Агата Кристи
Азбучните убийства (8)

Глава VIII
Второто писмо

— Е — попитах аз, изгарян от нетърпение. Бяхме сами в едно купе първа класа. Експресът току-що беше потеглил от Андоувър.

— Убийството — каза Поаро — е извършено от червенокос мъж със среден ръст, леко кривоглед с лявото око. Накуцва с десния си крак и има бенка под едната си плешка.

— Поаро! — извиках аз.

За момент се хванах на въдицата, но намигването му ме извади от заблуждението ми.

— Поаро! — извиках пак този път с укор в гласа.

— Mon ami, какво искаш? Вперил си предан поглед в мене и искаш да се произнеса а ла Шерлок Холмс. Що се отнася до истината, не знам как изглежда убиецът, нито къде живее, нито пък как да го хвана.

— Само да беше оставил някаква улика — промърморих аз.

— Да, улика, тебе винаги уликата те привлича. Жалко, че не е пушил цигара, за да изтърве пепелта, а след това да стъпи върху нея с обувка с особени по форма железца. Не, не е толкова услужлив. Но е оставил поне железопътния справочник. Ключът е в този «ABC».

— Мислиш ли, че го е оставил по погрешка?

— Разбира се, че не. Оставил го е нарочно. Отпечатъците на пръстите говорят за това.

— Но нали не е имало никакви отпечатъци?

— Именно това имам предвид. Снощи какво беше? Топла юнска вечер. Нима човек се разхожда в такова време с ръкавици? Такъв човек положително би привлякъл вниманието на хората. Следователно щом като няма никакви отпечатъци по справочника, те са били грижливо изтрити. Един невинен човек би оставил отпечатъци, но не и един престъпник. Но въпреки че нашият убиец го е оставил там нарочно, това е една улика. Този «ABC» е бил купен от някого, носен от някого. Това е една възможна следа, по която можем да тръгнем.

— Мислиш, че бихме могли да научим нещо по този начин?

— Откровено казано, Хейстингс, не се надявам много. Този човек, този неизвестен X, сигурно много се гордее със способностите си. Не би било в неговия стил да ни остави следа, по която да можем да се насочим веднага.

— Значи този «ABC» с нищо не ни помага.

— В смисъла, който ти влагаш — не.

— А в някакъв друг смисъл?

Поаро не отговори веднага. После бавно каза:

— В друг смисъл — да. Ние в случая се изправяме пред една неизвестна личност. Той е в сянка и желае да остане в сянка. Но поради самия характер на събитията той не може да не хвърли светлина върху себе си. От една страна, ние нищо не знаем за него, но, от друга, знаем вече доста. Образът му смътно се очертава пред мене — човек, който пише на машина чисто и без грешки, който купува скъпа хартия, който чувствува нужда да изяви личността си. Почти го виждам като дете: незабелязвано и пренебрегвано от околните, виждам как расте, а заедно с него и комплексът му за малоценност; как се бори с чувството за несправедливост… Виждам вътрешния му стремеж да повярва в себе си, да убеди хората, че ще стане някога силен, но животът, обстоятелствата разбиват този стремеж, струпват отгоре му все повече унижения. Душата му заприличва на барутен погреб и една клечка кибрит е била достатъчна, за да го възпламени.

— Всичко това са само предположения — възразих аз, — които на практика не ни помагат с нищо.

— Ти винаги си предпочитал кибритената клечка, пепелта от цигарата, следите от обувките. Но поне можем да си зададем няколко конкретни въпроси: «Защо справочника «ABC»? Защо мисис Ашър? Защо именно Андоувър?»

— Миналото на жената изглежда ясно като бял ден — започнах да разсъждавам аз. — Разговорите с онези двамата ни разочароваха. Не можаха да ни кажат нищо, което да не знаехме.

— Да ти кажа правата, аз и не очаквах много. Но ние не можехме да пренебрегнем двама вероятни кандидати за убийци.

— Нима допускаш…

— Поне има възможност убиецът да живее «във» или «около» Андоувър. Това е един вероятен отговор на нашия въпрос «Защо именно Андоувър?» Налице са двама души, които са били в магазина по въпросното време. Всеки един от тях би могъл да бъде убиецът. И засега нищо не ни говори, че единият от тях не е убиецът.

— Сигурно онзи непохватен грубиянин Ридъл — предложих аз.

— О, аз бих отхвърлил Ридъл веднага. Той беше нервен, нападателен, явно неспокоен…

— Но именно това показва…

— Характер, абсолютно противоположен на човека, който е написал писмото. Ние трябва да търсим самонадеян и сигурен в себе си човек.

— Някой, който ще се стреми да привлече вниманието ли?

— Може би. Някои хора крият в себе си много суета и самодоволство, преструвайки се на нервни и безобидни.

— Да не мислиш, че е малкият мистър Партридж…

— Той е много по-скоро le type^[1]. Повече от това не мога да кажа. Той действува, както би действувал авторът на писмото: веднага отива в полицията, привлича вниманието върху себе си, наслаждава се на създалата се ситуация.

— Наистина ли мислиш…

— Не, Хейстингс. Лично аз съм убеден, че убиецът не е от Андоувър, но ние не трябва да пренебрегваме нито една следа. И въпреки че непрекъснато казвам «той», не бива да изключваме възможността, че и жена може да бъде замесена.

— Не може да бъде!

— Съгласен съм, че начинът, по който е била нападната, е по-скоро дело на мъж. Но анонимните писма се пишат по-често от жени, отколкото от мъже. Не бива да забравяме това.

Помълчах малко и после казах:

— Каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Енергичният ми Хейстингс — каза Поаро и ми се усмихна.

— Не, кажи, какво ще правим сега?

— Нищо.

— Нищо? — разочарованието прозвуча явно в гласа ми.

— Да не би да съм вълшебник или магьосник? Какво искаш от мене да направя?

Помислих и видях, че е трудно да му отговоря. Но въпреки това бях убеден, че трябва да действуваме и че не бива да стоим със скръстени ръце.

— Имаме справочника, писмото и плика… — казах аз.

— В тази насока се действува, естествено. Полицията разполага с всички необходими за подобни разследвания средства. Ако има нещо за откриване, бъди сигурен, че те ще го открият.

Трябваше да се задоволя с толкова.

Странно, но следващите няколко дена Поаро не беше никак разположен да обсъжда случая с мене. Щом отворех уста да кажа нещо във връзка с убийството, той нетърпеливо махваше с ръка. Страхувах се, че в себе си виждах причината за това. В случая с убийството на мисис Ашър Поаро беше претърпял неуспех. ABC го предизвика и ABC спечели. Моят приятел, чийто живот беше една непрекъсната поредица от успехи, стана чувствителен към своя неуспех до такава степен, че дори не можеше да понася разговори на тази тема. Това беше може би дребнаво за един велик човек, но успехите могат да главозамаят и най-трезвия от нас. В случая с Поаро главозамайването се беше зародило преди дълги години и нищо чудно, че най-накрая резултатът започна да се забелязва. Разбирайки това, аз уважавах слабостта на приятеля си и престанах да засягам болната тема.

Прочетох във вестника репортажа за следствието. Беше много къс и не се споменаваше нищо за писмото на ABC, а присъдата беше «убийство, извършено от неизвестна личност». Престъплението почти не привлече вниманието на пресата. То не притежаваше никакви сензационни особености. Убийството на старата жена от глухата уличка беше изместено от по-вълнуващи теми.

Да си призная, и в моето съзнание случаят беше избледнял и струва ми се, че това се дължеше отчасти на факта, че ми беше неприятно да свързвам понятието «неуспех» с Поаро; но на 25-ти юли отново ми беше напомнено за това.

Не бях виждал Поаро няколко дена, защото заминах за Йоркшър да прекарам там уикенда. Завърнах се в понеделник следобед, а писмото пристигна с пощата в 6 часа. Спомням си как Поаро внезапно и остро си пое дъх, като отваряше плика.

— Пристигна — каза той.

Аз го зяпнах, без да разбирам.

— Какво пристигна?

— Втората глава от аферата ABC.

Гледах го около минута все още нищо неразбиращ. Наистина цялата история се беше заличила от съзнанието ми.

— Чети — каза Поаро и ми подаде писмото.

Както и предишното, то беше написано на скъпа хартия:

Драги мистър Поаро,

Какво ще кажете сега? Едно на нула за мене, струва ми се.

Андоувърската афера завърши успешно, нали така?

Но веселото започва едва сега. Разрешете да привлека вниманието Ви към Бексхил-он-сий. Датата е 25-ти т.м.

Колко приятно си прекарваме времето!

Ваш ABC

— Боже мой, Поаро! — възкликнах аз. — Значи ли това, че този изверг смята да извърши второ убийство.

— Естествено, Хейстингс, ти какво друго очакваш? Или си мислеше, че Андоувърската афера е просто един изолиран случай? Нима не помниш, че казах: «Това е началото»?

— Но това е ужасно!

— Да, това е ужасно!

— Имаме работа с вманиачен убиец.

— Да.

Неговото спокойствие беше по-внушително от всякакво избухване. Потреперих и му върнах писмото.

Утрото ни завари на заседание на високо равнище. Присъствуваха главният инспектор на Съсекс, помощник-комисарят на криминалното отделение, инспектор Глен от Андоувър, груповият полицейски началник на съсекската полиция — Картър, Джап, един млад инспектор на име Кроум и доктор Томпсън — известният психиатър. Този път клеймото върху плика беше от Хампстед, но според Поаро не биваше да се придава голямо значение на този факт.

Случаят беше разгледан от всички страни. Доктор Томпсън беше приятен човек на средна възраст, който въпреки образованието си се изразяваше на прост език, като избягваше професионалната терминология.

— Няма съмнение — каза помощник-комисарят, — че двете писма са дело на една и съща ръка. И двете са написани от един и същ човек.

— И можем да сме сигурни, че този човек е извършил андоувърското убийство.

— Точно така. И сега имаме едно конкретно предупреждение, че второ убийство е насрочено за 25-ти — това е вдругиден — в Бексхил. Какви мерки можем да вземем?

Главният инспектор на Съсекс погледна към груповия началник.

— Е, Картър, какво ще кажете?

Картър поклати важно глава.

— Трудно е да се каже, сър. Нищо не ни подсказва коя може да бъде жертвата. Казано ясно и просто: какви мерки можем да вземем?

— Имам една идея — промърмори Поаро.

Всички лица се обърнаха към него.

— Мисля, че е вероятно презимето на предполагаемата жертва да започва с буквата «В».

— Това е вече нещо — каза груповият началник колебливо.

— Азбучен комплекс — каза доктор Томпсън замислено.

— Само предполагам — нищо повече. Мина ми през ума, когато гледах името Ашър написано ясно вред вратата на магазина на жената, убита миналия месец. Затова, като прочетох в писмото Бексхил, ми хрумна, че може би както мястото, така и жертвата са избрани по азбучен ред.

— Възможно е — каза докторът, — но, от друга страна, името Ашър може да е чисто съвпадение, а жертвата и този път, независимо от името, да бъде стара жена, собственичка на магазин. Не забравяйте, че имаме работа с един луд. Засега той все още не ни е оставил следи, които да изяснят подбудите му.

— Може ли един луд да има подбуди, сър? — попита груповият началник скептично.

— Разбира се, че може. Твърдата логика е една от характерните черти на манията за убийство. Един луд може да си внуши, че е предопределен от всевишния да убива свещеници, лекари или стари жени в магазини за цигари и винаги зад това се крие някаква съвсем логична причина. Не бива да си втълпяваме, че подборът му е обезателно по азбучен ред. Това, че Бексхил следва след Андоувър, може да е чисто съвпадение.

— Но поне можем да вземем някакви предпазни мерки, Картър, и да предупредим всички, чиито имена започват с В, особено собствениците на малки магазинчета, и да сложим постове около магазините за цигари и вестници, обслужвани от един човек. Не мисля, че можем да направим нещо повече от това. И, естествено, да не изпускаме от очи никой чужденец, доколкото е по силите ни.

Груповият началник изстена:

— Сега, когато разпускат училищата и започват ваканциите и отпуските? Градът ще бъде наводнен от летовници тази седмица.

— Длъжни сме да направим всичко, каквото можем — отсече главният инспектор.

Инспектор Глен също взе думата:

— Аз няма да изпускам от очи никой, свързан с делото «Ашър». Онези двамата свидетели, Партридж и Ридъл, и естествено самия Ашър. Ако проявят някакво желание да напуснат Андоувър, ще бъдат проследени.

След още няколко предложения и малко общи приказки съвещанието приключи.

— Поаро — казах аз, когато вървяхме покрай реката, — това престъпление сигурно може да бъде предотвратено.

Той обърна измореното си лице към мене.

— Като противопоставим здравия разум на целия град срещу лудостта на един ли? Боя се, Хейстингс, много се боя… Спомни си колко дълго продължи успехът на Джек Великолепния.

— Това е ужасно — казах аз.

— Лудостта, Хейстингс, е нещо ужасно… Страхувам се, много се страхувам…