Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride and Prejudice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 459 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ira999 (2008)

Издание:

Джейн Остин. Гордост и предразсъдъци

Издателство „Отечество“, София, 1989

История

  1. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

Елизабет изживя удоволствието да получи незабавен отговор. Щом й дадоха писмото, тя изтича в горичката, където нямаше да я безпокоят, седна на една пейка и се приготви да се наслаждава; броят на страниците я увери, че ще научи истината.

Грейсчърч Стрийт, 6 септ.

Мила моя племеннице,

Току-що ти получих писмото и отделям сутринта за отговора, защото виждам, че не бих могла да разкажа всичко с няколко думи. Да ти призная, молбата ти ме изненада; не я очаквах именно от теб. Не мисли, че ти се сърдя — просто искам да отбележа, че тъкмо ти не се нуждаеш от тези обяснения. Ако не желаеш да ме разбереш, прости безочливите ми слова. Чичо ти е изненадан не по-малко от мен — и единствено убеждението, че и ти имаш, пръст в нещата, го принуди да приеме предложението. Но ако наистина не си замесена пряко и нищо не подозираш, тогава ще обясня всичко подробно. В деня, в който се върнах от Лонгборн, при чичо ти се появил нечакан посетител. Дошъл мистър Дарси и останал с него няколко часа. Когато пристигнах, беше си отишъл; та, както виждаш, любопитството ми беше задоволено много по-бързо от твоето. Дошъл да съобщи на мистър Гарднър, че е открил къде живеят Уикъм и сестра ти, видял ги и разговарял с двамата. С Уикъм на няколко пъти, с Лидия — само веднъж. Доколкото разбрах, напуснал Дарбишър на другия ден след нас и пристигнал в Лондон, за да ги дари. Обяснил, че се чувствувал виновен, загдето е укрил истинския характер на Уикъм и е станал причина почтени момичета да го залюбват и да му се доверяват. Великодушно обвини за всичко своята прекалена гордост и призна, че до неотдавна смятал за унизително да изважда личните си дела на показ. Вината била изцяло негова. И затова сметнал за свой дълг да се намеси и да се опита да поправи едно зло, предизвикано от него самия. Ако е имал и друга причина, уверена съм, че тя само му прави чест. Търсил ги няколко дни; но все пак имал следа — нещо, което ние нямахме; а този факт бил допълнителна причина да ни последва в града. Съществува, както разбирам, някаква дама, мисис Йънг, бивша гувернантка на мис Дарси, изгонена за провинение, макар той да не каза какво. Та тя наела къща на Едуард Стрийт и давала стаи под наем. Знаел, че мисис Йънг е в близки отношения с Уикъм; и още щом пристигнал, отишъл да я разпита. Но чак след два-три дни научил каквото искал. Очевидно, тя не е пожелала да издаде приятеля си без подкуп и примамка, защото е знаела къде е Уикъм. В Лондон той наистина потърсил първо нея и щял да остане там, ала тя нямала свободни стаи. Накрая обаче нашият любезен приятел ги намерил. Били на улица Н. Срещнал се с Уикъм, а сетне настоял да види и Лидия. Както ни съобщи, първото, с което започнал, било да я увещае да прекъсне това позорно съжителство и да се върне при близките си веднага щом склонят да я приемат; предложил и той да помогне, доколкото може. Но Лидия била непреклонна, не искала да мръдне оттам. Не я било грижа за близките й, не се нуждаела от помощта му, не искала да чуе да изостави Уикъм. Уверена била, че рано или късно ще се оженят, кога — това й било все едно. Като разбрал намеренията й, Дарси си казал, че не остава друго, освен да уговори и да уреди сватбата, нещо, за което, както разбрал при първия им разговор, на Уикъм не му минавало и през ума. Признал, че бил принуден да напусне полка заради неотложни дългове на честта; и не се посвенил да стовари вината за неприятните последици от тайното бягство с Лидия на нейния гръб. Смятал да се откаже от офицерския чин; а що се отнасяло до бъдещите му планове, нямал такива. Трябвало да отиде някъде, къде и той не знаел, а и нямал от какво да се издържа. Мистър Дарси го запитал защо веднага не се оженил за сестра ти. Макар мистър Бенит да не е кой знае колко заможен, все щял да стори нещо за него и с този брак положението му щяло да се оправи. В отговор на въпроса си научил, че Уикъм още лелеел надежда да си намери богата жена в чужбина. Но при дадените обстоятелства проличало, че няма да има нищо против, ако нещата се оправят веднага. Срещнали се няколко пъти, защото имало много неща да уговорят. Естествено Уикъм поискал повече, отколкото можел да получи; накрая склонил в границите на разумното. След като уредили всичко помежду си, мистър Дарси се заел да съобщи на чичо ти и дошъл в къщи вечерта в деня, преди да се прибера. Мистър Гарднър не бил у дома, а като поразпитал, мистър Дарси узнал, че баща ти още е в Лондон, но си заминава на другата сутрин. Сметнал, че в случая баща ти няма да му е толкова полезен, колкото чичо ти, и отложил срещата за другия ден. Не си казал името и до другия ден се знаело само, че някакъв джентълмен минал по работа. В събота пак дошъл. Баща ти бил заминал, чичо ти си бил в къщи и, както казах, разговаряли дълго. Срещнаха се пак в неделя, тогава го видях. Но нещата се уредиха едва в понеделник: щом всичко се изясни, изпратихме бързо писмо в Лонгборн. Но посетителят ни беше много упорит. Смятам, Лизи, че упорството е най-големият му недостатък. Приписват му какви ли не недостатъци, но истинският е този. Не позволи никой друг да помогне — само той; макар да съм убедена (не го-казвам, за да ми благодариш, затова замълчи), че чичо ти беше готов да уреди всичко сам. Препираха се дълго, нещо, което нито джентълменът, нито дамата, за които става дума, заслужават. Накрая чичо ти беше принуден да отстъпи и вместо да го оставят да помогне на племенницата си, насилиха го да се задоволи само с вашата благодарност за това — нещо, което много го притеснява; писмото ти го зарадва, защото изисква обяснението, което ще свали чуждите пера, с които се кичи, и ще препрати благодарността ви към оня, на когото се полага. Но, Лизи, моля те, нека това не се разчува — кажи го, ако искаш, само на Джейн. Знаеш какво бе сторено за младата двойка. Трябваше да се изплатят дълговете му, възлизащи, както изглежда, на повече от хиляда лири, още хиляда са вложени на името на Лидия, а на това отгоре бе броена и сумата за офицерския чин. Причината, поради която желаеше да уреди всичко сам, вече ти изложих по-горе. Виновен бил единствено той, неговата сдържаност и недомислието му били криви Уикъм да се прикрие така умело, да бъде добре приет и възхваляван. Възможно е да има нещо вярно; но аз самата се съмнявам в неговата или чиято да е сдържаност са причина за станалото. Ала въпреки всички тия сладки приказки, мила моя Лизи, повярвай, че чичо ти никога не би се поддал, ако не подозирахме, че зад цялата история се крие нещо друго. След като уговорихме всичко, Дарси се върна при приятелите си в Пембърли; разбрахме се обаче да дойде отново за бракосъчетанието и да доуреди паричните въпроси. Сега вече ти казах всичко. Доколкото разбирам, за теб това е изненада; надявам се поне, че няма да те раздразни. Лидия се премести при нас; Уикъм идваше по всяко време. Той си бе същият, какъвто го помня от Хъртфордшър; не бих ти разправяла обаче колко недоволна останах от нея, докато живя при нас, ако не бях разбрала от писмото на Джейн, което получихме в сряда, че в къщи се е държала пак така, затова казаното тук не ще те огорчи кой знае колко. Разговарях с нея постоянно и най-сериозно, обясних й непристойността на постъпката й, както и огорчението, нанесено на близките й. Ако ме е чула, то е било случайно, защото изобщо не ме слушаше. Понякога истински се ядосвах, но си спомнях за милите ми Елизабет и Джейн и заради тях се сдържах. Мистър Дарси се върна в уреченото време и както Лидия ви е казала, присъствува на бракосъчетанието. На другия ден вечеря в къщи и смяташе да напусне Лондон в сряда или четвъртък. Нали няма да се разсърдиш, миличка Лизи, ако се възползувам от случая да ти кажа (нещо, което не смеех да споделя преди това), колко много го харесвам. Държането му към нас във всяко отношение бе същото като в Дарбишър. Разсъжденията и мненията му много ми допадат; трябва му само малко да се поочупи, ала това, ако сполучи в брака, може да стори съпругата му. Много е потаен — почти не спомена за тебе. Но както виждам, да си потаен, сега е модно. Прости ми, ако си позволявам твърде много, или поне не ме наказвай дотолкова, че да не ме допускаш до П. Няма да се успокоя, докато не обиколя целия парк. Един нисък файтон с впряг понита ще е най-подходящ за това. Трябва да свършвам. Децата от половин час ме чакат. Твоя най-искрено

М. Гарднър

Писмото смути Елизабет така дълбоко, че тя не знаеше кое я вълнува по-силно — радостта или мъката. Смътните подозрения, породени от неизвестността за участието на мистър Дарси в женитбата на сестра й, които, от една страна, не смееше да повярва, защото й се струваха проява на извънмерна доброта, а от друга — страхуваше се, че ако се потвърдят, ще я направят негова длъжница, се оказаха повече от истина! Заради това беше отишъл в Лондон, нагърбил се бе с всички неприятности и унижения на това дирене; умолявал бе жената, която мразеше и презираше, наложил си бе да срещне, да вижда често, да вразумява, да увещава и накрая да подкупва човека, когото не можеше да търпи, чието име изричаше с усилие. И всичко това — заради момиче, което нито уважаваше, нито ценеше. Сърцето й подсказваше, че го е сторил заради нея. Но тази надежда угасна от друго съображение и тя осъзна, че колкото да вярваше в силната му любов към нея, към жената, която вече го бе отблъснала, тази любов не стигаше, за да превъзмогне отвращението му към сродяването с Уикъм. Зет на съпругата на Уикъм! Чия гордост би понесла това? Наистина направил беше много. Изгаряше от срам, като си спомнеше колко много. Но бе изтъкнал друга, твърде убедителна причина за своята намеса. Естествено бе да се мисли за виновен; не му липсваше щедрост, имаше и средствата, за да я прояви; и макар Елизабет да вярваше, че все пак тя е единствената му подбуда, готова бе и да предположи, че споменът за любовта му към нея го е подтикнал да облекчи материалните й притеснения. Мъчително, ужасно мъчително бе да знаят, че са длъжници на човек, който не позволяваше да му се отплатят. Връщането на Лидия, доброто й име, всичко дължаха на него. О! Как съжаляваше за всяка лоша мисъл, която бе подхранвала в сърцето си, за всички язвителни думи към него. Към себе си изпитваше презрение; с него се гордееше. Гордееше се, че когато се отнасяше до съчувствие, и чест, бе съумял да се надвие. Препрочете какво пишеше лепя й за него. Искаше й се да е писала още; но колко й беше приятно. Изпита радост, примесена със съжаление, като разбра, че тя и чичо й са убедени в любовта и доверието между мистър Дарси и нея.

Нечии стъпки я стреснаха, тя стана; ала преди да е свърнала в друга пътека, Уикъм я настигна.

— Май попречих на самотната ви разходка, мила сестро — каза той и тръгна с нея.

— Така е — отвърна тя усмихнато, — но то не значи, че ми е неприятно.

— Ще съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Винаги сме били добри приятели, а сега — още по-добри.

— Така е. Идват ли другите?

— Не зная. Мисис Бенит и Лидия тръгват с каретата за Меритън. И тъй, мила сестро, разбрах от Гарднърови, че сте видели Пембърли.

Тя потвърди.

— Завиждам ви за удоволствието, но се боя да не прекаля, иначе и аз бих се отбил на път за Нюкасл. А видяхте ли старата икономка? Бедната Рейнълдс, много ме обичаше. Не вярвам да ме е споменала.

— Да, спомена за вас.

— И какво каза?

— Че сте постъпили в армията и се бояла, че… сте тръгнали по лош път. Както знаете, големите разстояния странно изкривяват нещата.

— Наистина — измърмори той и прехапа устни. Елизабет се надяваше, че го е накарала да замълчи; но след малко той продължи: — Изненадах се, като срещнах Дарси неотдавна в Лондон. На няколко пъти се разминахме. Защо ли се е върнал там?

— Вероятно за да подготви сватбата си с мис де Бърг — отвърна Елизабет. — Било е нещо важно, щом се е върнал посред лято.

— Несъмнено. Срещнахте ли го в Ламбтън? Гарднърови май споменаха, че сте се виждали…

— Да, запозна ни със сестра си.

— Е, и хареса ли ви тя?

— Много.

— И аз чух, че много се е променила. Последния път като я видях, не я одобрих. Драго ми е, че сте я харесали. Дано върви на добре.

— Не се и съмнявам; прехвърлила е най-трудната възраст.

— А минахте ли край село Каймптън?

— Не си спомням.

— Споменавам го, защото това е енорията, определена за мене. Великолепно място! Чуден пасторски дом! Би ми подхождало във всяко отношение.

— Приятно ли щеше да ви е да служите в църква?

— Много. Щях да го приема като част от задълженията и щях да навикна с усилието. Но да не роптая; и все пак колко хубаво можеше да бъде! Тази тишина, този усамотен живот — идеалната ми представа за щастие! Но — не стана. Дарси спомена ли нещо за случилото се, докато бяхте в Кент?

— Научих от сигурно място, все едно, че той го е казал, че пасторското място ви е оставено условно, и то според волята на сегашния господар.

— Така са ви казали, значи. Да, има нещо вярно; обясних ви го още първия път, ако си спомняте.

— Чух освен това, че имало време, когато богослужението не ви е привличало както сега; че сте решили да не се ръкополагате и че съответно са ви обезщетили.

— Чули сте, значи! И това не е далеч от истината. Сигурно помните какво ви казах по този въпрос още когато се запознахме.

Стигнали бяха до вратата на дома, защото тя вървеше бързо, за да се отърве от него час по-скоро; ала понеже заради сестра си не желаеше да го дразни, отвърна с шеговита усмивка:

— Стига, мистър Уикъм, вече сме роднини. Да забравим миналото. А в бъдеще, надявам се, да нямаме разногласия.

Подаде му ръка; той я целуна учтиво, макар сам да не знаеше накъде да погледне, и влязоха.