвременните наследници на стария компютър да връщат във въображението на наследниците на Емилия частици от романтичния дух на нейната младост.

— А ти обичаш ли ме? — попита Морчо.

„Представлението трябва да продължи!“ — не спираше да натяква певецът от старата песен.

Петя не се колебаеше. Просто искаше той да я попита.

— Да, Морчо! — задоволи желанието му тя, и игриво пипна приятеля си по носа.

* * *

Дарчо се блъскаше в хората, но тълпата се бе превърнала в непреодолима пречка. Независимо от желанието, по-напред не можеше да се върви.

На Божидар се наложи да заподскача, в опитите си да зърне колко е далеч от края на човешкото море. Уви — твърде далеч…

Безпомощен и отчаян от безизходицата, сметачолюбецът скръсти ръце и остана на място.

* * *

Групи униформени бутаха журналистите с лапите си. Фотографите не се уморяваха да снимат.

— Назад! Разотивайте се!

„Шантава работа“ — помисли си Емил.

— Кой беше спътникът? Защо не извеждате хората от Сградата? — стенеше журналистът от НСН.

— Не задавайте въпроси! Разотивайте се!

Полицията изтласкваше новинарите до колите им, спрени на около петдесетина метра от загражденията, зад които бяха изтикани останалите човеци.

— Не беше спътник! — крещеше някой отзад с пълно гърло. Няколко оператора го чуха и мигновено зашариха със снимащите си дула. Полицаите обаче също усетиха самонадяния крясък на тълпата и го унищожиха, отпускайки юздите на дивите електронни шумци.

Ужасените човеци поставиха показалци в ушите си.

— Назад! Разотивайте се! — грубо звучаха усилените гласове на полицаите, на фона на стържещия звук на шумящите устройства.

Ченгетата имаха звукоизолирани шлемове с филтриращи звука машини, които пресяваха това, което полицаят трябва да чуе.

За жалост човешките пръсти не притежаваха такива свойства.

* * *

Дарчо не разбираше. Хората наоколо не разбираха. Никой не разбираше защо се случват тия дивотии. Единственото, което човечеството искаше, е да се увери, че близките му в Сградата са добре… Само толкова?…

Сметачът също не разбираше. Беше чел за полицейщини, но не и на този свят.

Как, за бога, би могло да се оправдае подобно поведение?

Машината наблюдаваше образите на множеството по телевизията, когато НСН превключиха предаването към главното си студио. Гост беше някой си Кирил Василев. Той неуспешно се опитваше да си придаде вид на хладнокръвен, докато повишаваше тон — „Не съм виждал подобно нещо! Не съм си го представял!“

Водещият на извънредните новини го прекъсна.

— Имаме ли връзка с г-н Петров? — кмета на града.

Съобщиха му, че такава не е осъществена.

— Все още не можем да се свържем. — и кимна на събеседника си да продължи.

„Подобни издевателства над правата на човека са невиждани от мрачните времена преди няколко десетилетия. Тази сутрин е срамна за страната ни. Срамна е за целия свят…“ — тъжно отбеляза Василев.

* * *

— От старата музика предпочитам стиловете от първите години на века. — изтъкна Бари, докато се забавляваше в ритъма на малко по-стара песен от края на предишния.

„Но животът продължава“

— Ако питаш мен, нямам особени предпочитания относно времето, когато е създадена музиката. Само се притеснявам, че новите мелодии все повече ми приличат на нещо чуто преди…

— Хм?

Мила бе свила краката си към гърдите и гледаше Бари и Иво.

„Господи, дай ми сила. Не позволявай на отчаянието да бъде по-силно от мен.“ Като че ли Той чу молитвите й. Е, ако не нейните, то поне на някого от петимата.

Вратата се отвори рязко. Людмил направи две несигурни крачки навътре в стаята, хвърли бърз поглед върху смълчаното човечество и, дишайки тежко, отбеляза.

— Веднъж да закъснея и веднага ми намерихте заместник…

Петя подскочи от радост и прехвръкна до неочаквания, но желан гост, когото незнайна сила жестоко стягаше в гърдите. Може би бе родена от изкачването на кулата от стъпала?

Потта от тичането и хладните ръце на Петя се обединиха в тръпка, която премина като ток през цялото тяло на Людмил.

— Петя, ще го смачкаш! — Тя подържа уморения катерач в обятията си още малко, след което се отдръпна и, с усмивка до уши, рече:

— Радвам се, че си с нас, Людмиле!

Той се усмихна. Продължаваше да диша тежко. Седна на дивана до Мила.

— Здравей… Мила.

Психоложката бе по-хладна. Усмихна му се, но продължи да стиска свитите си подбедрици.

На своя диван Морчо очакваше Петя да се върне при него. Тя обаче избута приятелката си и, без да се интересува от мрънкането й, се намести до останалия без дъх Людмил.

— Пеша ли се изкачи? — каза любопитно Петя, като продължаваше да прострелва с поглед очите на приятеля си.

— Аха… Асансьорите… не работят — обясни на пресекулки катерачът, забелязвайки следите от сълзи в нейните.

* * *

Двигателят изрева сърдито, докато покорно се подчиняваше на желанието на водача си, настъпил със злоба крачника. Самодвижещото се чудовище бавно потегли от позорното изложение на произвола на човешката сила, провлачи тялото си малко напред и задиша тежко, защото господарят отпусна поводите. Човекът внимаваше за себеподобните си, които пазеше от гумените копита на послушното недишащо същество.

Силата изтикваше човеците все по-далеч от Сградата и по този начин освобождаваше място за няколко завъртания на колелата, почивка, още няколко завъртания…

Водачът на звяра — един от новинарите бе натикан, както колегите си, във возилото. Не беше доволен, но на Силата не й дремеше въобще.

Той и всички останали жалки журналисти можеха злобно да се свиват в търбусите на колите си и да се зъбят, както и да насъскват железните си зверове да ръмжат срещу Силата.

Няколко души от тълпата бяха успели да се свържат с посредниците чрез Мрежата. Твърдяха, че това, което ударило Сградата, било нещо повече от спътник, но на въпроса какво е било отговаряха с „не мога да обясня“…

Според тяхната версия било невъзможно ударът да е бил от спътник, защото не били видели тяло да пада върху покрива.

Небето около върха на Сградата присветнало, сякаш свръхестествен небесен огън разсякъл въздуха. Миг по-късно въздухът се разтърсил като от гръмотевица и се разхвърчали отломките.

Истината или масова психоза? Новинарите бяха по-склонни да се съгласят с второто, защото, не щеш ли, други свидетели разправяха, че са успели да видят падащо тяло. Така смятаха и хората в нея, позовавайки се на електронните очи, наблюдаващи денонощно покрива.

И безжичните, и обикновените съобщителни връзки изпитваха тягостни затруднения. Върхът на Сградата беше основен стълб на клетъчната мрежа и заради техническите съоражения, поставени там, и заради антената, осигуряваща сателитни връзки.

Резервните приемо-предавателни устройства не бяха подсигурени да издържат при подобен катаклизъм и се претоварваха.

Минути преди да го набутат във возилото, новинарят от НСН обясняваше на свой колега съмнението си, че Властите нарочно са ограничили съобщенията. Всичко ставаше все по-голямо, по-едро и по-съсредоточено през последните години. Няколко собственика притежаваха огромни части от промишлеността и от съобщителната мрежа, а те бяха и във Властта, която се стремеше да контролира всичко и всички така, както само тя смята за правилно.

Мрежата на машините още имаше и независими от Властта съоражения, но без връзките на силните тя бързо започна да се задръства от заявки, чакащи да бъдат изпълнени и връщани на подателите си поради неуспех.

Полека, върволицата от коли се отдалечаваше от Сградата.