Таньо Танев
Као (26)

Подаръкът

Тази жена от Софа промени Као и царството му. Пеа недооцени заплахата и после горчиво съжали за това. Той едва се изправи за да я види, но след седмица излезе с нея на пазара в Самад. Първото нещо което тя не одобри го накара да каже на майстора:

— Вече не е достатъчно да направиш нещо, то трябва и да е красиво.

На следващата сергия Као опипа със задоволство едно бронзово острие и похвали майстора, но му каза същото:

— Прекрасно острие, но го претопи. Вече не е достатъчно да сече, трябва и да е красиво. Минаха времената когато се радвахме да копираме оръжията на Радак и да имаме нещо подобно. Новото време иска не само да реже добре, но и да е красиво. Радак ги прави красиви, ако и ние не ги направим красиви кой ще ги купи.

Цар Као остави управлението на Самад на сина си и се зае да разкрасява царството си. Всички бяха изумени, но го слушаха от уважение. Каквото бе казал Као винаги е било за общо добро. Као освен това се зае да издири наследниците на Самадур в племето на Тамрин. Вече бяха големи задомени. Као ги подпомогна, защото така бе обещал на цар Самадан.

В другите градове на царството разкрасяването плъзна като епидемия. Самия той стана недостъпен дори за Пеа. Ходеше на лов, обикаляше стадата и настояваше дори стадата да бъдат красиви. Едес неотменно бе с него. Плъзнаха слухове и подмятания. За да прекрати това Као я взе за втора жена и си навлече гнева на жреците и беса на Пеа.

Понеже изживяваше втора младост с Едес и не му се слушаха безкрайни разправии, се оттегли с нея в едно имение далече нагоре по реката, оставяйки управленските грижи на сина си. Щастието му обаче не продължи и месец. Точно в този ден Као реши да отиде да лови риба с малка лодка, а Едес гукаше край него, когато късно след пладне се зададе доста голям отряд конници. Као се загледа, но понеже бе в летаргично настроение, каквото и да бе станало, едва ли бе толкова спешно. Понеже конниците не можеха да го различат от далеч, видя как сритаха местния му домакин и препуснаха към реката към него. Това бе нередно и го възмути, дори се приготви да слезе на брега и да ги скастри, когато извадиха мечове и лъкове. Долови и крясъците им:

— Дръжте ги!

— Убийте кучката!

— Смърт на шпионката!

— Хванете развратника!

Грабна веслото и бясно загреба навътре е реката. Докато се отдалечи достатъчно няколко стрели цопнаха около лодката. Стражите, неговите стражи не бяха дошли да преговарят. Бяха изпратени да го заловят или да го убият. Закри лодката зад един остров и с Едес скочиха в тръстиките на другия бряг. Наскуба малко тръстика, наметна я с връхната си дреха, вдигна платното и я пусна надолу по реката. Част от конниците бяха намерили друга лодка и като видяха, че тяхната се показа зад острова, минаха от другата му страна и подгониха лодката.

Као и Едес се измъкнаха от калта на брега.

— После ще се разпитваме, сега тичай след мен. — изръмжа Као и пак започна играта на криеница по бреговете и островите на Ло, която бе играл като избягал роб на младини. Стражите които го гонеха явно отстъпваха на преследвачите на Самадан, специалисти по избягали роби. Гонеха го както ловец гони плячка е гората. Тази игра Као също я знаеше от дете. Едес се оказа необикновено тренирана дори за ловец на нейната възраст, камоли за принцеса от Софа. Умело правеше оръжие от всяко нещо което докосне, като че ли цял живот само това е правила. Безропотно ядеше сурова риба и тичаше подире му като куче без умора.

Као не я попита нищо. Първо трябваше да се измъкнат, после щяха да имат цялото време да се обясняват.

Као първо се промъкна и начерта знак на Мурал, стария си приятел. Поиска му лодка, близо стария пристан на каика. Не отиде на срещата, гледаше от другия бряг скрит в тръстиката. На пристана се появиха стотина конници. Вече и на Мурал не можеше да се вярва. Или са го проследили или ги е предал. Трябваше да бяга без подкрепа.

Лесно се прехвърляха от островче на островче и от единия бряг на другия, хванали парче сухо дърво и плувайки. После се сушаха плътно притиснати един до друг. Као първо имаше идея да открадне лодка и да се опита да стигне до Итониа. Едес го сряза категорично:

— Това е сигурна смърт. Забрави този вариант. Това е смърт и за двама ни. Не се показвай близо до морето. Там те чакат.

Као пак не попита защо. Когато се изкачиха доста нагоре по реката, на Као му дойде идеята да стигнат пеша при брат му в Полдиниа. Можеха да стигнат са седмица или за месец криейки се по горите.

Едес пак го отряза:

— Имаш ли абсолютна вяра на брат си?

Као нямаше вяра и на брат си. Когато разбере за разпада на властта в Самад, кой знае дали няма да се обяви за самостоятелен владетел. Да тръгнат към Поса при Хум също не му се видя разумно. Хум със сигурност нямаше да го убие, но толкова години живееха отделно и кой знае как се променят хората.

Мотаха се нагоре по реката две седмици, време достатъчно да се доберат както до Полдиниа, така и до Поса, особено, ако някой стар приятел им беше дал коне. Вече не ги търсеха. Бяха сигурни, че са изчезнали. Као се зае да си прави лодка, както бе видял от Поо на младини. Огънят гореше само вечер, за да не се вижда дима от огъня. Набързо привърши лодката, но му се видя малка и се зае да направи по-голяма. Денем ловуваха, а вечер Као прогаряше дънера. После свърза двете лодки като катамарана на Поо. Спуснаха се надолу по реката и пътуваха само нощем. Понеже бе направил мачти и на двете лодки, катамарана бе станал много бърз. Изчакаха вятъра да духа силно от сушата и тръгвайки на смрачаване прелетяха устието на Ло в мрака и продължиха право напред в морето така, че на зазоряване дори брега не се виждаше. Као пак се почувства любимец на Ло.

Сега когато вятъра ги носеше все по-навътре в морето можеха да си поговорят на спокойствие.

— И така, Едес, Коя си ти?

— Не ти трябва да знаеш. Ако исках да те убия, вече да си мъртъв. Тук поне не мога да те убия, защото не мога да управлявам лодката и няма как да стигна до никъде.

— Коя си все пак?

— Нали чу хората! Шпионка, развратница, кучка. Това ти стига.

— Да те закарам ли до Софа?

— Глупак си ти, Као. Явно е пристигнал кораб от Тиати и някой е казал, че Едес, дъщерята на Батабар е женена в Тиати за принц Куори и си е била там когато са тръгвали.

— Кажи тогава на глупака коя си. Иначе отиваме в Тиати, да чуя как ще си говориш с тях.

— Нямаме нито вода, нито храна да стигнем до там. приеми ме такава каквато съм. Няма да те убия и ще изчезна от живота ти веднага щом мога. Подарявам ти живота каквото и да ми струва.

— Защо си толкова великодушна? Не те ли е страх, че аз ще те убия?

— Не! Няма да ме убиеш, щом не го направи до сега. защо толкова искаш да знаеш?

— Искам да зная кой се опита да ме убие? Много е важно за мен, защото ще опита пак.

— Няма да се изненадаш! Така или иначе ще го научиш някой ден, така, че по-добре аз да ти го кажа. Баща ми! Баща ми Самадур. Когато разбрахме, че убиецът те е улучил, но са още жив, аз дойдох да те доубия. Когато обаче видях как подпомогна братята и сестрите ми израсли в мен нещо се пречупи в мен. Ти не ги мразиш и не го направи защото знаеше коя съм.

— Това няма никаква връзка, аз го обещах на дядо ти. Мъдър цар беше той. Много ме ценеше. Каза за мен, че е държал бисер в ръцете си, но не го е видял в калта и това му е струвало короната.

— Защо го направи?

— Исках само да спася народа си от плен. Ловеше ни като добитък за роби. Нямах избор. Исках да спася себе си и жена си.

— Само за това?

— Да. Никога не съм мислил да ставам цар. Исках да живея спокойно с жена си на едно островче с двадесетина кози.

— О! Богове! Двадесетина кози! Дядо е можел да ти даде две хиляди.

— Не, двадесет ми стигаха и аз си ги ловях по поляните.

— Толкова ли ти стига, за да си щастлив?

— Да.

— И за това ти, Хум, Емон, Тамрин и Матао му разбихте царството?

— На нас ни стигаше. Само Тамрин искаше да е велик вожд, поне на още две села.

— Тогава защо заграби половината свят?

— Използвах добри моменти да осигуря мир и спокойствие на хората си. Само толкоз. Винаги някой ме нападаше, защитавах се и се възползвах.

— Ти си луд. Как след като си държал в ръка съкровището на дядо и три царства можеш да мислиш, че щастието е да имаш двадесетина кози на островче вдън горите?

— За какво са ми повече? Не мога нито им изпи млякото, нито да им изям агнетата заедно със семейството си.

— Ти беше цар. Не искаш ли пак да властваш.

— Не! Стига ми толкоз.

— Луд!

„Едес“ помълча доста време:

— Сега накъде? Към Итониа или към Лодар. Където ме довеят ветровете.

— Баща ми ще те чака между Самад и Лодар. Сигурно вече е узнал, че си избягал. Чака те за да те убие.

— И аз точно това си помислих. Мога да сляза на Итониа от към другата й страна, но по-добре да не рискувам. Как така никой не знае за теб? Дядо ти не спомена за теб. Да не би да се окаже, че не си дъщеря на Самадур?

— Не ме е споменал, защото не съм била пленничка при Тамрин. Когато Самад падна, аз съм била детенце обречено на брата на Гофар. Заради мен беше приятелството межди баща ми и него, докато ме измъкне от там. После ме обучиха най добрите убийци и войни. Целта на живота ми бе да отмъстя на всички и да върнем баща ми на престола. Сега и аз съм беглец. Баща ми няма да ми проси и все някой от убийците му ще ме достигне. Трябваше да те компрометирам и да те убия. Трябваше да предизвикаме безредици и баща ми да се върне като спасител на града си. Не очаквах да ме разкрият толкова скоро.

— Е почти успя. В града има безредици. Само остава да ме убиеш. Много хора ли имате в Самад.

— Да, много.

— Интересно, сигурно те най-силно са викали в моя чест.

— Сигурно. Не зная кои са.

— Не съм те питал. Хайде да хапнем и да се стоплим, после ще се убиваме. Още ли да ти викам Едес?

— Викай ми Самина.

— Да хапваме и да лягаме. Призори трябва да видим Лодара.

На другия ден внимателно влязоха в пристана на Лодар.Гледаха ги подозрително и мълчаливо. Явно вестта бе стигнала до тях. В пристанището имаше само един кораб.

Стражите не бяха на кораба, а на брега и го очакваха. Вятъра духаше от към морето. С лодки с весла щяха да го хванат. Докато приближаваше да огледа бе подминал точката от която можеше да се измъкне. Тогава Као се изправи с цял ръст и се приготви да акустира. Стражите се строиха с извадени мечове и го чакаха. Всичко свърши. Као затвори очи и се помоли на Ло за милост и чудото стана. Когато отвори очи стражите цопаха във водата до кея. Тълпата ги бе бутала от пристана във водата и чат от хората притичаха по дъските и се качиха на кораба. Моряците не оказаха никаква съпротива.

Когато Као слезе на пристана тълпата го пое и всеки искаше да се докосне до него. Накрая го изплю до боила Сисин.

— Бъди здрав хиляда години царю. — провикна се Сисин. — Тези клеветници говорят разни мръсотии за теб. Кажи че не е вярно и ще им отрежа езиците. Кажи го тук пред народа.

Као наведе глава. После я изправи гордо:

— Народе! Аз, Као, който добре познавате не съм ви предал. Каквото и да казват за мене сигурно е вярно. Тази жена с мен наистина е дъщеря на Самадур и внучка на цар Самадан. Тя трябваше да ме убие. Срещу мен обаче се вдигна метеж и тя не ме уби. Не ме уби нито в блатата на реката Ло, нито в морето. Може наистина да е била шпионка. Аз, Као, й прощавам, обаче няма да простя на близките си, не защото и те се опитаха да ме убият, а защото посегнаха на държавата съградена с костите на вашите синове и споена с кръвта им. Каквото и да съм направил, направил съм го за ваше добро, за ваше спокойствие и за да живеете в мир. Никога не съм ви лъгал. Мойята власт се крепи на вашата сила. Без вас аз съм никой. Сега извадете стражниците, че някой може да се удави.

— Ама нали те искаха да те уловят или убият? — попита Сисин.

— Те са синове на майки от нашия народ. Войници са и изпълняват заповеди. Извадете ги!

Войниците след като ги извадиха се проснаха мокри на колене пред него:

— Милост! Милост царю.

— Станете веднага! — изкомандва Као. — Дръжте се достойно. Приведете се в ред.

Помълча докато се оправят и изчака моряците от кораба, които тълпата буташе към него.

— Войници и моряци, мирно-о-о. — изрева Као. — Капитана при мен.

Капитана неуверено се приближи.

— Кажи пред всички какво стана.

— Откъде да започна? Чуваха се в Самад слухове, че си изоставил жена си. После дойде кораб от Тиати и се разбра, че оная не е принцеса Едес. Синът ти се обяви за владетел и заповяда да те арестуват. Всички които се противопоставиха ги хвърлиха в тъмница. Брат ти и Хум не признаха властта на Лохим и също се обявиха за самостоятелни владетели. Лохим изпрати по един кораб на Итониа и Лодара, да те заловим, ако се появиш. Когато идвахме насам видяхме кораб на Самадур, който също те дебнеше. Не ни нападна, защото ние бяхме два кораба и го подминахме на път за Итониа и Лодара.Това е.

— Чухте ли? — провикна се Као. — Може и да имам вина, че след като ме раниха се възстановявах в компанията на тази жена, но синът ми вдигна метеж срещу мен и държавата. Сега какво имаме? Самад, Полдиниа и Поса пак са самостоятелни и готови да се счепкат. Това рано или късно ще стане. Трябва да избегнем войната, защтото започне ли се, няма да подмине и вашия дом. Следвайте ме и аз пак ще ви опазя живи и здрави вас и децата ви.

После се обърна към войниците:

— Вие може и да не знаете. При цар Као няма пленници и роби. Свободни сте. Който иска може да се върне в Самад. Който иска може и да ми служи. Хора от Лодара, кажете им винаги ли е било така?

Отговори му могъщ рев:

— Да!

— Който иска да ми служи, нека мине зад мен.

Войниците и моряците един по един се строиха зад него. Останаха десетина съвсем млади момчета с наведени глави.

— Вие можете да се върнете когато си поискате или искате да останете? Който иска да остане, нека отиде при боила Сисин да го настани.

Младежите се затътриха към Сисин.

— Върви с мене. — каза на Самина, после се спря.

— Моряците! За вас се отнася същото. Корабът по начало е собственост на цар Као и държавата. Корабът остава да служи на Лодара. Вие сте свободни да постъпите по съвест.

— Нямаме избор царю. — изпъчи се капитана. — Лохим живи ще ни одере. Оставаме да ти служим.

— Добре, добре. — каза по-тихо Као. — Утре ще ви кажа какво ще правим През нощта заедно със Сисин стъкмиха един товар храни за кораба. Още сутринта Као започна да обикаля майсторите с настояване изделията да бъдат не само функционални, но и красиви. По традиция кораба тръгна за Радак. Още преди да се върне четири кораба се дотътриха до Лодара и се поставиха в разпореждане на Као. Какво ли щеше да стане като се разчуе къде е. Малко след като кораба се върна от Радак и пълнеше трюмове с занаятчийски стоки за Тиати пристигна кораб от Поса. Хум бе научил къде е и му потвърждаваше верността си. По-добра новина не можеше да има и това много окуражи поизплашените жители на Лодара, сепнати от собствената си смелост и действия. Хум бе легенда и символ на непобедимост.

Дори Као се промени. Самина му каза:

— Сега пак си цар! Държа се като петел, докато беше слаб, а сега си непоклатим.

— За да съм непоклатим трябва да се опра и на теб. — нежно отговори Као, а Самина му подаде ръка.

Као реши да действа веднага. С четирите кораба потегли за Итониа. До схватка въобще не се стигна. Корабът изпратен от сина му нямаше шанс срещу четири кораба и явна поддръжка на местното население. Капитана се обърна директно с молба за милост и великодушно я получи. Сега на Као не му се искаше да влиза в конфликт със сина си. трябваше да измисли нещо и да запази някаква общност на градовете. Всичко щеше да се реши от брат му. От Итониа изпрати един кораб в Полдиниа начело със Сисин.

Когато корабът се върна на Итониа Као веднага заразпитва Сисин.

— Как е брат ми?

— Разярен. Разярен както от твоята глупост, така и от сина ти.

— Е, с мен ли е или против мен?

— Не мога дати отговоря еднозначно. Два дни говорих с него. Много му се иска да е цар, но се страхува както от претенциите на Лохим, така и от армията на Хум, която един ден може да цъфне пред стените на Полдиниа.

— Ти да не си го плашил?

— Не. Само му казах, че Хум ти е останал верен.

— Ха. Това си е заплаха. Какво иска брат ми?

— Нищо не иска. Няма нищо против да ти дава твоята част от данъка, но се страхува, че може да влезе в конфликт с Лохим. Лохим е млад и буен и също иска данъка който дължи и на теб. Пеа е бясна и преговори не могат да се водят. Пеа стои зад всичко. Бясна е и тя е насъскала Лохим срещу новата ти жена. Ти си заподозрял метеж и си побягнал. Сега вече е късно. Брат ти единствено иска да знае, дали ако ти плаща данък ще може да разчита на помощ ако Лохим го нападне задето не плаща данъка на него. Предпочита да си уредите семейните въпроси преди да му се мярнеш пред очите.

— Лохим създава ли му проблеми?

— Да. Когато не получил отговор на ултиматума чичо му да плаща на него данъка, започнал да напада и да отвлича стока от пограничните владения. Освен това Лохим е категоричен, че Брат ти трябва да те предаде на него ако те залови.

— Рано му беше да става управител, но аз бях изплашен, че умирам и докато се възстановя оставих всичко на него.

— Всеки греши, но не може да се иска от ранен човек да се натоварва с всичко.

— Сисин приятелю, как да озаптим Лохим. Не искам да хвърля върху Самад войските на брат си и на Хум. Хора от едно племе сме. Не бива да се избиваме.

— Това е проблема царю. На някакъв етап брат ти няма да изтърпи грабежите по границата и ще изпрати войска. Тогава ще се започне. Трябва да намерим начин да го спрем.

— Сисин, какво ще кажеш да държим три кораба пред Самад и да пресрещаме всички наши кораби. Капитаните и екипажите са мои хора, освен това ще държим армията в Самад.

— На Самадур ли ще се правиш?

— Защо не. Това вразумява.

— Да, но няма да спре Пеа и Лохим да изпращат малки отряди да тормозят и грабят в покрайнините на владенията на брат ти.

— Сисин, хайде да намерим Поо и другите от старата гвардия. Искам да се съберем всички, включително Самина…

— Защо и Самина? Нали тя е проблема. Защо не я разкараш и не се сдобриш с Пеа и всичко да свърши?

— Не ме прекъсвай Сисин, все пак аз съм царя. Самина има нещо, което ние нямаме. Не, не се смей, не става въпрос за гърдите й. Самадур има агентура в Самад. Самина ще изчезне при първа възможност и без да я пъдя, но до тогава нека я използваме. Сега тя бяга и от баща си и се крие зад мен. Някой ден ще изчезне като сянка, не я познаваш.

— Какво мислиш да правиш?

— Мисля да затворя Лохим и Пеа в Самад. Първо ще се появят малки отряди, които да събират данък за мен и полето около Самад ще се опразни от размириците. После мисля да направя град на другия бряг на реката Ло, там където бе селището на Матао и от там да контролирам района на Самад, а самия град ще оставя на сина си. Един ден аз ще си отида. Синът ми също дори да живее сто години. Двата града ще се слеят един ден и всичко ще се забрави.

— Ти си знаеш царю, но заслужава ли си да правиш размирици от които народа да страда, за да ограничиш сина си. Изживей си старините на Лодара спокойно.

— Да, Сисин заслужава си. Заслужава си не заради мен и властта ми, а заради същия този народ. Другите се развиват и като знаят. че тук има разкол и размирици един ден някой ще ни нападне. За да се развиваме и да сме единни, трябва да го направим. Ако искаш ти бъди цар, но трябва да го направим.

— Не. Не искам да съм цар. Ти си царя и ти мислиш като цар. Аз мисля като стотник. Да бъде волята ти.

Као остави още известно време Лохим да тормози брат му Вава докато се свърже с Поо. Вава стана по-склонен да сътрудничи и изпрати отряди по границата. Постепенно тези отряди навлизаха все по-дълбоко в земите на Лохим, като избягваха битка, но пак се връщаха упорито. Конни отряди на Хум прочесаха долината чак до планините и дадоха да се разбере кой командва. постепенно войската все по-рядко започна да излиза от Самад. Пеа знаеше какво се случва, когато града остане без войска. Трите кораба които висяха пред самад и се сменяха периодично мярнаха на няколко пъти кораба на Самадур, но нито той го доближи, нито те го подгониха. Един ден пред селото на Матао се строиха единадесет кораба и изсипаха войска и преселници. Започна да се копае ров и да се издига вал. Понеже разстоянието до Самад бе един ден път с кон, от самад дойдоха като съгледвачи десетина конника, преминали реката с лодки. Войниците ги пресрещнаха още на брега и им направиха коридор. Конниците се поогледаха уплашено и като видяха, че пътя към лодките е отрязан тръгнаха по коридора. Стигнаха до насипа и се върнаха. Пак никой не ги спря, нито влезе в бой с тях. Качиха се на лодките и се прехвърлиха на другия бряг. Као отпусна половината армия, но докара още майстори и първо се зае да гради пристан.

Поредния кораб от Лодара му донесе вестта, че Самина е изчезнала. Той не се замисли много. Заминала е с някой кораб и едва ли ще чуе нещо за нея. Тя така му обеща. Сега се бе заел с новия град. Радваше се на всеки майстор който се измъкваше от Самад и се настаняваше при него. Лохим разбра бързо, че владенията му се простират до първата горичка и също не желаеше сблъсък с баща си. Когато се появиха първите къщи започна да строи храм на Ло, точно на първото възвишение, където реката се вливаше в морето. От трите кораба пред Самад остана само един да се люшка пред града и да пренасочва корабите към новия град.

Междувременно главата на Као побеля с годините. Гледаше да не се меси много в делника на хората. Те се оправяха добре и без него. В храма се настани ха три жрици на Ло с бръснати глави, които рядко се показваха. Понякога някой младеж се явяваше пред храма и изчезваше. Хората си говореха, че жриците принасят младежите в жертва на ненаситния Ло и се страхуваха. Као обаче знаеше истината, храма бе школата за шпиони на империята.

Отказа да даде име на новия град. Нека го наричат както си искат след като умре, макар да знаеше, че на повечето карти се именува като Лохрам. Чудеше се кога на Пеа няма да й издържат нервите и ще дойде да му вдигне поредната врява. Това взе да му липсва. Успокояваше се с разкрасяване както на града, така и на занаятчийските изделия. Дори изпрати вестоносец в Самад, да им съобщи, че снема обсадата и могат да търгуват и махна и последния кораб от блокадата. Така му харесваше. Всеки да си знае мястото.

Търговията вървеше. Лодара се специализира във фини изделия за дворци и богаташи. Итониа живееше от търговията на Тиати. От Полдиниа и Поса рядко идваха новини, но редовно идваха данъци. Као не можеше да повярва, че толкова добре вървят нещата. Храма на Ло беше хубав, но такава щедрост от Ло не беше на хубаво. Прекалено спокойно беше. Дори Самадур втора година не се бе мяркал.