Таньо Танев
Као (9)

Градът

Пролетта настъпваше бавно в планината. Караниците между вождовете бяха прекратени изненадващо от вдигащите облаци прах колони войници, които се виждаха като на длан как шарят из полето. От планината видяха и два стълба пушек, които се издигнаха от опожарени села. Бавно но неотлъчно колоните се приближаваха и рано или късно щяха да достигнат и до тях. Царят е града не бе забравил пълната загуба на две лодки с войници и искаше да разпростре властта си на всяка цена и да отмъсти.

Съгледвачите които цяла зима бродиха из планините срещаха само враждебни племена и още планини. Можеха да се изтеглят още навътре в планините с неизбежни сблъсъци с планинците, но кой можеше да каже до къде ще ги преследват войниците, а и планината не можеше да изхрани десетината племена които се криеха в подножието й и колкото по-навътре в планината се отиваше, толкова по-малко ставаше храната и плячката. Мъже и жени гледаха от височините към колоните войници в полето мълчаливо и с надежда гледаха към вождовете. На първо време гасяха през деня огньовете, за да не ориентират войниците къде с а колибите им.

Заредиха се съвети на вождовете през ден, крамолите намаляха, но се увеличаваше отчаянието. От време на време викаха Као и още няколко избягали от плен, които разпитваха за града, нивята, войската и оръжията. Някои от пленените от племето на Као оръжия стояха в колибата на съвета като мълчалива заплаха. Поо срещу половин коза или торба зърно майстореше оръжия, но и те отстъпваха на пленените. Другите майстори не бяха кой знае колко по-добри от него.

За пореден път повикаха Као в съвета на вождовете, както и доста други. Явно тази нощ щеше да се реши какво ще правят или всяко племе щеше да поеме поотделно през хребетите. Времето свършваше.

Говориха дълго, много дълго. Съгледвачите от различните племена докладваха за две колони от над сто войника, които вървяха успоредно на по хиляда крачки едни от други и повече от петдесет конника, които шареха около тях. Точно от конниците съгледвачите търпяха много загуби. Някои от племената също имаха съгледвачи с коне, но и те се измъкваха трудно. Все по-често губеха и съгледвача, и коня. Зад колоните се мъкнеха бавно стотина каруци на две колелета.

Всички идеи се въртяха около това, да се нападнат каруците, като предполагаха,че каруците са пълни с храна.

Тогава един съгледвач, който Као не беше виждал каза, че повечето от каруците са натоварени с храна за коне и колове с платнища, оръжия и други неща които са всичко друго освен храна.

Освен това по реката армията следваха и десет лодки от които две се върнаха, а три са се отклонили по друг приток. Останалите пет следваха армията и обследваха бреговете.

Као се замисли: „Кой тогава е останал в града?“ Едва ли са го оставили на робите. Може би петдесетима войници. Грънчарят му бе казал, че когато се наложи го прибират в армията. Колко ли бяха свободните, които събират за войска. Може би колоните от войници са събрани свободни, а основната войска си е в града. Као осъзна колко много неща не е доогледал и не е разбрал, защото не е знаел къде да гледа и какво да пита. „Можеха ли да разчитат на подкрепа от страна на робите?“ — замисли се Као и си отговори сам — „Едва ли. Та нали те му убиха кучето в стремежа си да не ги засенчи пред господарите им. Странни същества бяха робите и подли. Само ако ги оставеха гладни можеха да вдигнат бунт.“ Као знаеше силата на глада, но знаеше и подлостта на робите.

— Да хапнем преди да продължим. — Предложи най-стария от вождовете Магун. на огъня се печеше от обяд една овца, по чиито вътрешности жреците предрекоха много кръв и тежка победа.

Као като млад не можеше да говори без някой да го е питал на това събрание, затова изчака да сипят на жреците, вождовете и старейшините, чак тогава отиде да си вземе едно парче. Не беше кой знае какво, но семейството му и на това би се зарадвало, жалко, че не можеше да им занесе поне това.

Додо поговори докато мляскаше с някои от вождовете и понеже племето му не бе от силните, поради това беше и далече от интригите за надмощие, като им стана безинтересен се присламчи към представителите на собственото си племе. По едно време към тях се присъединиха шамана и Поо.

Додо заприказва всички по ред определен от обичаите и всекиго попита за нещо. Когато дойде ред на Као, Додо го запита:

— А ти Као, какво мислиш? Да се бием или да бягаме?

— Ще загубим всяка битка. Племената не си вярват и всеки се стреми да подложи на удар някой от противниците си. Целта им е не да спечелят срещу войниците на царя, а да отстранят някой от старите си противници. Додо, после искам да ти кажа нещо. — и Као млъкна.

— Поо, а ти, нали си вече от нашето племе? Колко оръжие можеш да направиш за два дни.

— Малко, а и почти не остана материал. Ние ще се бием голи. Нареди на войните поне да си изплетат щитове.

— Виж щитовете на войниците! Плетените трудно спират стрела, камоли копие или меч, да не говорим за брадва.

— От камъни да ни пазят и това е нещо. — не се предаваше Поо.

— Да отидем да разхлабим, че като се започне пак, не се знае до кога ще продължи. Као хайде да вървим.

Као тръгна след него, другите се спогледаха, но никой не ги последва.

— Казвай.

— Вожде Додо, щом толкова войска е плъзнала да прочиства полето и планината, кой е останал в града? Аз си зададох този въпрос и мисля, че не са останали повече от петдесетима войника. Сам видя как се стопиха двайсет. Ние сме десет племена. Да ударим града, докато те ни търсят из планините.

— Ти мислиш като велик вожд Као, но млад вожд. Те ще се бият в къщи! Както се стопиха техните двайсет в нашето село, така можем да се стопим и ние в града.

— Можем да получим подкрепа и на робите, а може и да ни предадат. — Као използва и последния си коз.

— Това е идеш. Ако робите си изцапат ръцете с кръв, ще ни станат съюзници. Ти имаш ли там приятели?

— Да — почти го излъга Као. — Освен роби и един свободен, но той сигурно е във войската.

— Това е още по-добре. — отвърна за негова изненада Додо. — Ти сигурно си намислил да се спуснем по реката. Помисли ли какво ще стане със жените и децата ни или си мислиш да ги изоставим и да търсим нови жени в града? Кажи ми малки вожде и как ще минем през осемте им лодки. Ние имаме само две, ако и тях не са открили, а и няма кой да ги кара.

Као се замисли.

— Ще тръгнем с жените и децата. Така бойците ще са по-мотивирани и няма да имат път за отстъпление и всички ще се бият без подли номера. — Као помълча и смени темата. — Три са се отделили в големия приток.

— Да. Остават пет.

— Петте са пълни с храна, — предположи Као, затова се държат близо до армията. — а трите с войници.

— И петте могат да се напълнят с войници и да ни издавят, а конницата може да ни чака в града, ако ни усетят.

Као замълча. Додо беше прав, млад и зелен беше и за това трябваше да отговаря само когато го питат.

— Да примамим и другите пет в притока и да ги завладеем. — предложи плахо.

— Ставаш дете вожде Као. Като загубим бойци да ги завладяваме, после кой ще атакува цял град, но да ги подмамим в притока можем и то с конниците ни.

— Да, ама Тамрин няма да се хване, защото докато войската го гони, града ще е наш, а той отвън и като дойде, властта вече ще е в ръцете на друг.

— Тамрин няма да отслабне без конница, бойците му са достатъчно. — Додо сякъш прочете мислите му. — Ако ще цар да стане, само ние да оцелеем. В планината ще се стопим.

— Как ще плуваме? Колко хора могат управляват лодка или сал.

— Който може да кара ще влачи по няколко на въже, а и течението само ще ни довлече до града.

— Само едно детенце да ревне и всички сме мъртви. — Каза замислен Додо. — Да вървим, сигурно са започнали вече.

Влязоха тихо. Всички мълчаха и се молеха ма боговете.

След като молитвата свърши, Магун се изправи и каза язвително:

— Помолихме се на боговете да помогнат, но аз лично се помолих великия вожд Додо да се присъедини към нас и боговете чуха молитвата ми.

Додо стана спокойно и му отвърна:

— Боговете чуха молитвата ви и твоята вожде Магун. Ще помоля който не си е похапнал добре и не си е казал молитвата да излезе и да си свърши работата.Искам да говоря само на военния съвет. Казах.

Вождовете се спогледаха и останаха седнали, а старейшините, жреците и призваните по една или друга причина се размърдаха и един по един излязоха.

— Стой наблизо, ще те извикам ако се наложи. — прошепна Додо на Као.

Као излезе и се загледа в звездното небе от където боговете го гледаха с хиляди очи. Можеше само да се надява вождовете да бъдат мъдри.

Доста време мина, докато излезе един от вождовете и нареди да заколят още една овца и каза на всички да се разотиват, а утре сутрин при изгрев ще е последната молитва.

Каквото и да значеше това, као побърза към Пеа и Лора.

Сутринта церемониалната молитва продължи съвсем кратко и им наредиха да си стягат багажа и да следват водачите. Отделиха младите момчета и ги заведоха нанякъде.

Као започна да се досеща, че ги водят към реката, но по-нагоре, зад хълмовете. Не след дълго един конник от друго племе дойде при Као като водеше и един кон без яздач. Мълчаливо подаде юздите на Као. Пеа го стисна за ръката и Као с няколко опита се качи на коня, поглеждайки умолително баща си и брат си да се грижат за Пеа и Лора. Конника с присмехулен поглед разбра, че Као не може да язди и поведе бавно коня след себе си. Не пожела да направи Као за смях и на децата.

Когато се отдалечиха му каза:

— Као, младши вожде, сега си стратег. Великия старей Магун те иска до себе си, а вожда Тамрин ми нареди пред всички, ако нещо се обърка да ти забия копие в корема. От сега нататък, дори когато ходиш по нужда ще съм на седна ръка от теб, докато не влезем в града.

Као кимна.

Вървяха напряко през хълмовете към долината. Когато се натъкнаха на върволица от друго племе, войнът се притесни куче или животно да не уплашат коня и да не съборят Као и се провикна:

— Спрете! Път за стратега Као.

— Као…

— Као…

— К.. — хората замряха и се отдръпнаха. Мълвяха името му и го гледаха с надежда. Техните погледи натежаха на раменете му. Те очакваха той да измисли как да ги спаси.

Подминаха племето и се заизкачваха по един хълм. Периодично лицето на дребния и жилав Емон се кривеше от болка, но той не издаваше звук. Виждаха се няколко конника които отиваха нагоре и няколко които слизаха в разни посоки.

— Какво е положението? — попита плахо Као. Явно е станало нещо докато е спял.

— Както чу Магун от селото над притока е благословен от боговете за велик старей и символ ма единството от снощи, но племето му е колкото вашето. Тамрин от хълмистите села е боен вожд и предводител на всички. Фаху от планинците е първожрец. Избраха трима стратези от различни племена. Ти си един от тримата. Аз съм Емон от горното племе на онова поле, стратега на конницата, а онзи старец дето е пред нас се казва Хум от горските села. Бил е войник и е стратег на пехотата.

— Аз на какво съм стратег? — попита Као.

— На нас двамата. — отвърна Емон сериозно и спря конете. — Слизай, коне повече няма да ни трябват.

От храстите изскочи едно момче, хвана поводите на конете и ги поведе към храстите.

— Племето ви е малко, затова имате и вожд на пехота, и стратег. Без плененото оръжие, което е много добро нямаше и вожд на пехота да имате, но твоя вожд се е застъпил за теб. Така ми каза каза нашия вожд. Тримата трябва да гледаме и за всяко нещо трябва да излезем с едно мнение пред Тамрин. Всеки може да му каже опасенията си, но ние трябва да излезем с едно мнение. Ако нашето мнение е различно от неговото, решава Магун, като подкрепи или него, или нас. Това решиха вождовете. Всеки вожд обаче сам взема решение за бойците си и за племето си.

— Ако решим нещо което някой вожд не приеме? — попита Као.

— Трябва да решаваме само това което ще приеме.

— Здравейте. — поздрави Хум когото настигнаха. За неговите години имаше внушителен ръст и къса бяла брада. Ризницата му беше стегната по тялото и блестеше на утринното слънце. — Много питаш млади момко.

— Питам много, защото други ще плащат с кръв за моите думи, стратег Хум.

Хум го изгледа подозрително:

— Отговаряш като роб, а гледаш като вожд, стратег Као.

— И двете са верни, стратег Хум. Ти отговаряш като войник.

Хум се засмя:

— И това е вярно. Вождовете спят. Гледайте добре, като се събудят, ние трябва да говорим.

— Нека погледаме от високо. — каза Емон.

Гледаха доста и коментираха. Междувременно няколко съгледвача дойдоха при тях и им казаха кой какво е видял.

— Няма нужда от повече жертви. — Емон ги погледна и двамата кимнаха. — Не пращайте повече съгледвачи, достатъчно коне загубихме. Не пращайте и пешаци.

— Нощните бойци, — Хум погледна към другите двама и те кимнаха. — те да продължават да ги тормозят и да отстъпват към големия приток.

Као бръкна в торбата си и измъкна козята кожа с картата и я разтвори.. Хум и Емон го гледаха смаяни. Хум гледа дълго после погледна Као в очите.

— Един ден пеша е един палец поясни Као.

— Страж, намери десетина кожи. Да са избелени и съшити и ги донеси веднага щом са готови. — нареди Хум без да се замисли. Стражникът го гледаше изумен.

— Ти от хората на кой си.

— От племето на Тамрин. — отвърна боеца. — Той ми каза само него да слушаме.

— Все едно той ти го е казал, ако не вярваш събуди го и го питай.

Боеца не се реши да събуди Тамрин, но изпрати друг за кожи.

— Стой — изрева грозно Хум. — Тебе пратих и отговаряш с главата си. Много е важно.

Боеца се стресна. Изпъчи се, че толкова важно нещо е поверено на него.Остави другия боец също от племето на Тамрин на мястото си и замина за кожи.

— На това трябва да сложим край веднъж за винаги. — каза Емон. Свикнали са да получават заповеди само от своя вожд и ще имаме проблеми.

— Освен това могат да избият мъжете на едно цяло село, ако някъде ги приклещят или поради дразги между племената едни да оставят други да бъдат избити без да им помогнат.

— Да смесим бойците от различни племена ли искате? Те ще се избият помежду си. — Каза Као.

— Няма да се избият, когато им пари под петите. Говорим почти един език всички и няма да има проблем. Твоя вожд обаче може и да няма край себе си човек от своето племе, ако ги разпръснем равномерно.

— Тогава да ги разпръснем по десятки.

— Нямаме време за това сега — каза Хум. Това ще го направим в града.

— По добре сега. — оспори го Емон.

— И как ще го направиш? — попита Хум. — всеки си прави сал за семейството си. Не бързай. Момчетиите са вече заедно, по мое нареждане. След пет години те ще са нашите войници и от сега са заедно.

Емон се съгласи.

Као Разбра, че са приели идеята му за дързък удар по реката.

— Защо отделяш малките? — Попита Емон.

— За да свикват заедно, а и някой трябва да примами лодките в притока и да ги държи там поне докато се изнижат по реката всички села и поне още три дни. Знаеш ли колко време е това? Малкия ми син също е там.

— А след три дни?

— Ще бягат към планината. Тридесет войника не могат ги изби всичките. С тях ще има и по един войн от всяко село. Твоите конници какво ще правят?

— По замисъла трябва да отдалечат двете колони от реката.

По обяд вождовете се събудиха.

Тамрин бе пълничък и самодоволен. За сега не ги попита нищо.

После дойде войника с кожите и тримата се заеха да прехвърлят картата на Као на голямата карта и всеки нанасяше каквото е видял. От горе всичко се виждаше като на длан и стана бързо.

Хум издялка парчета кора и ги нареди по реката. Това бяха лодките. Две дълги парчета бяла брезова кора бяха двете колони, а една шишарка конницата на царя. После нареди орехи по нагоре по реката и всеки орех бе едно село.

— Нашата конница ще е кози кокал, — обяви Хум — а дечурлигата пилешкия кокал, а ние ту сме конския зъб. Ти као вземи онази кожа и нарисувай града, доколкото можеш. поне грубо, аз ще ти помогна, но отдавна не съм бил там.

На другия ден децата стигнаха до петте лодки от към другия бряг. Лодките обаче не помръднаха от мястото си до обяд. Това поне се виждаше от горе. После кервана с каруци се изви към лодките и те се се заспускаха надолу по течението към притока. Спираха понякога до брега и после пак се спускаха. Привечер поеха нагоре по притока и се скриха зад дърветата.

Хум се обърна към Као и Емон:

— Не отделиха войници от двете колони, значи са разтоварили лодките и се се качили в тях хора от обоза с каруците. Това значи, че поне не могат стигна малките когато побягнат. Това е добре. Предлагаме да ги ударят нощните бойци. Остане ли без храна армията ще се върне.

— Целта ни не е да се върне. — Възрази Као. — Не сме сигурни дали е имало храна в тях. Може да са чакали заповед.

— Ако вътре е имало храна и са разтоварили, по-добре ние да я приберем като минаваме. — подкрепи го Емон.

— Да бе, и един който ни е видял да се измъкне като пристигнем в града конницата ще ни чака там за роби. Такава храна не ни трябва. Добре, тогава да я подпалим поне след като минем. Те ще си мислят, че сме някъде там и едва ще се дотътрят изгладнели до града.

— Така е по-добре. — съгласи се Емон и преглътна жално.

На другата сутрин каруците поеха тежко към колоните с войска. Каквото и да е имало, вече беше далеч от реката.

Веднага извикаха Тамрин и той даде сигнал за тръгване. Као забеляза, че огньовете запушиха в колибите и едно момче което се въртеше в изоставена колиба. Досети се, че това също е примамка. Колко ли от децата щяха да се измъкнат.?

— Докога ще пушат колибите?

— Докато колоните стигнат онзи хълм, не този, другия. Тогава ще бягат. — отговори Хум безизразно. Не се бой за тях. Бягат по бързо от въоръжен войник и имат ден преднина. Планинците са им оставили кози навътре в планината и имат водачи. За онези с лодките обаче ме е страх. Там има хора от местните и не зная как ще одържат лодките. Повечето от малките ще избягат, ако стане напечено, но лодките ако се върнат ние сме мъртви преди да стигнем града.

— Гледайте — каза Емон — Колоните се събират. Значи са видели нашата конницата. Тяхната конница не се вижда обаче къде е.

— Беше се приближила до реката, но сега трябва да започне да се връща. Ако тя беше сгащила малките на другия бряг щеше да ги изколи до един. Добре, че се отдалечиха бързо. — каза колебливо Хум. — Видим ли я и ние трябва да тръгваме.