Агата Кристи
Азбучните убийства (22)

Глава XXII
(Не лично от капитан Хейстингс)

Мистър Александър Бонапарт Къст седеше неподвижен. Закуската му стоеше пред него студена и недокосната. Върху чайника беше подпрян един вестник, който мистър Къст четеше с жаден интерес.

Изведнъж той скочи, разходи се напред-назад из стаята и отново се отпусна в едно кресло до прозореца. С приглушен стон той се хвана за главата.

Той не чу кога вратата се отвори и на прага застана хазяйката му — мисис Марбъри.

— Мислех си, мистър Къст, дали ще искате един хубав… я, какво има? Не сте ли добре?

Мистър Къст вдигна глава.

— Нищо, няма ми нищо, мисис Марбъри. Не се чувствувам добре тази сутрин.

Мисис Марбъри хвърли проницателен поглед към подноса със закуската.

— Виждам. Дори не сте се докоснали до яденето. Пак ли главата?

— Не, тоест да… Чувствувам се малко не на себе си.

— О, искрено съжалявам. В такъв случай днес сигурно няма да излизате?

Мистър Къст рязко се изправи.

— Не, не. Трябва да отида. Работата е важна, много важна.

Ръцете му трепереха. Като го видя така възбуден, мисис Марбъри се опита да го успокои.

— Е, щом трябва, трябва. Далече ли отивате този път?

— Не, отивам в… — той се запъна — в Челтенхъм.

Имаше нещо толкова особено в начина, по който произнесе думата, че мисис Марбъри го погледна учудено.

— Челтенхъм е приятно място — каза тя разговорчиво. — Веднъж отидох там от Бристол. Магазините са толкова хубави.

— Да, предполагам, че е така.

Мисис Марбъри се наведе вдървено (тя въобще трудно се навеждаше), за да вдигне смачкания вестник от пода.

— Напоследък не пишат за нищо друго освен за тази афера с убийствата — каза тя, хвърляйки поглед върху заглавията, преди да го остави на масата. — Направо ме побиват тръпки от тази работа. Аз не го чета. Сякаш отново слушам за Джак Великолепния.

Устните на мистър Къст се помръднаха, но никакъв звук не излезе от тях.

— Донкастър — там е намислил да извърши следващото убийство — каза мисис Марбъри. — И то утре! Човек настръхва при тази мисъл. Ако живеех в Донкастър и името ми започваше с Д, щях на всяка цена да замина с първия влак. Не бих рискувала нито за миг. Какво казахте, мистър Къст?

— Нищо, мисис Марбъри, нищо.

— Без съмнение той мисли, че най-добра възможност ще му се отдаде на конните състезания. Казват, че ще докарат там стотици полицаи и… Но, мистър Къст, Вие наистина изглеждате зле. По-добре глътнете нещо. Действително не би трябвало да пътувате днес.

Мистър Къст се опомни.

— Трябва, мисис Марбъри. Винаги съм изпълнявал точно ангажиментите си. Трябва да се оправдава доверието на хората. След като си се нагърбил с нещо, изпълнявай докрай. Това е единственият начин да успееш в бизнеса.

— Но при положение че сте болен?

— Не съм болен, мисис Марбъри. Просто малко съм разтревожен за… някои лични въпроси. Лошо спах. Наистина нищо ми няма.

Това беше казано така твърдо, че на мисис Марбъри не й остана нищо друго, освен да прибере закуската и да напусне неохотно стаята.

Мистър Къст измъкна изпод кревата един куфар и започна да си стяга багажа. Пижама, тоалетни принадлежности, чиста риза, кожени чехли. После отключи бюфета и прехвърли от лавицата в куфара десетина плоски картонени кутии с размери приблизително десет на седем инча. Той хвърли поглед върху железопътния справочник на масата и излезе от стаята с куфара в ръка. В хола се спря, за да си сложи шапката и палтото. Докато вършеше това, той така дълбоко въздъхна, че момичето, което излезе от една странична врата, озадачено го погледна.

— Какво има, мистър Къст?

— Нищо, мис Лили.

— Така дълбоко въздъхнахте!

Мистър Къст попита внезапно:

— Вярвате ли в предчувствия, мис Лили?

— Не знам, не мога да Ви кажа. Естествено, има дни, когато ти се струва, всичко върви наопаки, и дни, когато чувствуваш, че всичко е наред.

— Така е — каза мистър Къст.

Той отново въздъхна.

— Е, довиждане, мис Лили. Вие бяхте така мила към мене.

— Е, не си вземайте довиждане, като че ли си отивате завинаги — засмя се Лили.

— Не, не, разбира се, че не.

— Ще се видим отново в петък — смееше се момичето. — Къде отивате този път? Пак ли по крайбрежието?

— Не, не… ъ… Челтенхъм.

— Това също е добре, но не колкото Торки. Сигурно е било чудесно там. Догодина искам да прекарам там ваканцията си. Между впрочем трябва да сте били доста близо до мястото, където е станало ABC убийството. Станало е, докато сте били там, нали?

— Е, да. Но Карстън е на шест-седем мили от Торки.

— Все пак трябва да е било много интересно! Нищо чудно да сте минали покрай убиеца! Може да сте били съвсем близо до него.

— Да, разбира се, възможно е — каза мистър Къст с такава изкривена и ужасна усмивка, че дори Лили Марбъри я забеляза.

— О, мистър Къст, Вие не изглеждате добре.

— О, добре съм, много съм добре. Довиждане мис Марбъри.

Той несръчно вдигна шапката си, вдигна куфара и направо излетя от стаята.

— Смешен човек — каза Лили Марбъри снизходително. — Като че ли е малко смахнат.

 

 

Инспектор Кроум каза на подчинения си:

— Изгответе ми списък на всички фирми, произвеждащи чорапи, и ми го пратете. Искам и списък на всичките им агенти — нали знаете, тези, които продават на комисионна и ходят по къщите.

— Във връзка със случая ABC ли, сър?

— Да. Една от идеите на мистър Еркюл Поаро — тонът на инспектора беше презрителен. — По всяка вероятност това е празна работа, но не бива да пренебрегваме и най-малкия шанс.

— Така е, сър. На времето си мистър Поаро може да е вършил добра работа, но сега ми се вижда малко изкуфял.

— Той е шарлатанин — каза инспектор Кроум. — Вечно позира. Някои хора се хващат, но не и аз. А сега да си поговорим за приготовленията в Донкастър…

 

 

Том Хартигън каза на Лили Марбъри:

— Видях вашия ветеран тази сутрин.

— Кой? Мистър Къст ли?

— Да, Къст. На Юстънската гара. Изглеждаше като мокра кокошка, както винаги. Имам чувството, че не е много наред. Някой би трябвало да се грижи за него. Първо си изтърва вестника, после билета. Аз го вдигнах и му го подадох, а на него и през ум не му беше минало, че го е загубил. Поблагодари ми с неспокоен глас, но не мисля, че ме позна.

— Е — каза Лили, — той само те е виждал в коридора, и то не много често.

Те направиха един кръг по дансинга.

— Танцуваш великолепно — каза Том.

— Продължавай — каза Лили и се притисна по-плътно до него.

Те направиха още един кръг.

— Юстън ли каза или Падингтън? — рязко попита Лили. — Имам предвид, където си видял стария Къст.

— Юстън.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?

— Странно. Мислех, че за Челтенхъм се отива от Падингтънската гара.

— Така е, но старият Къст не отиваше в Челтенхъм, а в Донкастър.

— Не е вярно, в Челтенхъм.

— В Донкастър, моето момиче. В края на краищата аз му вдигнах билета.

— Да, но той ми каза, че отива в Челтенхъм. Сигурна съм в това.

— О, не си разбрала добре. Убеден съм, че отиваше в Донкастър. Върви им на някои хора. Аз съм заложил на коня Файрфлай и бих искал да го видя как бяга.

— Не мисля, че мистър Къст ходи на конни състезания, не е този тип. О, Том, надявам се, че няма да го убият. Нали в Донкастър ще става ABC убийството.

— Нищо няма да му се случаи на Къст. Името му не започва с Д.

— Можеха да го убият миналия път. Той беше в Торки, близо до Карстън, когато стана последното убийство.

— Така ли? Какво съвпадение, нали?

Той се засмя.

— Да не е бил в Бексхил предишния път?

Лили смръщи вежди.

— Нямаше го тогава… Да, спомням си, че го нямаше, защото си беше забравил банския костюм. Мама му го поправяше и каза: «Ето на, мистър Къст така си и замина без банския.» А аз й казах: «Е, голяма работа, един стар бански. Такова ужасно убийство е станало в Бексхил — едно момиче е било удушено, а ти — бански!»

— Щом му е трябвал бански, значи е отивал на море. Знаеш ли, Лили — лицето му развеселено се набръчка, — представяш ли си това старо изкопаемо да е убиецът.

— Бедният мистър Къст? Той не може да убие дори муха — засмя се Лили.

И те продължиха да танцуват щастливо. Съзнанието им беше изпълнено единствено от удоволствието, че са заедно. Но в подсъзнанието им нещо ги гризеше…