Агата Кристи
Азбучните убийства (27)

Глава XXVII
Донкастърското убийство

Влизайки по петите на Поаро, аз чух последните думи на инспектор Кроум.

И двамата, началникът на полицията и той, изглеждаха разтревожени и потиснати.

Полковник Андерсън ни поздрави с кимване на глава.

— Радвам се, че Ви виждам, мосю Поаро — каза той вежливо. Мисля, той се досети, че сме дочули забележката на инспектор Кроум. — Ние пак загазихме.

— Ново «ABC» убийство?

— Да. Много дръзка работа. Навел се над човека и го промушил с нож в гърба.

— Този път с нож значи?

— Да. Разнообразява методите си, нали? Удар по главата, удушване, сега пък нож. Обича разнообразието дяволът — какво? Ето медицинската експертиза, ако искате да хвърлите поглед.

Той подаде на Поаро един лист.

— Установихте ли самоличността на убития? — попита Поаро. — Значи на пода до краката му имаше «ABC»? — добави, той.

— Да. Този път «ABC» сбърка, ако от това ни става по-леко. Убитият се казва Ърлсфилд^[1], Джордж Ърлсфилд. Бръснар по професия.

— Интересно — отбеляза Поаро.

— Може би е прескочил една буква — предположи полковникът.

Приятелят ми поклати съмнително глава.

— Да разпитаме ли другия свидетел? — попита Кроум. — Бърза да си отиде вкъщи.

— Да, да, нека продължим.

Въведоха един мъж на средна възраст, който много приличаше на Жабока-лакей от «Алиса в страната на чудесата». От възбуда гласът му беше станал писклив.

— Това е най-поразяващата случка в моя живот — изписука той. — Аз имам слабо сърце, сър, много слабо сърце и това можеше да ми… да ми коства живота.

— Вашето име, моля — каза инспекторът.

— Даунс. Роджър Емануел Даунс.

— Професия?

— Учител съм в мъжкото училище в Хайфилд.

— А сега, мистър Даунс, разкажете ни със свои думи какво се случи.

— Мога да ви кажа накратко, господа. Когато филмът свърши, аз станах от мястото си. Мястото от лявата ми страна беше празно, но на това след него седеше някакъв мъж, явно заспал. Аз не можех да мина, тъй като краката му бяха протегнати напред. Помолих го да ми направи път да мина. Той не се помръдна и аз повторих молбата си на… ъ… малко по-висок глас. Той пак не отговори. Тогава аз го разтърсих за рамото, за да го събудя. Тялото му се изхлузи надолу и аз разбрах, че той е или в безсъзнание, или сериозно болен. Аз извиках: «На този господин му е прилошало. Доведете разпоредителя.» Разпоредителят дойде. Когато дръпнах ръката си от рамото му, видях, че тя е мокра и червена… Тогава разбрах, че мъжът е бил заклан. В същия момент разпоредителят забеляза «ABC» справочника… Уверявам ви, джентълмени, ударът беше ужасен! Можеше всичко да се случи. От години страдам от болно сърце…

Полковник Андерсън гледаше мистър Даунс с любопитство.

— Можете да се смятате за човек с голям късмет, сър.

— Но аз се смятам за такъв, сър. Не получих дори сърцебиене!

— Не ме разбирате, мистър Даунс. Казвате, че сте седели през две места от убития?

— Всъщност отначало бях седнал до него, но после се преместих, за да съм зад празно място.

— Вие сте на еднаква височина с убития и горе-долу с подобни фигури и сте имали вълнен шал около врата, така както и той, нали?

— Не виждам… — започна мистър Даунс сковано.

— Обяснявам Ви, човече — каза полковник Андресън, — къде е бил късметът Ви. По един или друг начин, когато Ви е проследил, убиецът се е объркал. Той е избрал погрешен гръб. Главата си давам, мистър Даунс, че ножът е бил предназначен за Вас!

Колкото и героично да беше понесло сърцето на мистър Даунс предишните изпитания, този път то не можа да издържи. Той се свлече на един стол, задъха се, а лицето му стана моравочервено.

— Вода — изпъшка той, — вода…

Подадоха му една чаша. Той преглътна няколко пъти и постепенно си възвърна нормалното състояние.

— Аз? — каза той. — Но защо аз?

— Изглежда, че е така — каза Кроум. — Всъщност това е единственото обяснение.

— Искате да кажете, че този човек… този… този въплътен демон… този кръвожаден луд е преследвал мене и е чакал възможност?

— Точно това е мисълта ми.

— Но за бога, защо аз! — попита изуменият учител.

Инспектор Кроум се пребори с изкушението да каже: «Защо не?» и вместо това отговори:

— Страхувам се, че не можем да очакваме от един луд да обясни действията си.

— Господи, смили се над мене! — гласът му премина в шепот.

Той стана. Изведнъж се превърна в стар и сломен човек.

— Ако не ви трябвам вече, господа, бих си отишъл. Аз… аз не се чувствувам много добре.

— Но да, разбира се, мистър Даунс. Ще изпратя с Вас един полицай, да не би да Ви се случи нещо.

— Не, не, благодаря. Не е необходимо.

— Все пак нека го придружат — дрезгаво каза полковник Андерсън.

Той извърна очи и зададе с поглед на инспектора някакъв неуловим въпрос. Последният му отговори със също така неуловимо кимване.

Мистър Даунс си излезе разтреперан.

— Той не се и досети — каза полковник Андерсън. — Може да станат двама, а?

— Да, сър. Вашият инспектор Райс се разпореди вече. Къщата ще бъде поставена под наблюдение.

— Вие смятате — каза Поаро, — че когато ABC разбере грешката си, той ще се опита пак?

Андерсън кимна.

— Не е изключено — каза той. — Този ABC изглежда много методичен човек. Той ще се разстрои, ако нещата не вървят по предначертания план.

Поаро кимна замислено.

— Иска ми се да му имаме описанието — каза полковник Андерсън раздразнено. — Все така сме в неведение както и по-рано.

— Може и да научим как изглежда — каза Поаро.

— Мислите ли? Да, възможно е. Дявол да ги вземе, нямат ли очи да гледат?

— Имайте търпение — каза Поаро.

— Изглеждате много уверен, мосю Поаро. Може би имате основание за такъв оптимизъм?

— Да, полковник Андерсън. Досега убиецът не е правил грешка, но в най-скоро време ще направи.

— Ако това е единственото Ви основание — започна началникът на полицията и изсумтя презрително, но го прекъснаха.

— Дошъл е мистър Бол от «Черния лебед» с някаква млада дама, сър. Твърди, че има да Ви каже нещо, което може да Ви помогне.

— Доведете ги. Доведете ги. Всичко, което може да ни помогне, е добре дошло.

Мистър Бол от «Черния лебед» беше едър, тромав и бавно мислещ човек. Издаваше силна миризма на бира. Придружаваше го пълна млада жена с кръгли очи, явно намираща се в състояние на силна възбуда.

— Надявам се, че не се натрапвам и не губя скъпоценното Ви време — каза мистър Бол с нисък, бавен глас. — Но това момиче, Мери, твърди, че има да Ви каже нещо, което трябва да знаете.

Мери се изкиска нерешително.

— Хайде, момичето ми, кажи какво има — каза Андерсън. — Как се казваш?

— Мери, сър, Мери Страуд.

— Е, Мери, говори.

Мери обърна кръглите си очи към господаря си.

— Тя разнася топлата вода в спалните на посетителите — дойде й на помощ мистър Бол. — В момента при нас са отседнали пет-шест души. Някои са дошли заради надбягванията, а други по работа.

— Да, да — каза Андерсън нетърпеливо.

— Хайде, момиче — каза мистър Бол, — не се страхувай, разкажи всичко.

Мери задъхано започна да разказва:

— Аз почуках на вратата и никой не ми отвори, иначе не бих влязла, освен ако господинът не ми каже «влез», но тъй като той не се обади, аз влязох и го видях, че си мие ръцете.

Тя спря и си пое дълбоко дъх.

— Продължавай, момичето ми — каза Андерсън.

Мери погледна отново господаря си и като че ли вдъхновена от бавното му кимване, продължи: «Нося Ви топлата вода, сър — казах аз. — Почуках, но не ме чухте.» А той каза: «О, аз се измих със студена.» Тогава естествено аз погледнах към умивалника и о, боже мой, водата беше червена!

— Червена? — рязко попита Андерсън.

Бол се намеси:

— Тя ми каза, че си бил съблякъл сакото и държал ръкава, а той бил целият мокър, нали така, моето момиче?

— Да, сър, точно така.

После продължи:

— А лицето му, сър, изглеждаше странно, ужасно странно. Направо ме изплаши.

— Кога беше това? — остро попита Андерсън.

— Около пет и петнадесет, доколкото си спомням.

— Преди близо три часа — отсече Андерсън. — Защо не дойдохте веднага?

— Аз самият научих късно — каза Бол, — чак когато чухме, че е станало друго убийство. Тогава момичето изпищя, че това в умивалника може да е било кръв, аз я попитах какво иска да каже и тя ми обясни. Е, това ми прозвуча подозрително и аз лично се качих горе. В стаята нямаше никой. Поразпитах тук-там и едно от момичетата в двора ми каза, че е видяло някакъв да се измъква от там и по описанието разбрах, че е той. И така аз казах на тая мадама тука, че трябва да дойде в полицията. На Мери хич не й хареса тази идея и аз й казах, че ще дойда с нея.

Инспектор Кроум взе един лист.

— Опишете този човек — каза той. — Колкото можете по-бързо. Няма време за губене.

— Среден ръст — каза Мери — и прегърбен и носеше очила.

— Дрехите му?

— Тъмен костюм и мека шапка. Доста одърпан.

Тя не можа да каже нищо повече от това.

Инспектор Кроум не настоя. Скоро телефоните заработиха, но нито инспекторът, нито началникът на полицията таяха големи надежди.

Кроум установи, че когато се е измъквал през двора, човекът не е носел нито чанта, нито куфар.

— Това може да ни бъде от полза — каза той.

Изпратиха незабавно двама души в «Черния лебед». Придружиха ги мистър Бол, надут от гордост, и разплаканата Мери.

Сержантът се върна десет минути по-късно.

— Донесох адресната книга на хотела, сър, — каза той. — Ето подписа му.

Ние се струпахме около него. Почеркът беше ситен и сбит, трудно се разчиташе.

— А. В. Кейс или Каш? — каза началникът на полицията.

— ABC — каза Кроум многозначително.

— А какво става с багажа? — попита Андерсън.

— Един голям куфар, сър, пълен с малки картонени кутии.

— Кутии? Какво има в тях?

— Чорапи, сър. Копринени чорапи.

Кроум се обърна към Поаро:

— Поздравявам Ви — каза той. — Вашата хипотеза излезе вярна.