Агата Кристи
Азбучните убийства (20)

Глава XX
Лейди Кларк

В облика на Коумсайд, когато го посетихме за втори път, имаше някаква дълбока тъга. Това може би се дължеше отчасти на времето — беше един от ония влажни септемврийски дни, когато вече се чувствува дъхът на есента — и отчасти на спуснатите капаци на прозорците. Стаите на долния етаж бяха затворени и необитаеми, а тази, в която ни поканиха, беше влажна и задушна.

Една медицинска сестра с авторитетен вид влезе при нас, като смъкваше надолу колосаните си маншети.

— Мосю Поаро? — попита тя припряно. — Аз съм сестра Капстик. Получих писмото на мистър Кларк, в което пише, че ще дойдете.

Поаро попита как е здравето на лейди Кларк.

— Като се вземе всичко предвид, не толкова лошо.

Реших, че нейното «като се вземе всичко предвид» означава: като се вземе предвид това, че е на смъртен одър.

— Естествено, няма надежда за някакво голямо подобрение, но един нов начин на лекуване облекчи много състоянието й. Доктор Лоугън го намира за напълно задоволително.

— Но е вярно, нали, че тя вече няма да оздравее?

— О, ние не казваме това — каза сестра Капстик, малко шокирана от този прям начин на говорене.

— Предполагам, че смъртта на съпруга й е голям удар за нея?

— Е, мосю Поаро, за нея ударът не беше толкова голям, колкото би бил за един човек с нормално здраве. В състоянието, в което се намира, лейди Кларк вижда нещата неясно.

— Извинете за въпроса, но бяха ли те силно привързани един към друг?

— О, да, те бяха много щастливо семейство. Той, горкият, много се тревожеше за нея. А за един лекар, какъвто беше той, е много по-тежко, нали разбирате. Те не могат да се залъгват с празни надежди. В началото тази мисъл просто го гнетеше.

— В началото? А по-късно?

— Човек свиква с всичко. А освен това сър Кармайкъл си имаше своята колекция. Хобито е голямо утешение за един мъж. Той често ходеше по разпродажби, а освен това двамата с мис Грей бяха заети с пренареждането и систематизирането на галерията по някакъв нов начин.

— Ах, да, мис Грей. Тя напусна, нали?

— Да, аз лично много съжалявам за това, но понякога жените си втълпяват някои неща, когато не са добре със здравето, и е безполезно да се спори е тях. По-добре е човек веднага да отстъпи. Мис Грей се показа много разумна.

— Лейди Кларк винаги ли я е мразела?

— Не, не я мразеше. Дори, струва ми се, в началото тя доста я харесваше. Но да не ви задържам повече на клюки. Пациентката ми сигурно недоумява какво става с нас.

Тя ни поведе по стълбата към една стая на първия етаж. Това, което преди е било спалня, сега беше превърнато в приятна всекидневна стая. Лейди Кларк седеше в едно голямо кресло до прозореца. Беше болезнено слаба, лицето й носеше сивия, измъчен отпечатък на разкъсваща болка. Погледът й беше блуждаещ и замъглен и аз забелязах, че зениците й бяха като две малки точици.

— Това е мосю Поаро, когото искахте да видите — каза сестра Капстик с нейния висок жизнерадостен глас.

— О, да, мосю Поаро — каза лейди Кларк разсеяно.

Тя протегна ръка.

— Моят приятел капитан Хейстингс, лейди Кларк.

Последвахме неопределения й жест и седнахме. Настъпи тишина. Имахме чувството, че лейди Кларк се унесе в дрямка. Но след малко с леко усилие тя дойде на себе си.

— Беше относно Кар, нали? Относно смъртта му. О, да!

Тя въздъхна и поклати глава, но по същия разсеян начин.

— Не сме предполагали, че така може да се случи… Бях толкова сигурна, че аз първа ще си отида… — За известно време тя потъна в размисъл. — Кар беше много здрав, просто необикновено за възрастта си. Никога не боледуваше. Беше почти на шестдесет, а изглеждаше петдесетгодишен… Да, беше много здрав…

Тя отново се унесе в своя полусън. Поаро, който беше добре запознат с действието на някои наркотици, и как създават впечатлението, че времето е безкрайно, не каза нищо.

Внезапно лейди Кларк каза:

— Да, много мило, че дойдохте. Аз казах на Франклин. Той обеща, че няма да забрави да Ви предаде. Надявам се, че Франклин няма да сглупи… Той толкова лесно се хваща на въдицата, макар че е обходил цял свят. Такива са мъжете… Те цял живот си остават момчета… Особено Франклин.

— Той е импулсивна натура — каза Поаро.

— Да, да… и голям кавалер. Мъжете са толкова глупави в това отношение. Дори Кар… — гласът й замря.

Тя поклати нервно глава.

— Всичко е така замъглено… Човешкото тяло е голяма досада, мосю Поаро, особено когато надделее над духа. Човек престава да възприема околния свят: нищо друго не го интересува, освен дали болката ще заглъхне.

— Знам, лейди Кларк. Това е една от трагедиите на този живот.

— Болката е притъпила до голяма степен способностите ми. Дори не мога да си спомня какво исках да ви кажа.

— Нещо във връзка със смъртта на съпруга Ви?

— Смъртта на Кар? Да, може би… Той е луд, горкият — убиеца имам предвид. Всичко това е от шума и динамиката на нашето време — хората не издържат. Винаги съм съжалявала лудите, сигурно чувствуват главите си много особено. Освен това да бъдеш постоянно затворен, трябва да е ужасно. Но какво друго може да се направи? Те убиват хора… — Тя поклати глава, опечалена от тази мисъл. — Още ли не сте го хванали?

— Не, не сме още.

— Той сигурно се е навъртал наблизо него ден.

— Наоколо е имало толкова много непознати, лейди Кларк. Сега е летният сезон.

— Да, аз забравих… Но те ходят по плажовете, не идват насам към нас.

— Никакъв чужденец не е идвал към къщата него ден.

— Кой каза? — неочаквано живо попита лейди Кларк.

Поаро я погледна изненадано.

— Слугите — каза той — и мис Грей.

Лейди Кларк каза натъртено:

— Онова момиче лъже!

Подскочих от изненада. Поаро ме стрелна с поглед.

Лейди Кларк продължи. Този път тя говореше трескаво:

— Аз не я харесвах, никога не съм я харесвала. Кар много я ценеше. Често казваше, че е сираче и сама на този свят. Какво толкова лошо има в това да си сираче? Понякога това е направо божа благословия. Виж, ако баща Ви е нехранимайко, а майка Ви пияница, тогава има от какво да се оплаквате. Казваше, че е храбро и способно момиче. Че работеше добре — така е. Но какво общо има тук храбростта?

— Е, хайде, скъпа, не се вълнувайте — намеси се сестра Капстик. — Не бива да се изморявате.

— Но аз незабавно я отпратих. Франклин има наглостта да ми каже, че тя можела да ми бъде утеха! Тя да ме утешава! Аз му казах — колкото по-скоро й видя гърба, толкова по-добре. Франклин е глупак! Не исках да се забърква в истории с нея. Той е още момче. Няма капка здрав разум! «Ще й дам за три месеца заплатата, ако искаш, но да си върви. Не я искам нито ден повече в къщата.» Да си болен, има едно преимущество — мъжете не могат да спорят с тебе. Той направи така, както казах аз, и тя си отиде. Сигурно се е правила на мъченица — безкрайно добра и храбра!

— Хайде, скъпа, не се нервирайте. Вредно е за Вас.

Но лейди Кларк махна пренебрежително с ръка към сестра Капстик.

— И Вие се бяхте влюбили в нея като всички останали.

— О, лейди Кларк, не говорете така. Аз действително намирах мис Грей за много мило момиче — изглеждаше толкова романтична, сякаш излязла от страниците на някой роман.

— Нямам сили да се разправям с всички вас — каза лейди Кларк уморено.

— Е, тя си отиде вече, скъпа, отиде си.

Лейди Кларк поклати немощно глава, но не каза нищо.

Поаро я попита:

— Защо нарекохте мис Грей лъжкиня?

— Защото е такава. Нали Ви е казала, че никакви непознати хора не се били приближавали до къщата?

— Да.

— Ето, видяхте ли? Аз я видях със собствените си очи от същия този прозорец да говори пред вратата с един съвършено непознат човек.

— Кога беше това?

— Сутринта на деня, в който убиха Кар — около 11 часа.

— Как изглеждаше този човек?

— Съвсем обикновен. Нямаше нищо особено във вида му.

— Джентълмен ли беше или амбулантен търговец?

— Не беше търговец. Много невзрачна личност. Не мога да си го спомня.

Внезапно остра болка се изписа на лицето й.

— Моля ви, трябва да си вървите сега… изморих се… сестра…

Ние послушно се сбогувахме.

— Странна история — казах аз на Поаро, когато се връщахме вече за Лондон. — Това за мис Грей и непознатия.

— Виждаш ли, Хейстингс? Нали ти казах — винаги може да се научи нещо ново.

— Защо ни излъга момичето за това и ни каза, че не било видяло никого?

— Може да има няколко причини — едната е много проста.

— Това е намек, че съм тъп ли? — попитах аз.

— Това е може би покана да използуваш находчивостта си. Но няма смисъл да се напрягаме. Най-лесно можем да си отговорим, като попитаме нея самата.

— А ако тя пак ни излъже?

— Това наистина би било много интересно… и показателно.

— Чудовищно е да се предположи, че такова момиче може да се съюзи с един луд.

— Точно така и затова не предполагам това.

Замислих се за известно време.

— Не им е лесно на хубавите момичета — казах накрая с въздишка.

— Du tout.^[1] Освободи ума си от тази мисъл.

— Така е — настоях аз. — Всеки е настроен против нея само защото е хубава.

— Говориш глупости, приятелю. Кой е бит настроен против нея в Коумсайд? Сър Кармайкъл? Франклин? Или сестра Капстик?

— Да, но лейди Кларк я мразеше за всички.

— Mon ami, ти си изпълнен със съчувствие към хубавите млади момичета, а аз съчувствувам на болните стари жени. Нищо чудно лейди Кларк да вижда нещата такива, каквито са, а мъжът й, Франклин Кларк и сестра Капстик да са слепи като къртици. Също и капитан Хейстингс.

— Ти си се заял нещо с това момиче, Поаро.

За мое голямо учудване той ми намигна.

— Може би искам да предизвикам рицарската ти натура, Хейстингс. Ти си винаги благородният кавалер, готов да се притече на помощ на изпаднали в беда дами — красиви дами, bien entendu^[2].

— Колко си смешен, Поаро — казах аз, като не можах да сдържа смеха си.

— Човек не може постоянно да бъде тъжен. Аз все повече започвам да се интересувам от развитието на човешките отношения, възникнали в резултат на тази трагедия. В случая има три семейни драми. Първо, в Андоувър — целият трагичен живот на мисис Ашър, с нейната борба, издръжката на мъжа й, привързаността й към племенницата. Само от това може да се напише цял роман. После Бексхил — щастливите, доволни татко и мама, двете толкова различни една от друга дъщери: хубавата, пухкава празноглавка и емоционалната, волева Меган с нейния остър ум и безкомпромисна страст към истината. И другата фигура — въздържаният млад шотландец с неговата необуздана ревност и любовта му към убитото момиче. И накрая обитателите на Коумсайд — умиращата съпруга, погълнатият от колекцията съпруг с растяща нежност и симпатия към красивото момиче, което самоотвержено му помага, и по-младият брат — енергичен, привлекателен, интересен, с романтичен ореол, породен от дългите му пътешествия.

— Разбираш ли, Хейстингс, при обикновени обстоятелства тези три драми никога не биха имали нещо общо. Те биха се развивали всяка поотделно, без да си повлияят една на друга. Случайностите и комбинациите в този живот винаги са ме привличали.

— А ето и Падингтън — беше единственото, което можах да отговоря.

Беше крайно време да му покажа нелепостта на неговите разсъждения.

При пристигането ни в Уайтхевън Меншънс ни съобщиха, че един човек очаква Поаро.

Предположих, че е Франклин или Джап, но за голямо мое учудване се оказа, че е Доналд Фрейзър.

Той беше много смутен и неясното му произношение си личеше повече от всякога.

Поаро не го притесняваше да пристъпи веднага към целта на посещението си, а вместо това ни покани на вино и сандвичи. Докато ни сервират, той взе разговора в свои ръце, разказваше къде сме били и говореше със съчувствие за болната жена.

Чак когато привършихме сандвичите и изпихме виното, той даде на разговора по-интимна насока.

— От Бексхил ли идвате, мистър Фрейзър?

— Да.

— Успяхте ли с Мили Хайли?

— Мили Хайли ли? Мили Хайли? — Фрейзър учудено повтори името. — А, онова момиче. Не, още нищо не съм направил. Аз…

Той млъкна и започна да чупи нервно ръце.

— Не знам защо дойдох при Вас — неочаквано каза той.

— Аз знам — каза Поаро.

— Не е възможно. Откъде можете да знаете?

— Дошли сте, защото има нещо, което трябва да споделите с някого. Вие сте прав. Аз съм най-подходящият човек. Говорете.

Самоувереното държание на Поаро оказа своето въздействие. Фрейзър го погледна със странен израз на благодарност и послушание.

— Така ли мислите?

— Parbleu, сигурен съм в това.

— Мосю Поаро, разбирате ли нещо от сънища?

Това беше последното нещо, което очаквах да чуя.

Поаро обаче не изглеждаше ни най-малко учуден.

— Разбирам — отговори той. — Вие сте сънували…

— Да. Сигурно ще кажете, че е напълно естествено да… да сънувам за това. Но не беше обикновен сън.

— Да?

— Сънувам го три нощи подред, сър… Струва ми се, че полудявам.

— Разкажете ми.

Лицето на Фрейзър беше посивяло. Очите му изскачаха от орбитите. Той действително приличаше на луд.

— Винаги е едно и също. Аз съм на плажа. Търся Бети. Тя се е загубила, само загубила, нали разбирате? Трябва да я намеря. Трябва да й дам колана. Аз го държа в ръката си. И тогава…

— Да?

— Сънят се променя. Аз не я търся повече. Тя е пред мене, седи на пясъка. Тя не вижда, че се приближавам. И… о, не мога…

— Продължавайте.

Гласът на Поаро беше неумолим и повелителен.

— Аз се приближавам откъм гърба й. Тя не ме чува. Аз увивам колана около шията й и дърпам, дърпам…

Агонията в гласа му беше страшна. Аз стиснах облегалката на креслото. Беше прекалено реално…

— Тя се задушава… тя е мъртва. Аз съм я удушил и когато главата й се отмята назад, аз виждам лицето й. И това е Меган, не Бети.

Той се облегна назад побледнял и разтреперан. Поаро наля още една чаша вино и му я подаде.

— Какво значи това, мосю Поаро? Защо ме преследва всяка нощ? Всяка нощ…

— Изпийте виното — заповяда Поаро.

Младият мъж се подчини, после попита с по-спокоен глас:

— Какво значи това? Аз… аз не съм я убил, нали?

Не чух какво каза Поаро, защото в този момент почука пощальонът и автоматично излязох от стаята.

Това, което извадих от кутията, изпари целия ми интерес към необикновените откровения на Доналд Фрейзър.

Изтичах веднага обратно в стаята.

— Поаро — извиках аз, — пристигна! Четвъртото писмо!

Той скочи, грабна го от ръката ми, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори. После го сложи върху масата.

Тримата започнахме да го четем едновременно.

Все още никакъв успех? Позор! Какво правите и Вие, и полицията? Е, кажете, не е ли весело? А сега къде?

Бедни мистър Поаро. Много ми е мъчно за Вас.

Ако не успееш веднъж, опитай пак.

Все още ни чака дълъг път.

Типерари? Не, това ще дойде по-късно, когато стигнем до буквата «Т».

Следващият малък инцидент ще стане в Донкастър на 11-и септември. Довиждане.

ABC