Таньо Танев
Као (13)

Борби

Цар Самадан поседя доста дълго, стоя, стоя и каза високо:

— Няма ли поне роб да пратите, някой да ме чуе какво ще кажа на народа си?

По една барикада се изкатери първожреца Фаху и след дълги усилия дойде при Самадан.

Двамата роби изнесоха още един стол и за него и се пак се скриха зад вратата.

— Фаху, първожрец на победителите. — представи се той и седна.

Самадан го оглежда дълго и без да става каза:

— Поклон победителю. — замълча дълго. — Доста смърт и кръв видяхме. Време е да се спре. Въпрос на време е замъка да се предаде или отново да се колим. докато не остане никой жив. Предлагам да спрем до тук.

— Робията няма да се върне — извика Фаху. — Такава е волята на боговете и така ще бъде!

Могъщ рев на одобрение екна от страната на града.

— Всичко се промени и никога няма да е същото. Сега вие определяте правилата. Дойдох да преговарям за живота на сина си и живота на войниците. Няма смисъл да се избиваме повече. Предлагам да преговаряме с вашите вождове. Мисля, че си струва да спестим много човешки страдания. В двореца няма храна. Рано или късно войските които оцеляха и са в двореца трябва да излязат и да си пробиват път към именията. Вашата храна също ще привърши. Вероятно войските ми ще успеят да излязат от града, тогава ще започне дебнене, преследване и избиване. Хаосът ще донесе само глад и смърт за всички. Нека спрем до тук.

— Тогава се предайте! — гордо заяви Фаху.

— Това е несериозно — бавно каза цар Самадан — войската все още е силна и конницата на пристанището почти не е засегната. До седмица ще има още толкова войска отвън от именията до които не сте достигнали. Аз няма да искам да се предавате или да сложите оръжие. Нека само спрем да се избиваме и да договорим мира с вождовете докато робите приберат реколтата. Ще има достатъчно и за вас.

— Май си пропуснал да разбереш, докато беше запрян в хамбара, че вече няма роби. Твоите роби са наши жени и деца. — Фаху го гледаше злобно. — Сега не са вече твои роби и никога повече няма да бъдат. Това се свърши. Предайте се или ще ви уморим от глад и ще ви избием. Боговете са с нас и ние ще победим все едно с колко жертви. Никога повече няма да се оставим да ни ловите като животни и да ни отвличате като добитък. Никаква войска няма да ти дойде на помощ. На другия бряг твоите поддръжници бяха избити и до довечера от стотината войници които не успяха да влязат в града няма да има и помен. Царуването ти свърши.

— Добре — съгласи се цар Самадан. — Тогава нека семейството ми напусне града с кораб, а аз ще разпусна войската. Нека поне занаятчиите мирно се върнат по работилниците си и войниците при семействата си.

— Да те пуснем и после да се върнеш с войска ли искаш?

— Нямате как да ме спете. Щом дам сигнал, корабите ми ще дойдат. Искам само да се размине с по-малко кръв. Оставете ме да си отида мирно със семейството си.

— Ще предам думите ти на вождовете. — сухо каза Фаху. На практика всички чуха разговора и няма ше какво да предава.

Цар Самадан се изправи и тръгна прегърбен към вратата на двореца. Никой не излезе да прибере трона му.

Почти веднага се изви струйка дим с която даваха сигнали. Двете лодки с войници след доста време доплуваха до пристана. от морето се зададоха и два кораба. Корабите обаче не влязоха в пристана. Дълго и упорито оглеждаха града, след което единия, който преди това избяга от лодките с войници вдигна платна и започна да се отдалечава. Другия го гони известно време, после се върна и влезе в пристана. Цар Самадан, принц Самадур, жени и доста войници се качиха на кораба, а някои и на лодките завързани с въже за кораба и отплуваха.

— Ако се върнете, ще избия децата ви! — Провикна се Тамрин. Не му отговори никой.

Вече се смрачаваше.

Тогава Тамрин се провикна към двореца:

— Хей вие вътре. Имате цяла нощ да излизате един по един и без оръжие. На сутринта който е още е вътре ще му падне главата.

Пак никой не му отговори.

Цяла нощ бойците стояха по барикадите. Нарядко излизаха войници и се предаваха. Държаха ги в един обор до сутринта. По пладне взеха да ги пущат един по един.

Као го разбуди жената на Бенлад, която се молеше на Пеа да стигне до него.

— Као, Као, Застъпи се за мъжа ми. Не зная дали е жив, но разправят, че убивали пленниците.

— Не се безпокой, ако не е убит, ще го отърва. Само ако някой роб му има зъб лично на него, може да го убие. Нашите бойци няма да го убият. као провери в обора, но там стояха само няколко стотника. Бенлад го нямаше.

— Поогледай убитите и ако не го намериш, излез да го търсиш извън града. Там също има стотина войници. Кажи им да се разотиват. Всичко свърши. Тамрин каза да не убиват войниците, които са без оръжие. Или по-добре ти върви извън града. Аз ще го търся тук.

Жената колебливо тръгна.

— Кой от вас е роднина на царя?

Никой не помръдна.

— Те си заминаха. — обади се един по-възрастен. — Ние, които служихме за един хляб останахме.

— Стойте в града когато ви пуснат и ми се обадете след ден два, или по-добре търсете Хум. Няма да съжалявате.

Войниците които бяха извън града се разпръснаха. Занаятчиите се прибраха. Някои тръгнаха незнайно на къде, а други се юрнаха да плячкосват.

За голяма радост на Као Бенлад се върна с жена си.

Постепенно племената и робите започнаха да се пръскат из равнината около града, а който бе изоставил деца, родилки и болни тръгна да си ги търси към планината.

Вождовете не се чувстваха добре в града. Постепенно всеки от тях се установи в някое имение и разположи племето си наоколо. Града взе да опустява. Као настани Пеа в имението, където някога бе роб, макар да бе доста в страни от племето си. Той обаче често си намираше работа да ходи в града, където Тамрин се бе настанил в двореца на цар Самадан.

Веднъж го намери един от стотниците.

— Бъди здрав Као. Каза ми да ти се обадя. Аз съм стотник Мурал, ако ме помниш.

— Да. Здравей. — Као не го помнеше, но се сети.

— Каза да се обадя на теб или на Хум. Хум е на другия бряг.

— Да. — Као започна да се досеща. — Трудни времена дойдоха.

— Трудни. — тъжно каза стотника.

— Мислех, че пак ще се наложи да имаме някаква армия, а ти разбираш от военни дела.

Стотник Мурал се изпъчи гордо:

— Отдавна само с това се занимавам. Хум го помня като войник.

— Отиди по именията покрай реката и намери вожда Додо. Кажи му коси и че аз те пращам. Ако си женен иди с жена си и децата си. Няма да те оставят да умреш гладен. Вождовете рано или късно ще се спречкат и пак ще им трябва армия.

— Преди да се спречкат, може да дойде цар Дидан. — отбеляза стотника.

— Може и да е по-добре да дойде Дидан, отколкото да се сбием помежду си.Знаеш ли на къде тръгна цар Самадан?

— Към Итониа. — отвърна твърдо Мурал.

Као го погледна учудено.

— Къде се намира този град?

Мурал се засмя:

— Не е град, а остров. Намира се на половин ден с лодка срещу отсрещния бряг на реката. Малък остров със стотина козари и рибари. Докато е жив Самадан, ще е добре. Обаче принц Самадур после ще започне да ви напада. Буен и самолюбив е той и няма току така да се откаже от бащиния си дворец. и короната. Много разправии ще имате с него. Винаги ще се опитва да си върне Самад.

— Какво е Самад? Да не е града?

— Да. Така се нарича града и двореца.

— А как се нарича града на цар Дидан?

— Полдиниа.

— Мурал, какво им става на робите? Някак ми се виждат странни. Вождовете им раздадоха парчета земя да се прехранват, но има нещо в тях. Не са като преди. Нещо не ги прави свободни.

— Докато размахвахте копията, гледахте само войниците. Вие имате шамани. Мислите ли, че тук няма жреци. Наплашени са робите. Жреците казват, че посегателство срещу царя се наказва със седем години войни и неплодие на жени и ниви. казват още, че Боговете няма да пуснат душите на мъртвите да пият от свещената река и духовете ще мъчат живите и ще им пакостят.

— Добре Мурал. Когато дойда при вожда Додо пак ще си поговорим. Хайде със здраве. Аз сега съм тръгнал към лодкарите. да видя можем ли поправи лодките които подпалиха в пристанището преди да дойде принц Самадур.

Као тръгна към пристанището, но мина през двореца на Тамрин. Там вече вееше на пустош. Самия Тамрин се чувстваше по-добре сред племето си на лов. Сега бе отишъл да се сдобрява с Могун, защото другите вождове започваха да им създават проблеми и двамата пак се оказаха съюзници.

Као намери Емон.

— Имаш ли някакви хора? — попита го директно.

— За какво? — Емон го гледаше учудено.

— Нека прогонят жреците и робите да ходят при нашите шамани, ако трябва и на сила.

— Това ли е най-важното? — попита го Емон сънено.

— За сега това е най-важното. Повярвай ми. Между другото какво стана със сина на Хум. Намери ли го?

— Да. Жив е, но стрела му е извадила едното око.

Као не каза нищо. Знаеше, че малките които примамиха лодките в притока също са дали жертви.

При лодкарите намери Поо с двете си жени. Поо бе намерил отвлечената си жена и едно от децата си.

Чак сега до Као достигна плача на жените от града и племената, загубили в битките мъжете си и синовете си. За един миг му се стори, че стратега Као е бил глух за воплите. Сега човека Као ги видя как се изнизваха към гробището заедно, победители и победени да оплакват заедно мъртвите си и себе си.