Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2022)

Издание:

Агата Кристи. Азбучните убийства

Библиотека „Лъч“, № 27

За криминални разузнаватели повести и романи

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Превели от английски Радка Лафчиева, Жечка Георгиева

 

Редактор Иван Иванов

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Маргарита Маркова

 

Дадена за печат на 23. VIII. 1968 година. Излязла от печат на 30. XI. 1968 година. Формат 1/32 70/90. Печатни коли 17,25 Поръчка № 177.

Печат: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

 

Agatha Christie. The A.B.C. Murders

Pan Books, London, 1965

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава XVII
Нищо ново

С убийството на сър Кармайкъл Кларк аферата ABC стана най-важното събитие на деня.

Вестниците не пишеха за нищо друго. Съобщаваха за откриването на най-различни улики. Пишеха, че предстоят арести. Появяваха се снимки на всяко лице или място, което имаше някаква далечна връзка с убийството. Вземаха се интервюта от всеки, който би се съгласил да говори. Задаваха се въпроси дори в парламента.

Андоувърското убийство беше допълнено от още две.

В Скотланд Ярд вярваха, че най-добрият начин да се хване убиецът е, като се даде пълна гласност на въпроса. Населението на Англия се превърна в една армия от любители детективи. На страниците на «Дейли Фликър» се появи вдъхновеното заглавие:

«ТОЙ МОЖЕ ДА Е ВЪВ ВАШИЯ ГРАД».

Разбира се, Поаро си изпати най-много от цялата тази работа. Писмата, които беше получил, бяха публикувани и факсимилирани. Него го обвиняваха за това, че не е предотвратил убийствата и същевременно го защищаваха, основавайки се на това, че всеки момент може да назове убиеца.

Репортери непрекъснато го гонеха за интервюта.

КАКВО КАЗВА МОСЮ ПОАРО ДНЕС?

След това обикновено следваше половин колона глупости.

МОСЮ ПОАРО ОБМИСЛЯ СЕРИОЗНО ПОЛОЖЕНИЕТО
МОСЮ ПОАРО В НАВЕЧЕРИЕТО НА УСПЕХА
КАПИТАН ХЕЙСТИНГС, ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОСЮ ПОАРО, КАЗА ПРЕД НАШИЯ СПЕЦИАЛЕН КОРЕСПОНДЕНТ…

— Поаро — извиках аз, — моля те, повярвай ми. Никога не съм говорил такива неща.

Приятелят ми отговори добродушно:

— Знам, Хейстингс, знам. Има страшно голяма разлика между произнесената и написаната дума. Има начин, по който думите на едно изречение могат да се разместят така, че първоначалният му смисъл да се измени напълно.

— Няма да ми е приятно, ако си помислиш, че съм казал…

— Не се тревожи. Всичко това е без значение. Тези измислици дори могат да ни помогнат.

— Как?

— Eh, bien — каза Поаро намръщено. — Ако нашият луд прочете това, което «Дейли Блейг» пише, че съм казал днес, той ще загуби цялото си уважение към мене като към противник!

Може би ви оставям с впечатлението, че нищо съществено не се е вършило във връзка с разследването. Напротив, Скотланд Ярд и полицията на много графства бяха неуморими в изясняването и на най-малките улики.

Хотелиери, собственици на квартири и пансиони — всички, намиращи се в радиуса на престъпленията — бяха подробно разпитани.

Стотиците истории на хора с богато въображение, които бяха видели «мъж със странна външност и неспокойни очи» или забелязали «мъж със зловещо лице да се прокрадва наоколо», бяха проверени до най-малки подробности. Нито едно съобщение, дори и най-съмнителното, не беше пренебрегнато. Влакове, автобуси, трамваи, будки; носачи, кондуктори, книжари — всичко това беше подложено на най-щателна проверка.

Много хора бяха задържани и разпитвани дотогава, докато полицията не получеше задоволителни отговори относно техните действия през въпросната нощ.

Крайният резултат не беше, съвсем нищожен. Някои изявления бяха отбелязани като евентуално ценни, но без по-нататъшни показания, те не водеха до никъде.

Докато Кроум и колегите му бяха неуморни, Поаро ми изглеждаше странно безразличен. Само спорехме от време на време:

— Но какво искаш от мене да правя, приятелю? Рутинирани разпити? Полицията ги прави по-добре от мене. Винаги искаш от мене да тичам и душа наоколо.

— Вместо което ти стоиш вкъщи като… като…

— Разумен човек! Моята сила, Хейстингс, е в главата ми, а не в краката ми! През цялото време, докато ти си мислиш, че бездействувам, аз разсъждавам.

— Разсъждаваш! — извиках аз. — Сега време ли е за разсъждения?

— Да, хиляди пъти да!

— Но какво можеш да спечелиш с разсъжденията си? Ти знаеш фактите от трите убийства наизуст.

— Аз не разсъждавам върху фактите, а върху психиката на убиеца.

— Психиката на един луд!

— Точно така. И за това не мога да я разбера лесно. Когато знам какво представлява убиецът, аз ще мога да открия кой е той. И аз непрекъснато научавам нови неща за него. Какво знаехме за убиеца след андоувърското престъпление? — Почти нищо. След бексхилското? — Малко повече. А след карстънското убийство? — Още повече. Аз започвам да виждам не това, което ти би искал да видиш — очертанията на една физика, а очертанията на една психика! Един ум, който се движи и работи в определени насоки. След следващото убийство…

— Поаро!

Приятелят ми ме погледна безучастно.

— Но да, Хейстингс. Мисля, че ще последва и друго убийство. Много зависи от la chance[1]. Досега нашият inconnu имаше късмет. Но този път шансът може да се обърне срещу него. Във всеки случай след още едно убийство ние ще знаем още повече. Престъплението е много издайническо нещо. Колкото и да променяш методите си, твоите вкусове, навици, състоянието на ума и душата ти винаги се разкриват чрез действията ти. В тази афера има много объркващи неща (понякога дори ти се струва, че имаш работа с двама души), но скоро контурите ще се изяснят и аз ще знам.

— Кой го е извършил ли?

— Не, Хейстингс, аз няма да знам името и адреса му. Аз ще знам какъв човек е той…

— И тогава?

— Et alors je vais a la peche.[2]

Изглеждах доста объркан, затова той продължи:

— Нали разбираш, Хейстингс, един виртуозен рибар знае точно каква муха да сложи на въдицата си за всеки вид риба. Така и аз ще сложа точния вид муха.

— И след това?

— След това! След това! Ти не си по-добър от надменния Кроум с неговото вечно «нима». Eh bien, след това той ще захапе въдицата, а ние ще навиваме макарата…

— А дотогава хората ще умират наляво и надясно.

— Само трима души. А всяка седмица загиват при катастрофи около 120 души.

— Това е съвсем друго.

— Предполагам, че на тези, които умират, им е безразлично. За другите — за роднините и приятелите — да, има разлика. Но има поне едно нещо, което ме радва в този случай.

— Най-после да чуем нещо радостно!

— Inutile[3] да бъдеш толкова саркастичен. Радва ме това, че сянката на подозрението не пада върху невинни хора, върху близките на убитите.

— Това не е ли по-лошо?

— Не, не, хиляди пъти не! Няма нищо по-страшно от това, да живееш в атмосфера на постоянно подозрение; да виждаш очи, които те следят и как любовта в тях се превръща в страх. Няма нищо по-страшно от това да подозираш тези, които са ти близки и скъпи… Това отравя душата. Но поне в това, че е отровил живота на невинните, не можем да обвиним ABC.

— Скоро ще започнеш и да го оправдаваш — казах аз с горчивина.

— А защо не! Той може да се мисли за напълно прав. И можем да свършим с това, че да споделим неговото гледище.

— Глупости, Поаро!

— Уви! Аз те шокирах. Първо моето бездействие, а сега моите възгледи.

Поклатих глава, без да отговоря.

— Все пак — каза Поаро след известно време — аз имам един план, който ще ти хареса, тъй като е активен, а не пасивен. Освен това ще предизвика много разговори и няма да изисква никакво мислене.

Тонът му не ми хареса много.

— Какъв е той? — попитах аз предпазливо.

— Да изтръгнем от приятелите, роднините и слугите на жертвите всичко, което те знаят.

— Подозираш ги, че крият някои неща значи?

— Не преднамерено. Но когато накараш човек да каже всичко, той, без да иска, подбира. Ако аз ти кажа сега да ми разкажеш какво си правил вчера, ти сигурно ще ми отговориш: «Станах в 9 часа, закусих половин час след това яйца с бекон и кафе, отидох в клуба си и т.н.» Няма обаче да споменеш: «Счупих си нокътя и трябваше да го отрежа. Позвъних да ми донесат вода за бръснене. Разлях малко кафе върху покривката. Изчетках шапката си и я сложих на главата.» Човек не може да каже всичко. Затова той избира какво да каже. Когато стане убийство, хората избират това, което те мислят, че е важно. Но много често грешат!

— А как ще стигнеш до важното?

— Както ти казах преди малко, просто чрез разговор! Чрез говорене! Като обсъждаме някои случки, човек или ден отново и отново, допълнителни подробности могат да излязат наяве.

— Какви подробности?

— Естествено, неизвестни за мене, а и много излишни покрай тях. Вече мина доста време и обикновените неща трябва да са си възвърнали предишното значение. Срещу всички логични закони е в три свързани убийства да няма нито един факт, който да хвърли светлина върху случая. Трябва да има някоя незабележителна случка, някоя обикновена забележка, които да ни насочат. Признавам, че това значи да търсиш игла в купа сено, но в сеното има игла, убеден съм в това!

Всичко това ми прозвуча крайно мъгливо и неясно.

— Нима не разбираш? Умствените ти способности са по-малки от тези на една обикновена прислужничка.

Той ми подаде едно писмо. Беше написано красиво, с наклонен ученически почерк.

Драги господине,

Извинете, че Ви безпокоя с писмото си. Много мислих, откакто се случиха двете ужасни убийства, последвали лелиното. Изглежда, че се намираме в едно и също положение. Видях във вестника снимката на младата дама — сестрата на убитото момиче от Бексхил. Осмелих се да й пиша и да й съобщя, че отивам в Лондон да си търся работа, и я попитах дали мога да постъпя при нея или при майка й, тъй като две глави могат да измислят нещо по-умно от една, и че няма да искам голяма заплата, а само да открием кой е този изверг; може би, ако си разкажем всичко, което знаем, нещо ще излезе наяве.

Младата дама ми отговори много мило и ми писа, че тя работи в някаква кантора и живее в общежитие, но ми предложи да пиша на Вас и каза, че и тя мисли като мене. Каза, че нещастието ни е общо и че трябва да се поддържаме един други в бедата. Така че, сър, пиша Ви, за да Ви съобщя, че пристигам в Лондон, и да Ви дам адреса си.

Надявам се, че не съм Ви обезпокоила.

С уважение

Мери Драуър

— Мери Драуър — каза Поаро — е много интелигентно момиче.

Той взе друго писмо.

— Прочети това.

Беше от Франклин Кларк и в него се казваше, че той пристига в Лондон и, ако е удобно, ще намине към Поаро на следващия ден.

— Не се отчайвай, mon ami — каза Поаро. — Вече започваме да действуваме.

Бележки

[1] Късметът (фр.). — Б.е.ред.

[2] Е, добре, аз отивам на лов (фр.). — Б.е.ред.

[3] Ненужно (фр.). — Б.е.ред.