Таньо Танев
Као (11)

[???]

На разсъмване се видя, че са близо до града. Не посмяха да плуват още по близо, защото се страхуваха да не дойдат лодки с войници и да ги попилеят. Вече бяха видели какво прави само една лодка и куража им намаля. Все пак лодките им с бойци стояха по надолу и пазеха да не се появи враг, докато саловете изсипваха хора на брега. После бутаха саловете обратно в реката, да ги отнесе течението и да направят място за нови салове.

Хум разпределяше хората по вождове без да се интересува кой от кое племе е и не слушаше протестите на вождовете:

— Бързайте! Бързайте! — крещеше той страховито. — Освободете брега! Заминавайте след вожда. Бързайте. Стоп. Вие вече натам, ето го вожда вървете към него.

Щом се събереше множество, което според Хум бе достатъчно, поредния вожд заминаваше към някое от околните села.

Као тръгна с една група предимно от горяни, но имаше и планинци, и горни поляни, дори едно семейство от неговото село. Отправиха се към имението в което той беше роб.

По полето робите тъкмо започваха работа и като видяха колоната от бойци, жени и деца, побягнаха към имението и се скубчиха пред господарската къща.

Няколко млади бойци прибягаха зад имението. Заловиха няколко човека, които се измъкваха отзад и ги подкараха към селото.

Бойците се струпаха срещу робите и зад тях от зашумената пътека продължаваха да извират жени и деца.

Вожда Матао излезе напред, изпъчи се и изрева:

— Вече не сте роби! Кой ще се присъедини към нас?

Робите стояха мълчаливо и не помръдваха.

— Какво стоите? Грабвайте мотиките и убийте господаря си.

Робите стояха и се споглеждаха, но не помръднаха.

— Вие накъде хукнахте? — обърна се Матао към раздърпаните господари. Матао избута Као напред. — Този познавате ли го?

— Бягахме към града. — отвърна господаря. — В смутно време може да ни убият. Уплашихме се. Не сме лоши хора. Као, кажи му, че не сме лоши хора. Ще помогнем с каквото можем. Ще ви нахраним. Вземете каквото искате и храна вземете. Као, кажи му, че не сме лоши хора.

— Не е лош човек, вожде Матао, нека го наглеждат жените да не избяга и да им каже къде е храната. Сега позволи ми вожде да накажа няколко човека.

— Давай.

— Излезте! — Заповяда Као.

Колебливо петима се измъкнаха от групата на робите.

— Милост Као! — казваха един по един и свеждаха глави.

— Ти също! — Као посочи човека с отгризнатите пръсти и той се сви и излезе послушно. — До днес бяхте роби, от днес сте ловци. Напуснете веднага имението и тръгвайте към гората без нищо да вземате, от лов ще живеете и куче няма да имате никога. Без куче ще ловувате. Само ако видя куче при вас, лично ще ви убия. Вървете.

Као се огледа:

— Ламур, приятелю, удари им по три тояги за последно и хвърляй робското въже.

Петимата се втурнаха да бягат, а Ламур ги подгони с тоягата.

— Вие, мъжете! — Као се обърна към останалите роби. — Грабвайте вили и мотики и тръгвайте с нас, докато не съм обърнал копието, да ви покажа какъв надзирател щях да бъда. Бързо!

Робите се разтичаха да се въоръжават, а племето се пръсна да търси храна.

— Като свирна тръгваме всички! — изрева Матао.

От къщата излезе Ламур с лъскаво копие.

— Заповядай Као, това е подарък. Копието на господаря. Знаех си, че ще се върнеш да отмъстиш за кучето си. Хубаво куче беше.

Као взе копието, разгледа го и го върна на Ламур.

— Хубаво ти е копието и си е твое, ти сам си го взе. Не се обиждай, но аз си имам свое. Хайде да хапнем, че като го зная Матао, наяде ли се той, тръгва веднага и никого не чака. Ще трябва да тичаме подире му. Послушай ме, намери си семейството и го вземай с нас. Хайде.

Привечер колоните наближиха покрайнините на града. Зад две от колоните се виждаха стълбове дим. Самите колони представляваха шарена картинка от бойци, роби, жени и деца.

Когато се събраха няколко колони движението съвсем се забави и на хиляда крачки от града спря, а отзад напираха други колони.

Отпред стояха бойците. Као бързо се ориентира къде е Тамрин, по най-голямото скубчване.

Емон нервничеше, опасявайки се, че петдесет конника можеха да ги пръснат като пилци и да изколят сума народ.

— Дръжте се на купчини и не се пръскайте! — крещеше той. — Къде ти е копието? Веднага го взимай и да не съм видял човек без оръжие.

— Къде е Хум?

— Кой го знае. — отговори злобно Емон. — Ако сега не ни изколят, ще дойде.

— Хайде да вървим при Тамрин, да видим какво ще реши. — каза Као. — Магун къде е?

— Не го чакай, удавил се стареца на двайсет крачки от брега. Така поне ми казаха.

Тъкмо Као се замисли кой ще балансира властта на Тамрин.

— Май не е много сигурно — неочаквано каза Емон — Онази колона която приближава май го носи седнал.

Као напрегна очи. Съвсем жив си изглеждаше, а този който стърчеше с една глава над другите нямаше начин да не е Хум.

Нападение Когато се събраха повечето вождове, Тамрин първо попита:

— Хум, какво става на другия бряг?

— Не зная, обрахме каквото можахме от храна и роби и прехвърлихме всичко на този бряг.

— Да не ни изненадат!

— Вече се смрачава, а до утре всичко ще е решено.

— Емон, какво ще кажеш?

— Още не са се окопитили, иначе щяха да ни изколят досега. Преди час петдесетима конници им стигаха да ни попилеят поотделно, сега им трябват поне сто. Тази вечер трябва да превземем града. Утре могат да се изсипят всичките им войски.

— Кога ще нападнем? — попита Тамрин.

— Хората са уморени. Да починат малко, да хапнат и започваме. В тъмното никой не знае какво ще стане, но тях ги е страх повече. — отговори Хум. — Сигурно Самадан вече не цар, а синът му или някой друг. Може и съвсем да е остарял Самадан, иначе нямаше да пропусне да ни изколи до сега.

Вождовете сведоха глави.

— Не е ли по-добре, да ударим още сега, преди да са се подготвили? — продължи Тамрин.

— От тук се вижда, че улиците са препречени с каруци и бъчви. Ако ударим сега, ще видят колко сме жалки, в тъмното ще видят само колко сме страшни. До тогава ще пристигнат още няколко племена.

— Не бива и зрънце да остане из именията. Когато дойдат колоните войска, трябва да е гладна и конете им трябва да са гладни. — натърти Тамрин. — Ако вземем града още тази нощ, от утре пак плъзваме из именията.

— Ако не го превземем, Ло ще ни отнесе и който остане жив, тежко му. — поде Магун. — Нека шаманите пеят и всички да молят боговете. Първожреца Фаху да започва веднага.

— Хум, начертахте ли града? Къде ще ударим?

Хум се огледа подозрително, явно нямаше вяра на всички вождове.

— Да помисля и ще ти кажа. Когато превземахме селата на другия бряг, някои наши бойци бяха убити от наши стрели, не от войниците. Ти ги разпредели и аз на всеки поотделно ще кажа какво да прави, според както ти заповядаш.

Всички обърнаха глави към града, където две големи платна измъкваха две големи лодки от пристана.

— Као, ти излез на брега. Там имаме десетина лодки. Като се стъмни, по твоя преценка ударете брега и пристанището. Ло ти помогна в реката, дано ти помогне и в морето. — Заповяда Тамрин.

— Млад си Као, само не избързвай. Ако не е много тъмно, няма да стигнете въобще до пристанището. Виж какви лодки имат. — Магун го съветваше с бащински глас. — Изчакай докато стане критично, иначе ще ви изколят и ние не можем да ви помогнем.

Као кимна, обърна се и тръгна към брега. Позаобиколи малко и пътьом мина покрай семейството си, колкото да се увери, че са живи. Набързо подаде на баща си един хубав нож и за жена си измъкна от торбата парче фин плат и огърлица, които взе от господарската къща. Пеа не вярваше на очите си, не посмя да си сложи накитите и бързо ги скри в пазвата си.

Когато пристигна при лодките, които се поклащаха на брега, само лодката на Поо и още една лодка бяха в морето и извличаха до брега салове, които са пропуснали да спрат в реката и на тях пищяха хора.

— Още ли пристигат салове? — първо попита Као.

— Идват, ама вече нарядко. Зад нас има още поне една лодка с войници. Реката довлече последния сал с хора избити от войнишки стрели. Някои хитреци са изостанали нарочно, за да пристигнат когато другите са свършили работата. Симо от нашето племе се е отървал за малко. Лодката с войниците е минала край него докато се е криел по брега. Той се хвали, че е прострелял трима войника и лодката е избягала, но на неговия сал ранени няма. — каза един младеж от неговото племе.

— Шамана много се е молил и Ло го е опазил. — отвърна Као и се усмихна. — Почивайте, аз ще се оглеждам.

Като се стъмни добре Као нареди да завържат лодките една за друга с дълги въжета, за да не се изгубят в тъмното. После заплуваха към града и спряха на стотина крачки от пристана, така, че от брега да не се виждат в тъмнината. Сега само трябваше да чакат.

Не след дълго битката започна, ако се съдеше по шумовете които нощния вятър донасяше до тях.

Као виждаше как от околните хълмове се спуснаха колони и всеки носеше факла. Изглеждаше величествено. Као не можеше да си обясни защо едва се влачат и защо са тръгнали толкова от далеч.

Доста време съзерцаваха и бойците взеха да стават неспокойни, когато една сянка се вряза в тях, изпусна въжетата и лодките като се удряха една в друга се скубчиха. Оказа се една лодка с войници отиваща към пристанището.

Боят в тъмното свърши бързо защото силите бяха неравни, за жалост бойците на Као дадоха много жертви. Самият той не видя нищо. Когато неговата лодка стигна до купчината други, всичко бе свършило. За жалост бойците му се стопиха на половина. Извадиха само един ранен от водата, и то войник.

Натовариха ранените на две лодки, прерязаха въжето и те поеха в тъмното към брега, а Као остана да чака.

Първоначално нападна Хум съвсем наблизо и дори се чуваха ясни команди. Огнените реки от хълмовете идваха, но бяха още далеч. Битката обаче се затегна около барикадите по крайбрежните улички. Подпалиха се няколко къщи. Боя започна и по нагоре, после о от другата страна.

— Бягайте, Бягайте. Пазете се от стрелите. Бягайте. — Као чуваше, че че това е гласът на Хум.

— Предател! Върни се! — чуваха се други гласове.

Не му се вярваше хум без причина да избяга като страхливец. Май стана тя каквато стана. Дано другите се държат. Къде ще бяга Хум? Нямаше къде да се бяга. Као недоумяваше. След малко Луната щеше да изгрее. Неговите лодки нямаха много време да чакат.

Не след дълго на фона на горящите сгради видя как притичваха куриери и се връщаха]аха с по десетина от бездействащите войници. Явно на другите места бе станало тежко за войската.

На брега само до града някой запали факла и я завъртя в кръг. На кого ли даваше сигнал?

— Прибли жавайте брега, ама тихо.

Лодките се плъзнаха безшумно по водата.

Внезапно отново гръмна воят на битката дори по самия бряг. Хъм се беше върнал.

— Напред! Сега!

За няколко мига лодките застъргаха в камъните и бойците на Као се стовариха на брега без идея накъде да вървят.

Као ги поведе към барикадата. Да бе направил сто крачки, когато един войник се разкрещя.

— Зад нас са! Зад на с са! В града са!

Няколко войника се втурнаха към тях, други се шмугнаха из каменните улички и на фона на горящите сгради върху барикадата се появиха рошавите глави на бойците. Всичко се разпадна за един миг и лавината се втурна в града.

Пръстена на отбраната се пропука и рухна.

Као преследвайки бягащи войници достигна до площада, където го бяха продали като роб. Зад него беше двореца на цар Самадан.

Бойци и вождове се скупчваха по уличките, които водеха до площада, но покажеше ли се някой, по пет стрели литваха към него. Стените бяха високи от всякъде, поне трима човека един върху друг. Огромна масивна врата преграждаше единствения вход.

Хвърлиха няколко факли да подпалят вратата, но отгоре сипваха вода и гасяха. Който е правил двореца много е мислил. До кога ли щяха с\да стоят скрити в уличките. Можеха и седмица да стоят, докато дойдат колоните войска. Трябваше да се мисли бързо.

Постепенно добрите стрелци от племената заеха удобни места по околните сгради и започна спорадична размяна на стрели в тъмното. От двореца бяха провесили факли и площада се осветяваше донякъде, над стените обаче не се виждаше, освен мяркащи се силуети докато загасят някоя запалителна стрела..

— Хвърляйте ей там всичко което не гори и се пазете от стрелите.

— Ей там хвърляйте. Ей там хвърляйте.

Градушка от камъни се понесе към едно по-ниско място от оградата на двореца. Камъните обаче бързо свършиха и започнаха да рушат зидовете покрай двореца. изтикаха напред каруци и канатите им представляваха някакво прикритие. Все пак броя на ранените нарастваше. Каруците за прикритие постепенно мърдаха по-напред и стрелите не само на войниците, а и на бойците ставаха по-точни. Постепенно все по-голямо множество се включваше да мъкне камъни и купчината макар и бавно нарастваше. Вече не бе далеч времето да се развидели когато се юрнаха стотина човека и се прехвърлиха през стената. Двадесетина обаче се гърчеха и стенеха пред нея. Други се втурнаха напред и стрелите на войниците оредяха, накрая съвсем спряха. Тогава се втурнаха още и още хора.

Войниците отстъпваха в три редици, поле в две и накрая влязоха вътре. но притиснати не успяха да залостят вратата. Това бе края. Град бе техен.

Цар Самадан въпреки пълния погром ги посрещна седнал на трона си, спокоен и величествен.

— Влезте, влезте! — покани ги той и въоръжените брадясали мъже се стъписаха и замряха. Този дъртак явно не проумяваше, че се готвят да му прережат гърлото и се държеше като бог и войниците които да го защитят ги нямаше.

— Къде са ви предводителите, доведете ги веднага! — заповяда цар Самадан.

Тамрин разбута бойците и излезе напред, след него се довлече и Магун.

— Не си в положение да заповядваш. Предай се! — Изрева Тамрин.

— Нямам намерение да се бия. Короната ли искаш? Ще ти я дам.

— Ще си я взема когато поискам, заедно с главата ти! — изръмжа Тамрин по-спокоен.

Вождовете,старейшините и шаманите един по един започваха да пълнят залата, а войниците отстъпиха навън.

— Нахранете бойците им в градината! — нареди Самадан на прислугата, без да мръдне от престола си. — Донесете и тук от същата храна, на мен също да видят, че не е отровна и после затворете вратите.

Когато поутихна, макар някои още да мляскаха Самадан се обърна към тях.

— Е, велики старейшино, каква я свършихте? Браво вожде Тамрин, победи! А сега какво?

— Ще те ослепим и ще те пуснем да просиш, загдето отмъкваше жени и деца. — Изръмжа Тамрин.

— Това не решава нищо. Аз с тебе или без тебе, я изкарам следващата зима, я не. Ти какво ще правиш велики вожде? Разграбихте житниците, запалихте именията, избихте занаятчиите, работилниците горят, разбягаха се робите. Житните полета са зелени, кой ще пожъне нивята? Хората ти не са земеделци. Ще изядете каквото има и после пак в гората на лов и никога повече няма да се наядете като хората. Войската ми идва, дори да ви разгони и избие, поне двадесет години не можем възстанови белите които направихте за един ден и една нощ. След месец ще цъфне от юг и цар Дидан с хиляда войници и триста конника. Той ме дебне от години и чака да умра, за да използва размириците, за да завладее града и да цеди митото от търговците с което аз изхранвах войска и роби. Какво ли ви приказвам. Нито дума от това не разбрахте.

Вождовете го гледаха стъписани.

— Затворете го в хамбара заедно със другите и десетина души да ги пазят. Да се наспим и утре ще мислим.

Короната стоеше на трона толкова съблазнително и не само Тамрин и Могун гледаха към нея.

Као се отправи към семейството си. Пътьом мина край дома на грънчаря. За негова радост работилницата бе оцеляла, макар навсякъде да се бяха настанили поляни от долното поле. Жена му бе смъртно уплашена и се бе свряла с децата около пещта, макар доста неща да бяха разграбени. Един брадясъл боец, вече с прошарена брада ш дърпаше и й говореше нещо, като от време на време стражите избухваха в дружен смях.

Като видя Као, тя се хвърли към него и падна в краката му виейки от страх. Трудно й се разбираше. Као я изправи, като се стараеше да я успокои. Стражите ги наобиколиха веднага.

Као както я беше прегърнал на слабата светлина на жаравата им каза:

— Аз съм Као, от крайречното племе на вожда Додо.

— Стратега? — попита един глас в тъмното.

— Аз съм. Чуйте ме добре. Който пипне тази жена и този дом на грънчаря Бенлад, все едно на мен е вдигнал ръка.

— Мъжа на кучката е във войската. — изръмжаха няколко гласа. — Те какво правеха, като отвлекат наши жени?

— Знам къде е мъжа й. Казвам ви и му мислете за дома на Бенлад.

Обърна се към нея:

— Иди и вземи завивки за децата. Върви, никой няма да те спре.

Когато се отдалечи, Као се обърна към войниците:

— Аз ви докарах до тук живи и здрави, така че ми вярвайте! Не тормозете много тия хора. Години за напред ще живеем заедно, а лошото трудно се забравя. Всеки ще си получи заслуженото. Кажете и на другите, че храна за едно ядене могат да вземат, а иначе, по-кротко да я карат.

Когато стигна с много питане по постовете една сграда с голям двор и каменен зид, Пеа не спеше. С вой и майка му се понесе към него.

— Къде беше? Всички се върнаха или ги донесоха. Само от тебе ни вест, ни кост.

— На сигурно място бях, при вождовете. Не се притеснявайте за мен. Вижте драскотина нямам.

— Баща ти пострада много. — изплака майка му Мофа. — тебе те нямаше край него да му помогнеш. Пълзял горкия и твоето име викал, а тебе те няма никакъв.

— Кажи най после какво му е.

Камък го ударил в главата когато напъвахме да влезем в тоя капан каменен и едното му око изтича. Брат ти дето за човек го нямаш, той, той го измъкна. Със стрела в гърба го влачи до тука.

Као сега наистина се притесни. Пеа не можеше да се добере до него. Као само й стисна ръката на минаване и отиде да види баща си и брат си.

Баща му наистина бе лошо ударен, едното му око наистина бе затворено от подутина и посиняло, но чак пък да е изтекло не беше. В несвяст лежеше човека и край него сновяха още две старици.

Брат му лежеше по корем и кърваво парче плат стягаше задника му.

— Как е Вава. Лошо ли е.

— Ако не се възпали, нищо ми няма. Не я слушай мама. Такива ги наговори и на Хара, все едно тя е стреляла по мене.

— Опитай да заспиш.

— Ха, ти опитай с дупка в задника. Не боли много, ама рана в гърба не е гордост.

— Ако си спасявал ранен е гордост. Сега почивай.

Сега вече бе време да се погледне Пеа, тъй, тъй се разсъмваше. Пеа го докосна с длани, а пръстите си държеше настрана.

Као посегна към ръцете й а тя ги дръпна. Кожата по пръстите бе охлузена, лицето й черно и мирише[е на дим.

— Как стана?

— О, Камъни къртехме с голи ръце, ще мине.

— Намажи ги с мас. Защо си опушена. — попита Као и я погали по косата. докато гледаше как малката ЛоРа спи в гнезденце от слама.

— Нали вие ни накарахте да носим факли в колона докато мъжете се бият. — Да. Да. — Каза Као неуверено.

— Много се притесних за теб. Нали ти ги удари в гръб.

— Там бях. Нищо страшно.

— Нашите се биеха сред наши, а ти стъпи сред чужди. Можеха да ви изколят и никой не можеше да ви помогне.

— Размина се. — Као я притисна до себе си. — Хайде да лягаме. Момент, къде са стопаните, да вземем мас за ръцете ти.

— Запрени са в обора.

— Не ги закачай.

Као натопи своите пръсти в разтопената мазнина на един светилник и нежно намаза пръстите й. После легнаха от двете страни на ЛоРа.