Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Елизабет вече изгаряше от нетърпение да разкаже на Джейн какво се бе случило и тъй като реши да премълчи онова, което засягаше сестра й, и след като я подготви да очаква голяма изненада, на другата сутрин й предаде в общи черти разговора си с мистър Дарси.

Удивлението на Джейн скоро отстъпи пред силната сестринска обич, в чиято светлина любовта му към Елизабет изглеждаше напълно естествена; изненадата бе изместена от други чувства. Изпълни я състрадание към мистър Дарси, който не бе съумял да изрази любовта си така, че да приласкае Елизабет, а още повече се разтревожи, като си представи колко дълбоко го е огорчил нейният отказ.

— Не е трябвало да е чак толкова уверен в успеха си — каза тя — или поне не биваше да го показва, но представи си само колко по-силно се е разочаровал.

— Искрено го съжалявам — отвърна Елизабет, — ала него го владеят и други чувства, а те бърже ще го накарат да ме забрави. Нали не ме кориш, че му отказах?

— Да те укорявам? О, не!

— Но смяташ, че прекалено разпалено съм защитила Уикъм, така ли?

— Не — мисля, че си казала само истината.

— След малко, когато чуеш какво стана на другата сутрин, ще видиш, че не е точно така.

И започна да й разправя за писмото, като преповтори всичко относно Уикъм. Какъв удар за бедната Джейн, която реши, че у всички хора по света едва ли се крие толкова злодейство, колкото бе сбрано в този единствен човек! Дори отмъщението на Дарси, което прецени като напълно справедливо, не успя да уталожи ужаса от разкритието. Опита се да го обясни с недоразумение, мъчеше се да оневини единия, без с това да стоварва вината върху другия.

— Не, не, напразно — спря я Елизабет. — Не можеш да оправдаеш и двамата. Ти реши кого предпочиташ, но избери един от тях. Добродетелите им стигат само за един; един е добродетелният; и напоследък преливат на едната страна. Аз за себе си съм склонна да вярвам, че добродетелният е мистър Дарси, а ти преценявай за себе си.

Мина време, докато Джейн набере сили да се усмихне.

— Дълбоко съм потресена — възкликна тя. — Възможно ли е Уикъм да е толкова лош? Невероятно! Бедният мистър Дарси! О, Лизи, представяш ли си какво е изживял? Какво разочарование! На всичко отгоре и твоето презрение! И принудата да разкрие всичко онова за сестра си! Ужасна история. Сигурно и ти чувствуваш същото като мен.

— О, не! И съжалението, и съчувствието ми избледняха, като те виждам толкова разстроена. Ти тъй всецяло ще му отдадеш справедливото оправдание, че аз с всеки миг се усещам по-спокойна и по-безразлична. Щедростта ти ме прави скъперница и ако продължиш да го окайваш, сърцето ми ще олекне като перце.

— Бедният Уикъм; лицето му излъчва доброта! Държи се толкова сърдечно и дружелюбно.

— Има нещо сбъркано във възпитанието на тези двама души. Единият е взел всичката доброта, а другият — само доброто изражение.

— За разлика от теб никога не съм смятала, че мистър Дарси е напълно лишен от добро изражение.

— А пък аз се мислех за много умна, че го ненавиждам без причина. Подобна неприязън е като шпора за ума, дава простор на остроумието. Можеш да пускаш хапливи остроти и да си несправедлив; ала не е възможно само да се присмиваш на един мъж и да не се препънеш в собственото си остроумие.

— Кажи ми, Лизи, първия път, когато прочете писмото, не виждаше ли нещата другояче?

— Разбира се. Много се притесних. Притесних се и се усетих дълбоко нещастна. А нямаше с кого да споделя, нямаше я Джейн, за да ме увери, че не съм била чак толкова слаба, суетна и глупава, колкото си знаех, че съм била! О, как ми липсваше!

— Яд ме е, че тъй разпалено си обвинявала мистър Дарси заради Уикъм, защото сега виждам — той не го е заслужил.

— Разбира се. Незаслужено обидните ми думи са естествена последица от предразсъдъците, които сама подхранвах. Има нещо, за което желая да ме посъветваш. Как мислиш — трябва ли, или не бива да разкрия пред нашите познати същността на Уикъм?

Джейн помълча, а сетне отвърна:

— Не е нужно да го излагаш. Ти как смяташ?

— Същото. Мистър Дарси не ме е упълномощил да разгласявам думите му. Обратното — моли ме всичко относно сестра му да запазя в тайна; а като премълча това, как ще ги убедя да оправдаят другите му постъпки? Всеобщата неприязън към мистър Дарси е дълбоко вкоренена — кой ще склони да го види в по-добра светлина? Не е по силите ми. Уикъм заминава; на всички ще им е безразлично какъв е в същност. По-късно може и да разберат, тогава ние ще им се присмиваме, че късно научават. Засега ще мълча.

— Права си. Публичното разобличение може завинаги да го погуби. Възможно е сега да се разкайва за миналите си деяния, да иска да се поправи. Не бива да го довеждаме до отчаяние.

След този разговор бурните мисли на Елизабет се поуспокоиха. Споделила бе две от тайните, тежали й близо петнадесет дни, и знаеше, че Джейн е готова с охота да я изслуша всеки път, когато пожелае. Но още нещо витаеше скрито, нещо, което благоразумието я възпираше да каже. Не смееше да разкрие останалата половина от писмото на мистър Дарси, нито да обясни на сестра си колко искрено я ценеше приятелят му. Това никой не биваше да узнава; разбираше, че само едно обяснение между двамата ще й позволи да отхвърли скритото бреме. „А тогава, мислеше си тя, ако невероятното събитие изобщо се случи, ще мога да й кажа само онова, което Бингли ще изрече сам, и то далеч по убедително. Ще имам право да разкрия тайната едва тогава, когато вече няма да е тайна!“

Сега, когато си бе у дома, имаше време да наблюдава сестра си. Джейн не беше щастлива. Все още хранеше нежно чувство към Бингли. Той бе първата й истинска любов и отношението й към него бе пламенно, а възрастта и характерът й го правеха по-дълбоко, отколкото е първата любов; тя така ревностно пазеше спомена си за него, толкова го предпочиташе пред всеки друг мъж, че благоразумието и желанието да не тревожи близките си я караха да се крие, а това можеше да навреди на здравето и на вътрешното й равновесие.

— Е, Лизи — обърна се към нея един ден мисис Бенит, — какво ще кажеш за тази тъжна история на Джейн? Мен ако питаш, аз вече мълча. Заявих го и на сестра си Филипс завчера. Доколкото разбирам, Джейн изобщо не го е видяла в Лондон. Какъв недостоен човек — вече си мисля, че едва ли ще може да го вземе. Май нямало да дойде в Недърфийлд това лято, разпитала съм всички, които знаят нещо.

— Не вярвам изобщо да се върне в Недърфийлд.

— На добър му час! Никому не е притрябвал. Макар че се подигра с дъщеря ми; и ако бях на нейно място, нямаше да му го простя. Единствената ми утеха ще е Джейн да умре от любовна мъка и той тогава да съжали за постъпката си.

Елизабет обаче не бе в състояние да се утеши с подобна надежда, затова замълча.

— Значи, Лизи — продължи след малко майка й, — Колинсови си живеят нашироко, така ли? Да, да, дано не е за кратко. Ами какви храни поднасят? Шарлот е отлична стопанка. Ако е като майка си, сигурно и спестява. Не вярвам да е разточителна в домакинството, а?

— Не, никак.

— Добре си правят сметките, не се и съмнявам. Да, да. За тях знам, че не харчат повече, отколкото получават. Без пари няма да останат. Е, и какво — каква ще им е ползата? И все за Лонгборн приказват, че ще го вземат след смъртта на баща ти. Смятат си го за техен, все едно кога ще го пипнат.

— По този въпрос пред мен не са отваряли и дума.

— Е, сигурно. Такова нещо няма да направят. Но останат ли двамата, за това си приказват. Щом не ги е срам да заграбят имот, на който нямат законно право, толкова по-добре. Аз на тяхно място ще умра от срам да получа имение по реда на наследяването.