Агата Кристи
Азбучните убийства (15)

Глава XV
Сър Кармайкъл Кларк

Карстън е разположен между Бриксхъм от едната страна на Пейнтън и Торки от другата и лежи по средата на залива Торбей. Преди близо десет години той представляваше само игрища за голф, а от игрищата се спускаше към морето разкошна зелена площ, по която можеха да се видят само една-две селски къщи. Но през последните години между Карстън и Пейнтън се разви голямо строителство и брегът е осеян сега с малки къщи, вилички, нови пътища и т.н.

Сър Кармайкъл Кларк беше купил един парцел от два акра земя с прекрасна гледка към морето. Къщата, която беше построил, беше с модерна архитектура — бял, приятен за гледане правоъгълник. Ако не се смятат двете големи галерии, в които беше подредил колекцията си, къщата не беше голяма.

Пристигнахме там около 8 часа. Един местен полицай ни посрещна на гарата и ни запозна с положението.

Сър Кармайкъл Кларк имал навик да се разхожда след вечеря. Когато от полицията му позвънили малко след 23 часа, за да го предупредят, оказало се, че не се бил прибрал. И тъй като обикновено се разхождал по един и същ маршрут, не след дълго трупът му бил открит. Смъртта настъпила в резултат на силен удар отзад по главата. Върху трупа намерили един обърнат надолу разтворен «ABC».

Ние пристигнахме в Коумсайд (така се казваше къщата) около 8 часа. Вратата ни отвори възрастният управител на къщата, чиито треперещи ръце и развълнувано лице показваха колко го е разстроила трагедията.

— Добро утро, Девъръл — каза полицаят.

— Добро утро, господин Уелс.

— Това са господата от Лондон.

— Минете оттук, господа. — Той ги покани в дълга трапезария, където беше сервирана закуска.

— Сега ще съобщя на мистър Франклин. След една-две минути един едър, рус мъж със загоряло лице влезе в стаята. Това беше Франклин Кларк, единственият брат на убития.

Той имаше решителните маниери на човек, свикнал да се справя с всякакви непредвидени случаи.

— Добро утро, господа.

Инспектор Уелс ни представи:

— Това е инспектор Кроум от криминалното отделение, мистър Еркюл Поаро и… ъ… капитан Хейтър.

— Хейстингс — студено го поправих аз.

Франклин Кларк се ръкува с всеки един от нас, като едновременно с това ни поглеждаше изпитателно.

— Мога ли да ви предложа малка закуска? — каза той. — Ще обсъждаме положението, докато се храним.

Никой не възрази и скоро оказахме нужното внимание на отличните яйца с бекон и кафето.

— Сега да си дойдем на въпроса — каза Франклин Кларк. — Инспектор Уелс ми разказа набързо какво всъщност се е случило снощи, макар че, трябва да призная, това е най-невероятната история, която съм чувал през живота си. Добре ли съм разбрал, инспектор Кроум, че бедният ми брат е станал жертва на някакъв убиец маниак, че това е третото му убийство и че всеки път един разтворен «ABC» справочник е бил намиран до трупа?

— В общи линии така стоят нещата, мистър Кларк.

— Но защо? Каква полза може да извлече от такова убийство дори най-болното въображение?

Поаро поклати одобрително глава.

— Вие улучихте същността на въпроса — каза той.

— Няма да постигнем много, ако търсим подбуда в този случай, мистър Кларк — каза инспектор Кроум. — Това е работа за психиатър, макар че, мога да кажа, имам някакъв опит с психически разстроени престъпници и че подбудите им са обикновено от най-различен характер. Често това е желанието да наложи собствената си личност, да направи сензация в обществото — с една дума, да покаже, че е някой, а не никой.

— Истина ли е това, мосю Поаро?

Кларк като че ли не вярваше. Неговото запитване до Поаро не беше прието добре от инспектор Кроум, който се намръщи.

— Самата истина — отговори моят приятел.

— Във всеки случай такъв човек не може да не бъде хванат скоро — замислено каза Кларк.

— Vous croyez^[1]? Но те са хитри — ces gens l?^[2]. И не бива да забравяте, че обикновено такъв човек изглежда много невзрачен на външен вид. Той принадлежи към тази категория хора, покрай които минаваме, без да ги забележим, които пренебрегваме, дори им се подиграваме.

— Ще ми разрешите ли да Ви задам няколко въпроса, мистър Кларк? — каза Кроум, намесвайки се в разговора.

— Естествено.

— Брат Ви, доколкото разбрах, се е чувствувал снощи както винаги? Не е получавал някакво неочаквано писмо? Нещо, което да го разстрои?

— Не, беше си както винаги.

— Не беше нито разтревожен, нито разстроен?

— Извинете, инспекторе, не съм казал това. Да бъде обезпокоен и разстроен, беше нормалното състояние на брат ми.

— Защо така?

— Сигурно не знаете, че снаха ми, лейди Кларк, е в много лошо здравословно състояние. Между нас да си остане, тя страда неизлечимо от рак и няма да живее още дълго. Нейната болест постоянно тежеше на душата на брат ми. Аз самият неотдавна се завърнах от Изтока и бях поразен от промяната, настъпила у брат ми.

Поаро вмъкна един въпрос.

— Да предположим, мистър Кларк, че брат Ви е бил намерен под някоя висока скала или пък застрелян и с револвер до него. Каква би била първата Ви мисъл?

— Откровено казано, веднага щях да си помисля, че се е самоубил — каза Кларк.

— Encore^[3]! — каза Поаро.

— Какво искате да кажете?

— Един факт, който непрекъснато се повтаря. Но няма значение.

— Във всеки случай това не е самоубийство — каза Кроум с остра нотка в гласа. — Доколкото разбрах, брат Ви е имал навика да се разхожда всяка вечер?

— Точно така. Винаги се разхождаше.

— Всяка вечер?

— Е, освен когато валеше като из ведро, естествено.

— И всички в къщата знаеха за този му навик?

— Разбира се.

— А външни хора?

— Не знам какво разбирате под «външни хора». Градинарят може да е знаел, но не мога да кажа с положителност.

— А в селото?

— Всъщност не може да се говори за село в пълния смисъл на думата. Има само поща и вилите в Карстън Ферърс, но това не е село, няма дори магазин.

— Предполагам, че тук един чужденец много лесно ще бъде забелязан?

— Напротив. През август тук гъмжи от непознати хора. Всеки ден пристигат с коли, автобуси и пеша от Бриксхъм, от Торки и от Пейнтън. Броудсендз, плажът, ей там долу (той посочи), е много известен, а заливът Елбъри е прочуто с красотата си място и много хора ходят там на пикник. Лично аз бих предпочел да не е така. Да знаете колко красиво и спокойно е тук през юни и началото на юли.

— Значи не мислите, че един чужденец ще бъде забелязан?

— Не, освен ако не изглежда някак си странно.

— Този човек няма странен вид — каза Кроум убедено. — Нали ме разбирате, мистър Кларк, този човек трябва да е разузнавал предварително почвата и да е открил, че брат Ви има навика да се разхожда вечер. Предполагам между впрочем, че тук не е идвал никакъв непознат вчера да иска да се срещне със сър Кармайкъл? Аз доколкото знам, не е идвал, но ще питам Девъръл.

Той позвъни и попита управителя.

— Не, сър, никой не е идвал да види сър Кармайкъл. Не съм забелязал никой да се навърта около къщата. Прислужничките също, аз ги питах.

Управителят почака малко, после попита:

— Това ли е всичко, сър?

— Да, Девъръл, можете да си вървите.

Управителят тръгна, но на вратата се отдръпна, за да направи път на една млада дама.

Франклин Кларк стана при нейното влизане.

— Това е мис Грей, господа. Секретарката на брат ми.

Погледът ми веднага беше привлечен от изключително светлата, скандинавска красота на момичето. Косата й беше пепеляво руса, почти безцветна, очите — светлосиви, а кожата гладка и прозрачна, каквато се среща у шведки и норвежки. Изглеждаше на двадесет и седем години и имаше вид на толкова способна секретарка, колкото беше и красива.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попита тя и седна.

Кларк й донесе чаша кафе, но тя отказа всякаква храна.

— Вие ли се занимавате с кореспонденцията на сър Кармайкъл Кларк? — попита Кроум.

— Да, изцяло.

— Предполагам, че никога не е получавал писмо или писма, подписани с ABC.

— ABC? — Тя поклати глава. — Не, сигурна съм, че не е.

— Споменавал ли е напоследък, че е забелязал някой да се навърта наоколо по време на вечерните му разходки?

— Не, никога не е споменавал такова нещо.

— А Вие самата да сте забелязали някой непознат наоколо?

— Не точно «да се навърта». Естествено, много хора, ако мога да се изразя така, «се шляят» наоколо по това време на годината. Често се срещат летуващи, които се разхождат безцелно през игрищата или надолу по пътеките към морето. Така че почти всеки срещнат по това време човек е чужденец.

Поаро замислено кимна с глава.

Инспектор Кроум помоли да му покажат пътя, по който се е разхождал всяка вечер сър Кармайкъл. Франклин Кларк ни изведе през верандата; мис Грей се присъедини към нас.

Двамата с нея вървяхме малко зад другите.

— Трябва да е било голям удар за всички вас — казах аз.

— Изглежда толкова невероятно. Бях си легнала, когато позвъниха от полицията. Чух долу гласове и слязох да видя какво става. Девъръл и мистър Кларк тъкмо излизаха навън с фенери.

— По кое време се прибираше обикновено от разходката си сър Кармайкъл?

— Около десет без петнадесет. Влизаше си най-често през страничната врата и понякога си лягаше направо или пък отиваше в галерията при колекцията си. Ето защо, ако не бяха позвънили от полицията, сигурно нямаше да забележим до тази сутрин, че го няма.

— Трябва да е било голям удар за жена му?

— Лейди Кларк е повечето време под действието на морфиновите инжекции. Мисля, че е прекалено замаяна, за да може да разбере какво става наоколо.

Бяхме излезли през градинската врата на игрището за голф. Пресякохме го в единия край, преминахме през една ограда и излязохме на една стръмна, ветровита алея.

— Тази алея води към залива Елбъри — обясни Франклин Кларк. — Но преди две години построиха нов път, който води от главния път през Броудсендз за Елбъри, така че сега тази пътека почти не се използува.

Ние се спуснахме по алеята. Долу, където тя свършваше, една пътека водеше между къпини и папрат към морето. Изведнъж се озовахме на един потънал в зеленина хълм с изглед към морето и към един посипан с блестящи бели камъни плаж. Отвсякъде към морето се спускаха тъмнозелени дървета. Беше едно очарователно кътче — бяло, тъмнозелено и сапфиреносиньо.

— Колко е красиво! — възкликнах аз.

Кларк моментално се извърна към мене.

— Нали? Защо хората искат да ходят в чужбина на Ривиерата, когато имат това? Обиколил съм на времето си цял свят и, бог ми е свидетел, никъде не съм видял нещо по-красиво.

После, като че ли засрамен от възторга си, той каза делово:

— Това е маршрутът на вечерната разходка на брат ми. Той идваше дотук, после се връщаше по тази пътека и като завиваше надясно вместо наляво, минаваше покрай чифлика и се прибираше вкъщи през полетата.

Ние продължихме, докато стигнахме едно място до оградата, намиращо се на половината път към полето, където е бил намерен трупът.

Кроум поклати глава.

— Всичко е било много лесно. Човекът се е криел тук в сянката. Брат Ви не е забелязал нищо, докато не е почувствувал удара.

Момичето до мене потрепери.

Франклин Кларк каза:

— Дръж се, Тора. Наистина е чудовищно, но няма смисъл да си затваряме очите пред истината.

Тора Грей — името й отиваше.

Върнахме се в къщата; трупът беше занесен там, след като го бяха фотографирали.

Като се качвахме по стълбите, от една стая излезе лекарят с черна чанта в ръка.

— Нещо да ни кажете, докторе? — попита Кларк.

Докторът поклати глава.

— Съвсем ясен случай. Ще запазя професионалните термини за следствието. Но поне не се е мъчил. Смъртта е била мигновена.

Той си тръгна.

— Ще отида да видя лейди Кларк.

Една болнична сестра излезе от стаята в дъното на коридора и докторът се запъти към нея.

Влязохме в стаята, от която беше излязъл докторът.

Аз излязох оттам доста бързо. Тора Грей все още стоеше на площадката на стълбите. На лицето й беше изписан странен, изплашен израз.

— Мис Грей… — запънах се аз — да не би да Ви е лошо?

Тя ме погледна.

— Мислех си — каза тя — за D.

— За D? — аз я зяпнах глупаво.

— Да. За следващото убийство. Трябва да се направи нещо. Това трябва да се прекрати.

Кларк излезе от стаята зад гърба ми. Той каза:

— Кое трябва де се прекрати, Тора?

— Тези ужасни убийства.

— Да — брадичката му войнствено се издаде напред. — Искам да поговоря някой път с мосю Поаро… Кроум способен ли е?

Думите му дойдоха неочаквано.

Отговорих му, че го считат за много добър офицер.

Тонът ми изглежда не беше достатъчно ентусиазиран.

— Държанието му много дразни — каза Кларк. — Има вид, като че ли знае всичко, а всъщност какво знае? Доколкото виждам — нищо.

Той помълча известно време. После каза:

— Мосю Поаро е човекът за моите пари. Аз имам един план. Но за това ще говорим по-късно.

Той мина по коридора и почука на вратата, където влезе докторът.

Аз се поколебах малко. Момичето гледаше вторачено пред себе си.

— За какво мислите, мис Грей? Тя обърна погледа си към мене.

— Чудя се къде ли е сега… искам да кажа, убиецът. Не са минали още и дванадесет часа, откак се случи… О, няма ли истински ясновидци, къде е сега той и какво прави?…

— Полицията търси… — започнах аз.

Прозаичните ми думи я изтръгнаха от нереалния свят, в който тя блуждаеше. Тора Грей дойде на себе си.

— Да — каза тя, — разбира се.

И тя слезе по стълбите. Аз останах горе още малко, прехвърляйки в ума си нейните думи.

ABC…

Къде ли е той сега?…