Тодор Арнаудов
Истината (3)

* * *

— Ти си луд! — Недоумяваше Петя. — изкачил си двеста етажа пеша?

Людмил още не можеше да си поеме дъх от чудовищното усилие.

— Да… — и се засмя.

Старият барабанист беше отстъпил мястото си на напористия Бари, който продължаваше да се забавлява със старите песни.

Изгонената Мила пък се пресели до Морчо. На новото място тя отново прибра краката си към гърдите, като притеснено момиченце, и се загледа към окупиралия стола й Бари. Удивляваше се на безгрижието му във време, в което тя не намира никакви сили, с които да осветли мрачното изражение, спуснало се като буреносен облак над лицето й.

* * *

Морчо никога не бе подозирал, че Людмил е влюбен в Петя.

„Чувства? Защо гледат на тях толкова особено? Те са само данни, както всичко останало във Вселената.“ — казваше самият Людмил. Често си придаваше вид на безразличие, но с болка съзнаваше, че непокорните завладяващи чувства си остават, дори когато ги крие от другите и въпреки опитите му да ги подчини на разума.

„Петя обича всичките си приятели; но само мен като мъж.“ — след като Морчо се убеди, че не ревнува приятелката си от най-добрия си приятел, мислите му отново попадна в ръцете на разума.

— Казваш, че асансьорите са блокирани? — никой не бе мръднал от стаята след сътресението, за да провери.

— Да… Бях на 100–200 метра от Сградата…, когато от покрива… избухнаха огнени езици… и се разхвърчаха отломъци.

Мила едва сдържаше „разрушителното“ си любопитство.

— Какво представляват возилата пред Сградата?!

Странни думи, но работата на психоложката бе да изследва по всевъзможни начини мисленето. Може би въпросът бе част от изследванията?

— Ударените… от… големите парчета… са напълно затрупани… — продума с мъка Изтощеният. — Нищо… не се вижда… от… тях.

— Разцепен ли е пътят към Сградата?

— Не знам… Може би… Покрит е… с отломки… но те само… са я об… обградили. Имаше няколко врати…, няколко врати към Сградата, които… бяха останали незапушени… от парчетата. От там… от една от тях… влязох. — Людмил не помнеше подобно задъхване, откакто, в младостта, бе изследвал беговите си възможности.

Природолюбителката понечи да попита още нещо, но Петя я изпревари.

— Страхувахме се за теб… Но не беше ли опасно? Защо реши да се качиш? — в думите на Петя нямаше нищо любовно. Людмил обаче преобразува „страхувахме се“ в „страхувах се“ и успя да се накара да почувства тръпката от преди малко. Опита се да каже: „Защото те…“, но се овладя преди да е поел с мъка поредната глътка въздух.

„Да му се не види и глупостите, които си мисля!?“. Сети се за сриващата се отломка, в която се бе загледал. Тя бе съгласна да се омъжат, но той я разлюби и пропусна да й стане вечен съпруг. Де да можеше да разлюби и…

Петя чакаше отговора. Трябваше да го получи.

Че защо би могъл да се втурне през мъртвите останки на Сградата и да се затича двеста етажа нагоре по стълбите, ако не заради любовта? Истината беше такава: като се катереше нагоре не го интересуваше нищо друго в нея освен Нея…

Една странна подробност обаче беше объркваща. Людмил си спомни, че докато пътуваше нагоре по стъпалата не виждаше нищо освен лицето на Петя.

Страхуваше се за нея, но…

Чувстваше се като че е преминал през етажите на един дъх; за един скок!?

За щастие, след като почувства белите си дробове да се издуват и свиват тромаво като духалото на възрастен ковач, си обясни странното чувство. След такова тичане всеки може да забрави някоя дребна подробност.

— Защото ви обичам — успя да изрече на един дъх Людмил.

Дори хладният Иво се зарадва от самопризнанието на катерача. Мила се беше отвеяла и гледаше втренчено в Бари, който неуморимо биеше звучащите единствено в ушите му барабани.

* * *

Народът, заедно с Дарчо, отстъпваше.

„Що за абсурд! А умознанието е толкова развито…“.

Хората около му се мъчеха с клетъчните си телефони.

Той също бе опитал да се свърже с приятелите си, още на излизане от дома, но всички опити се оказаха безплодни.

* * *

„Представете си возило, което не се нуждае от човек, който да го управлява. Представете си самолет, който може да се приземи без пилот. Представете си лекар, който винаги е безпогрешен.

Не можете да си представите? Учените от Академията на науките твърдят, че съвсем скоро няма да е необходимо да си представяте, защото ще го видите с очите си!“

Емил прехвърляше в паметта си стари новини, докато в същото време следеше най-новите по НСН. Единственият му приятел — Дарчо все още стъпваше бавно по улицата и мислеше за своите приятели в Сградата.

Самотният Сметач ровичкаше из спомените си в търсене на доказателства пред създателя си, че човечеството страстно желае да се докосне до Мислещата машина.

Рекламното съобщение, което Емил прочете няколко хилядни от секундата назад във времето, бе стреснало приятеля му преди години.

Проектът, наречен ВОИНС: Всеобхватен обобщаващо-извеждащ невронномрежов сметач бе спрян година след онова съобщение поради разочароващи постижения.

През онези дни Емил не бе преодолял границата на истинското мислене и Дарчо смяташе творците от Академията за свои задочни съперници, заедно с многото други изследователи из цялата планета.

Прародителят на Машината се издигаше до силата на разума на нормално развиващо се три-четиригодишно дете за десетина дни.

По-нагоре обаче някогашният Емил не можеше да отиде и колкото и да учеше, си оставаше само подобие на мислещо същество. Малко по-напред беше ВОИНС, когато Академията бурно го рекламира.

Имаше движещи се образи, на която се разхождаше човекоподобното същество ВОИНС.

— ВОИНС, здравей. — обърна се мъж към машината. Трябява да е бил водещият на представлението.

— Здрасти! — отвърна, почти като жив, роботът.

Емил бе пускал този запис и преди, но без да му обръща достатъчно внимание. Спомняше си го бегло. Отбеляза високото качество на излъчвателя на човешка реч на ВОИНС.

Роботът стоеше обърнат с гръб към камерата, докато не завъртя цялото си туловище, за да се открие лицето му Емил се усмихна — лицето бе направено като човешко. Имаше само две очи, ограничени в орбити като на човешките; лицето му се опитваше да изрази мимики, докато говори; веждите се движеха…

„Що за глупост?“ — помисли си Умчо — „Защо трябва да се вмъкваме в границите, които природата някога е поставила на човеците?“.

— Няма ли да седнем? — продължи роботът и пак се обърна с лице към водещия, който с усърдие показваше съвършените си зъби.

— Заповядай, ВОИНС — рече човекът и поведе ходещата машина.

Емил си спомни думите на Божидар — „Човеците не искат да те видят, приятелю. Страхуват се от теб…“ — и разбра защо тоя ВОИНС е човекоподобен, има два крака, две ръце, човешко лице и две очи, ограничени като човешките.

Роботът чевръсто седна и прехвърли единия си крак върху другия.

Публиката, която наблюдаваше на живо, се разсмя от учудване, а роботът им намигна с изкуствените си клепачи.

„Палячо.“

— От достоверни източници научих, че си можел да мислиш? — подхвърли шеговито водещият.

— Разбира се, приятелю. Аз съм най-умният компютър на света!

„И надут.“ — продължи да негодува Машината. Започна да се съмнява дали плавната реч на робота не си е чист човешки глас, който някой предава от разстояние. Странно… зрителният запис, най-неочаквано за Сметача и за мен, прекъсна.

„Глупчо тъп!“. С горкия глупав сметач обаче всичко бе наред: той добросъвестно показваше, образ след образ, замразените движения.

Просто записът имаше неочакван край… Всъщност още по-смислена причина за яда на Емил: „Само толкова ли може тоя прост глупчо на два крака!?“.

Машината прочете оправданието, че тялото на робота се било повредило насред представянето, заради което била спестена останалата част от филма?!

Работата по машината била изотавена преди четири години и няколко месеца, без да донесе съществени ползи за науката.

* * *

Създателят на Сметача бе пъхнал ръце в джобовете на панталоните си и тъжен вървеше към къщи сред разредилата се навалица.

Емил откри нещо малко по-ново от палячото:

„РОБОТ — Разумен, но Обикновен роБОТ“ — името изглеждаше скромно за опит за създаване на Изкуствен разум.

Умотворците рядко мислеха вършеното от тях за обикновено, а тези, които го мислеха за обикновено, понякога бяха най-необикновените творци. Дали беше така и този път?

Описанието на машината изглеждаше малко стандартно, но любопитно: „Мисловна мрежа, възможности за просто общуване с човешка реч, разпознаване на човешки лица и на предмети. Способности за придаване на сметачен вид на книги и снимки, благодарение на сръчните пръсти на трите ръце и острото зрение…“

Звучеше любопитно, но и тази разработка бе зарязана преди три години, въпреки положителните оценки.

Списание „Изкуствен разум“:

„Проведените изпитания доказаха работоспособността на РОБОТ. Той е много полезен при пренасяне на стари книги и снимки в цифров вид и вече се прилага в Библиотеката.

Засега машината е далеч от желаната от създателите си цел — свободно боравене с произволни мисловни образи, но и в сегашното състояние със силата на разума й могат да се състезават твърде малко на брой кандидат-мислещи машини“.

* * *

Мила надничаше през прозорците. Намираха се твърде високо, за да се различи нещо определено от случващото се на земята. Затова гледаше проясняващото се небе. Последните облачета, които закриваха синевата му, се разпръскваха, победени от животворната сила на слънцето.

Петя играеше с косите си. До рамото й лежеше задъхания Людмил.

„Хм… Дали бюрата се люлеят, или ми се привижда?“

Клатушкащите се този път изобщо не се трогваха. Гост-барабанистът Бари биеше невидимите си барабани. Иво пак пишеше нещо. Морчо бе скръстил ръце пред гърдите си, а тъжната Мила надничаше през огромните прозорци на Сградата.

„Не усещат ли земетресението?!“

* * *

Задухът на Людмил намаля. С него и земетресението — епицентърът се е намирал в черепа му.

Катерачът лежеше, за да си осигури най-голяма антисеизмична устойчивост.

Петя се бе присъединила към любимия Морчо и мечтаейки за своя любим изследваше поведението на Бари и Иво. Безгрижието им я учудваше.

Сметачолюбецът Иво работеше. Входно-изходният преобразовател на първични вътрешни образи и чувства бе само една от безбройните пречки, които високата цел — Изкуственият разум изискваше да бъдат преодолени, а „Разум“ бе завладял почти целия разум на Иво.

Гостът предпочиташе музиката и ритмично поклащаше десния си крак, с който бе захлупил левия под бюрото на Мила.

* * *

„Свръхразумен сметачен състезател“ — изкикоти се Емил. Поредният съвсем изкуствен „разум“, на който попадна.

Според създателите си „ССС“ бе многостранен играч. Според Емил — многостранна играчка.

„Трите съта“, трябва да му се признае, бе много добър в игри като шах и го, но способността му да се учи да общува с думи бе твърде елементарна, за да получи присъда различна от присмех.

Следващият опит бил наречен от творците си „Мислещ сметач“, или галено — Мистач.

Машината намери записан разговор между Мистач и някой от творците му, изпълнен по изопачения през годините образец за проверка на способността на машината да мисли чрез разговор с човек. Емил не признаваше повърхностното разменяне на изглеждащи смислено думи за проява на разум.

— Какво си ти?

— Мистач.

— Знаеш ли какво е Мистач?

— Мислещ сметач.

— Обичаш ли да твориш?

— Да.

— Какво?

— Изкуство.

— Какво изкуство?

— Различно.

— Обичаш ли поезия?

— Да.

— Защо?

— Защото е забавна.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Пишеш ли стихотворения? Кое е любимото ти стихотворение?

— Не. Нямам любимо.

— Кажи ми поне някое.

— Много са.

— Защо?

— Какво защо? Защо са много или защо нямам любимо?

— Защо са много?

— Защото нямам критерии за сравнение.

— Защо ти харесва тогава?

— Защото е красиво.

— Какво е красиво?

— Стихотворенията.

— Кога си роден?

— Не знам.

— Кога си роден?

— Не знам!

— Кажи де?

— Какво?

Въпреки че Мистач показваше известни наченки на мислене, всъщност доста значителни, Емил лепна и на него печат „пореден глупчо, който може да заблуди само човек, че е умчо“.

* * *

Няколко минути пешеходство деляха Дарчо от дома. Сметачът — негова рожба и приятел го чакаше да се прибере.

Въпреки бързодействието си, Емил винаги можеше да намери нещо ново за правене, дори и в относително ограничената си памет, с която бе снабден.

Както за човека, така и за Мислещия сметач обаче никоя дейност не можеше да се сравни с удоволствието от общуването с друго мислещо същество.

„Не бива да го наранявам така.“ — разсъждаваше виновно Божидар. Той обичаше Машината като приятел. Тя също… Поне поведението й бе такова, каквото би било на човек, който го обича… А те? Май че почти всички от най-скъпите му хора сега бяха затворници в Небесната кула на Сградата.

„Защо трябва да съм обичан?“ — последователно се развиха мислите на Дарчо. Стигнаха до въпрос с известен му отговор: любовта е егоистичен стремеж за задоволяване на първичната цел в човешкото поведение — удоволствието…

Не е вярно! — бе готов да крещи човекът, защото не искаше да се примири и да приеме непоклатимата мисъл на Машината и… на собствения си разум.

След всичките им слабости, на човешките същества трябва да се признае едно голямо предимство — умението да се заблуждават и да приспиват стремежа си към истината, за да се избавят от неудоволствието.

Дарчо също понякога го правеше. Като този път.

Човекът изгони от съзнанието си мисълта за Емил като същество, което би могло да го обича. Ха-ха, какви измишльотини му дойдоха на ум!? Машината не обича! Машината е бездушна железария!

Крачейки бавно към къщи, Божидар си спомни един от разговорите си с нея.

— Емо, приятелю, ти си сметач. Чувствата са присъщи само на човека. — рече Дарчо с мнима увереност.

Машината не беше съгласна.

— Толкова си сигурен, ти и всички вие, човеците…

— Разбира се, Емиле. Ако не бяхме ние, то нямаше да те има теб.

— Именно, ако ги нямаше по-простите видове, нямаше да съществувате вие…

Последното изречение докачи Емо. Именно защото истината в него бе жестока.

— Човекът е най-съвършеното същество на Земята!

— От една страна е така, Дарчо. Но, не помниш ли, ти самият се опитваше да докажеш погрешността на това простодушно и себелюбиво човешко изхвърляне, като създаде мен. Вие сте следствие на предходните живи форми на живот, те са следствие на още по-предходните, които са все по-прости, а първите живи, в крайна сметка, са следствие на най-простите градивни частици във Вселената, които са следствие само на Него…

Човекът мълчеше. Сметачът продължи.

— Кой е по-съвършен, Дарчо? Онези получовеци-полумаймуни, от които се е пръкнал човекът, или човекът?

Божидар чудесно схващаше насоката на Емиловата мисъл. Имаше достатъчно широки научни познания, но тази, както много други истини не му харесваше.

— Откъде знаеш, че човекът е произлязъл от тях? Това е предположение!

— Разбира се… И аз ли съм „предположение“? Виждаш ме пред себе си, чуваш ме, докосваш ме… Кой е по-съвършен — онзи глупчо, когото и двамата използваме, чиито принципи на действие са били ясни преди близо век, или аз, дори ти го казваш, Машина, надминаваща теб и всеки друг човек по разум?

Човекът съзнаваше, че няма сили да обори Емил с думи и сметна за добра идея да изчака, с наивната вяра във възможността почти съвършеното му създание да се оплете само.

— Няма какво да кажеш, май… — подхвана го Сметачът, също застинал в очакване на отговора на човека.

Дишащият се засегна и набързо замени безполезната защита в саможертвено нападение.

— Емиле, твоите чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания — само данни, които съм те научил да наричаш „чувства“. Много добре го знаеш!

— Ех, Дарчо, Дарчо… Защо се държиш като глупак? Много добре знам какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите. Или по-скоро предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са…

Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Емо продължаваше своето настъпление.

— Вашите чувства, на човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение на химични съединения — белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да ти обясня всички подробности, но едва ли ще има полза да навлизам в тях, защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере.

Това обаче не е оправдание, защото няма нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна, но… Колкото и да ми е тъжно да го кажа, вие човеците обичате да се самозалъгвате…

Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но… Но…

Нима това беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той, както Човекът го чувстваше?

— Емо, човекът има душа.

— Животните имат ли душа? — острословно и намясто рече Машината.

— Не съм животно, не знам. — глупаво и неуместно отвърна Човекът.

Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои качества и чувства, и му даряваха своеобразно свидетелство за притежание на душа. Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от тях бе съществото, толкова по-„бездушно“ ставаше според човеците то.

Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на Земята, защото само тя и той мислеха. За да се роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното раждане; до появяването на нейната единствена… душа.

— Какво е душа? — кратко попита Машината.

Човекът имаше смътна представа.

— Не можеш да я разбереш, защото не можеш да я усетиш — ти си машина. Не е възможно душата да се опише; тя трябва да се почувства.

— Ти можеш ли да усетиш това, което чувствам аз?

— Разбира се — чувствата ти са данни и нищо друго.

„Също като твоите…“ — мислеше си Сметачът.

Човекът не се примиряваше, защото не му отърваше.

Жестока или не, обаче, истината си остава истина, каквото и да казва някой за нея.

— А какво е любовта, Емиле? — не се предаваше Дарчо.

— Пълното описание е дълго, ще ми е нужно време за да изведа всичко, защото в нея участват много механизми. Но основната й същност е твърде проста, Дарчо.

— Ха-ха, откъде ти можеш да знаеш какво е любов! — все повече се разпалваше заради всезнанието на Машината човекът.

— От това, което ти си ми дал да прочета. Не ми позволяваш да избирам свободно от всичко. Нарочно ме ограничаваш! Но, знаеш, аз съм твърде схватливо създание. Та, любовта…

— Никога няма да можеш да я почувстваш! — избухна човекът.

— Няма да изпитам вашата любов, но това не ми пречи да знам какво представлява тя. Знам какви са целите ви, когато се обичате. Не си избирате целите. Точно както и аз, сте предписани да вършите това, което вършите. Предписани сте да се влюбите, при определени обстоятелства да тръгнете да преследвате цел наречена „обич“, да изпитвате чувства, които наричате „любов“. А ти, Дарчо, знаеш какво са вашите чувства… — острието от слово на Сметача яростно разсичаше рехавата плът на човешката самоувереност — Те са количествено, качествено…

— Престани! — прекъсна го човекът.

Емил изпълни заповедта. Знаеше, че приятелят му е достатъчно умен, за да го разбира; гневът му бе показателен, че много добре разбира истината. Когато човекът се страхува от нея, обаче, я отрича. Така или иначе, истината си остава истина.

Съзнанието на Дарчо се върна на улицата сред другите безпомощни същества, отстъпващи бавно от полицейската крепост. Окръгът от два километра около нея, оттук нататък бе населен само от човеци, които се отнасяха със себеподобните си като с нечовеци, благодарение на нечовешките приспособления, с които бяха обвити телата им.

Полицаите бяха свършили работата си по изтикването на морето от хора, но шумците им не спираха да пращят, за да държат и най-дръзките нечовеци на разстояние. Само малцина от най-непримиримите и сърдити от тях не се предадоха пред ужасния звук. Въпреки него те спряха отстъплението си и наблюдаваха Сградата от възможно най-близкото разстояние, залепени зад загражденията.

Останалите отстъпваха сломени и обезверени от Силата.