Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (59)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— А, Лизи, къде се забавихте толкова? — запита я Джейн, като влезе; същият въпрос зададоха и другите, когато седнаха да обядват. Тя им отговори, че вървели напосоки, докато се загубили. Докато отговаряше, поруменя; но нито това, нито каквото било друго събуди някакво съмнение.

Следобедът премина приятно, без особени събития. Официалните годеници разговаряха и се смееха, неофициалните мълчаха. Щастието на Дарси оставаше скрито; а Елизабет, развълнувана и смутена, по-скоро знаеше, отколкото чувствуваше, че е щастлива; защото освен естественото за случая объркване, чакаха я и други бъркотии. Представяше си как ще откликнат близките й, когато разберат за станалото; знаеше, че никой освен Джейн не го харесва; страхуваше се дори, че останалите толкова го ненавиждат, щото нито богатството, нито общественото му положение ще ги омилостивят.

Вечерта тя разкри сърцето си пред Джейн. Колкото и да бе доверчива, този път и Джейн не повярва.

— Шегуваш се, Лизи. Това е невъзможно! Сгодена за мистър Дарси! Не, не, не ме заблуждавай. Знам, че е невъзможно.

— Ах, колко лошо започваме! Единствено на теб разчитах; щом и ти не ми вярваш, никой няма да ме разбере. Да, така е, говоря ти сериозно. Той още ме обича и ние се сгодихме.

Джейн я погледна с недоверие.

— О, Лизи! Не е възможно. Нали знам как го ненавиждаш!

— Нищо не знаеш. Това го забрави. Може би не всякога съм го обичала тъй силно, както сега. Но в случаи като този добрата памет само наврежда. Сега и аз си го припомням за последен път.

Джейн я гледаше поразена. Елизабет отново и вече много сериозно я увери, че е така.

— Небеса! Нима е възможно? Вече ти вярвам! — възкликна Джейн. — Мила, миличка Лизи, честито — но ти сигурна ли си? Извинявай за въпроса… сигурна ли си, че ще си щастлива с него?

— Напълно. Вече сме се разбрали, ще бъдем най-щастливата двойка на този свят. Кажи, Джейн, радваш ли се? Драго ли ти е да имаш такъв зет?

— Да, много. Нищо не може да зарадва Бингли и мен повече от това. А ние го смятахме, мислехме го за невъзможно. Но ти наистина ли го обичаш? О, Лизи! Не се омъжвай, ако ще е без любов. Съвсем сигурна ли си, че чувствуваш каквото трябва?

— О, да! Ще разбереш, че е дори повече, отколкото трябва, когато ти разкажа всичко.

— Какво?

— Ами, ще ти призная, че го обичам повече, отколкото обичам Бингли. Май ще ми се разсърдиш.

— О, мила сестро, хайде, не се шегувай. Да говорим сериозно. Разкажи всичко, каквото трябва да знам, не се бави. Казвай, откога го обичаш?

— Стана толкова постепенно, че и аз не знам откога. Струва ми се, от мига, когато видях прекрасното имение Пембърли.

Повторната молба да бъде по-сериозна даде резултат; искрените й уверения, че го обича, накрая убедиха Джейн. Щом повярва в това, Джейн се успокои.

— Наистина съм щастлива — заяви тя, — защото и ти ще си щастлива като мене. Открай време го ценя. Готова бях да го уважавам дори само заради любовта му към теб; но сега, като приятел на Бингли и твой съпруг, след Бингли и теб най-много ще обичам него. Ах, Лизи, но колко си била лукава, колко прикрита си била пред мен. Нищо не ми разказа за Пембърли и Ламбтън! От друг, а не от тебе зная за всичко там.

Елизабет й обясни защо е премълчала. Не искала да споменава Бингли; а обърканите й чувства я карали да не изрича и името на приятеля му. Не скри от нея и участието му в брака на Лидия. Вече всичко бе явно и те приказваха до сутринта.

— Божичко! — възкликна на другата сутрин мисис Бенит, застанала до прозореца. — Този неприятен мистър Дарси пак се мъкне насам с милия Бингли! Защо ни досажда непрекъснато? Защо не вземе да отиде на лов или където ще, защо не ни оставя насаме с него? Сега какво ще го правим? Лизи, пак трябва да отидете на разходка, да не сте пречка на Бингли.

Това предложение накара Елизабет да се усмихне; но наистина се ядоса на майка си, че го нарича все така.

Щом влязоха, Бингли я изгледа тъй многозначително и толкова сърдечно се ръкува, че очевидно вече знаеше; а след малко високо запита:

— Мистър Бенит, няма ли тук наоколо и други ливади, та Лизи и днес да се загуби някъде?

— Предлагам на мистър Дарси, на Лизи и на Кити да се поразходят до Оукъм Маунт — обади се мисис Бенит. — Дотам има доста път, а мистър Дарси не е видял хубавата гледка.

— На другите може и да им хареса, но за Кити ми се вижда далеч — намеси се Бингли. — Нали, Кити?

Кити призна, че предпочитала да си остане в къщи, Дарси поиска да види пейзажа и Елизабет склони. Като се качваше нагоре да се приготви, мисис Бенит тръгна след нея и каза:

— Извинявай, че те караме да излизаш сама с този неприятен човек, Лизи. Но знам, че не се сърдиш; правим го за доброто на Джейн; с него няма какво да си кажеш, вярно е, затова не се насилвай.

По време на разходката решиха следобеда да поискат съгласието на мистър Бенит. Елизабет се нагърби да каже на майка си. Питаше се как ли ще го приеме; съмняваше се, че и богатството, и величието му ще й повлияят да надвие неприязънта към този човек. Но все едно дали бурно щеше да се възпротиви на този брак, или пък щеше бурно да го одобри — и в двата случая нямаше да се държи както трябва; не й се искаше Дарси да стане свидетел нито на радостните изблици, нито на бурното й неодобрение.

Следобед, когато мистър Бенит се оттегли в библиотеката, Дарси и той стана и тръгна след него; обхвана я силно вълнение. Знаеше, че баща й няма да откаже, но щеше да се разтревожи, а че причина за това бе тя, че тъкмо любимата дъщеря му създава такава тревога, че го изпълва с боязън и съжаление със своя избор, я довеждаше до отчаяние и тя остана в унило очакване; но когато Дарси се върна и я погледна усмихнато, поуспокои се. След малко той пристъпи към масата, край която седяха с Кити, престори се, че разглежда ръкоделието й, наведе се и прошепна:

— Идете при баща си, чака ви в библиотеката. Тя избърза нататък.

Баща й сновеше из стаята, умислен и разтревожен.

— Лизи — каза й той. — Какво си намислила? Полудяла ли си, та искаш да се омъжиш за този човек? Нали не можеше да го понасяш?

Как съжаляваше сега, че не е била по-сдържана, че не е мерила думите си! Можеше да си спести тези обяснения и уверения, които толкова я притесниха; но нямаше друг изход и тя го увери смутено, че е увлечена по мистър Дарси.

— С други думи, решила си да го вземеш. Богат е наистина, ще имаш по-хубави дрехи, по-скъпи карети от Джейн. Но това стига ли да си щастлива?

— Имаш ли други възражения освен предположението, че не го обичам?

— Не, никакви. Знаем го, че е горд, неприятен човек; но то е без значение, ако наистина го харесваш.

— Да, наистина го харесвам — отвърна тя просълзена, — обичам го. Той е горд, но не е горделив. Много е дружелюбен. Ти изобщо не го познаваш; затова те моля, не ме огорчавай, не говори така за него.

— Лизи — отвърна баща й, — аз вече му дадох съгласието си. В същност той е такъв, че не смея да му откажа нищо, което благоволи да пожелае. И все пак, помисли си. Познавам те, ти ще бъдеш нещастна, ще се презираш, ако истински не обичаш съпруга си; ако не му се възхищаваш. Живият ти нрав ще страда в един неравен брак. Ще се чувствуваш опозорена и смазана. Дете мое, не искам да знам, че живееш с мъж, когото не уважаваш. Не знаеш какво те очаква.

Развълнувана дълбоко, Елизабет искрено и убедително го увери в обратното; накрая, след като пак му обясни, че мистър Дарси е единственият, когото тя обича, като му разказа как постепенно се е научила да го цени, като изрази дълбоката си увереност, че и той не я е обикнал от пръв поглед, а я е залюбил въпреки всички препятствия, като изреди всичките му достойнства, разпръсна недоверието му и той й повярва.

— Добре тогава, мила — въздъхна мистър Бенит, когато тя млъкна, — нямам какво повече да ти кажа. Щом е тъй, той те заслужава. Не бих те дал на недостоен човек.

За да го смили докрай, тя му разкри великодушната постъпка на Дарси спрямо Лидия. Той я изслуша удивено.

— Днеска е ден на чудесата! Значи, Дарси е свършил всичко; уредил брака, дал парите, платил му дълговете, купил му военния чин! Толкова по-добре. Колко грижи и средства ми спестява. Ако го беше сторил чичо ти, длъжен бях, трябваше да му се изплатя; а тези млади влюбени сами оправят всичко. Утре ще му предложа да се разплатим; той ще кипне, ще се кълне, че те обича, и с това ще се свърши.

После си спомни колко се бе смутила тя от писмото на мистър Колинс; поприсмя й се и накрая я освободи; но преди да е излязла от стаята, подвикна:

— Ако са дошли кандидати за Мери или Кити, прати ми ги, тъкмо съм свободен!

Голям товар падна от плещите на Елизабет; и като постоя половин час в стаята си, за да се успокои, отиде при другите, напълно овладяна. Рано бе още да отпусне сърцето си, но следобедът мина спокойно; вече нямаше от какво да се бои, а след време щеше да се развесели и да свикне с промяната.

Вечерта, когато майка й се прибра в стаята си, тя отиде при нея и й съобщи голямата вест. Въздействието беше необичайно; като я чу, мисис Бенит се вцепени и не можа да каже нито дума. Доста време мина, докато проумее новината, макар да бе склонна да вярва всяко нещо, благоприятно за близките й, и да приема всеки поклонник на дъщерите си. Накрая започна да се съвзема, да се върти на стола, да става, да сяда, да се чуди и да се благославя.

— Небеса! Бог да ме благослови! Гледай ти! Невероятно! Мистър Дарси! Не може да бъде! Кажи, истина ли е? О! Сладката ми Лизи! Знатна и богата! Колко джебни пари, какви бижута, какви карети ще притежаваш! Джейн е бедна пред теб — направо бедна. Колко се радвам, колко съм щастлива. Такъв очарователен човек! Толкова, красив! Толкова строен! О, миличка Лизи! Моля ти се, прости, че досега не го харесвах. Дано не ми се сърди. Милата, милата Лизи. Къща в Лондон! Всичко най-прекрасно! Три омъжени дъщери! Десет хиляди годишно! О, господи! Какво ще стане с мене. Ще се побъркам!

И това стигаше да се разбере, че няма нищо против; и Елизабет, доволна, че никой друг не е станал свидетел на този възторг, след малко също се прибра. Но едва влязла в стаята си, майка й я последва:

— Мило дете — възкликна тя, — само за това мисля! Десет хиляди годишно, а може и повече! Направо е невероятно! И със специално разрешение на архиепископа. Трябва, и непременно ще се венчаете със специално разрешение. Но, миличка моя, кажи ми какво е любимото ястие на мистър Дарси, да му го приготвим за утре.

Това вече бе лошо знамение за поведението на майка й в следващия ден: и Елизабет осъзна, че колкото да бе уверена в искрената му любов и колкото да бе спокойна за одобрението на близките си, нещо не достигаше. Но на другия ден всичко мина по-добре, отколкото очакваше; защото мисис Бенит бе толкова стъписана пред бъдещия си зет, че не смееше да го заговори, само бдеше да не му липсва нищо и изразяваше съгласие с всяка негова дума.

Елизабет се зарадва, като видя как баща й полага усилия да го опознае; не мина много, и мистър Бенит я увери, че все повече го харесва.

— Много одобрявам и тримата си зетьове — заяви той. — Струва ми се, че най-много ми е присърце Уикъм; но и твоят съпруг ще започне да ми харесва като мъжа на Джейн.