Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Бенитови бяха канени на обяд у Лукасови и почти през цялото време мис Лукас най-внимателно изслушваше мистър Колинс. Елизабет й поблагодари.

— Това го разведрява — каза й тя — и аз съм ти безкрайно задължена.

Шарлот я увери, че с радост й правела услугата — спокойствието на Елизабет й било отплата за пропиляното време. Постъпката й беше дружелюбна, ала Елизабет дори не подозираше накъде води добродушието на нейната Шарлот; тя целеше да не допусне мистър Колинс да предложи повторно на Елизабет, а да поиска нея. Това кроеше мис Лукас; и нещата се развиваха тъй благоприятно, че вечерта, когато се сбогуваха, имаше всички основания да вярва в благополучния край, ако мистър Колинс не трябваше тъй скоро да напусне Хърфордшър. Но Шарлот още не познаваше пламенния му и независим нрав, който го подтикна рано-рано на другата сутрин лукаво да се измъкне от Лонгборн Хаус, да изтича до Лукас Лодж и да падне в нозете й. Не искаше братовчедките му да го усетят — страхуваше се, че, видят ли го, ще предугадят намеренията му, а не желаеше никой да знае, докато сам не разбереше резултата; с основание се надяваше на успех, защото Шарлот не криеше, че е благосклонна, но все пак изпитваше боязън подир несполуката в сряда. Приеха го ласкаво. Мис Лукас го забеляза от горния прозорец и набързо изтича, та да го срещне случайно на пътеката. Пороят от любовни думи, който я заля, надмина очакванията й.

И сравнително бързо, след многословните и обстоятелствени любовни изявления на мистър Колинс, те се разбраха; когато влизаха в дома, той я помоли час по-скоро да определи деня, който щял да го направи най-щастливия човек на света, и макар в момента това да я, вълнуваше по-малко от всичко друго, дамата нямаше никакво желание да пречи на неговото щастие. Глупостта, дарена му от природата, лишаваше от очарование любовните му излияния и не пораждаше у жените копнеж да го поощряват; а пък мис Лукас, която го вземаше от чистия и безкористен стремеж да си осигури семейно огнище, бързаше незабавно да уреди въпроса.

Веднага поискаха благословията на сър Уилям и лейди Лукас; дадоха им я с радост. Материалното благополучие на мистър Колинс обещаваше сполучлив брак на дъщеря им, която щеше да получи незначителна зестра; а по всичко изглеждаше, че той тепърва ще богатее. Лейди Лукас започна да преценява по-усърдно, отколкото досега, до каква възраст би могъл да доживее мистър Бенит; а сър Уилям заяви, че щом мистър Колинс станел собственик на имението Лонгборн, препоръчително било той и съпругата му веднага да се представят в кралския дворец. С две думи, цялото семейство се радваше на събитието. У по-малките дъщери изгря надежда да ги изведат в обществото една-две години по-рано от обичайното; а пък момчетата въздъхнаха облекчено — Шарлот нямаше да умре стара мома. Самата Шарлот запази самообладание. Беше постигнала целта си, имаше и време да огледа нещата. Не беше недоволна. Вярно е, мистър Колинс не бе нито умен, нито пък приятен; присъствието му бе досадно, а любовта му към нея — плод на въображението… И все пак нямаше да е лош съпруг. Без да идеализира особено и мъжете, и семейния живот, тя открай време искаше да се омъжи; бракът бе единственото благо прилично положение за една образована млада дама с малка зестра и макар да не обещаваше щастие, поне предпазваше от немотия. Сега си бе осигурила това предпазно средство; и в двайсет и седмата си година, без никога да е била красива, можеше да прецени, че има щастие. Най-неприятна в цялата работа бе изненадата, която щеше да изживее Елизабет Бенит, чието приятелство Шарлот ценеше повече от всяко друго, и макар това съображение да не бе в състояние да повлияе на решението й, неодобрението на Елизабет щеше да я огорчи. Реши да й съобщи лично, затова замоли мистър Колинс, когато той се запъти да вечеря в Лонгборн, да не споменава новината пред никого от семейството. Той обеща, но това му струваше много; защото веднага щом се прибра, любопитството, събудено от дългото му отсъствие, се изрази в най-преки въпроси и му трябваше съобразителност да отклони отговора, а и голямо себеотрицание, понеже умираше от нетърпение да разгласи споделената си любов.

Тъй като тръгваше рано на другата сутрин и всички още щяха да спят, сбогуваха се, преди дамите да се оттеглят в спалните си; мисис Бенит учтиво и сърдечно му заяви, че всички ще се радват да го приемат в Лонгборн всякога щом другите му обязаности му позволят да пътува.

— Скъпа госпожо — отвърна й той, — тази покана е толкова по-желана, защото е тъкмо онова, от което се нуждаех; бъдете уверена — ще се възползувам при първия удобен случай!

Всички останаха учудени, а мистър Бенит, който за нищо на света не желаеше чак толкова бързо завръщане, каза:

— А не се ли боите, драги ми господине, че лейди Катрин ще се противопостави? По-добре да пренебрегнете сродниците си, отколкото да обидите своята покровителка.

— Скъпи господине — отговори мистър Колинс, — безкрайно благодаря за приятелското предупреждение и желая да ви уверя, че не бих предприел подобна решителна стъпка без одобрението на нейно благородие.

— Внимавайте много. Рискувайте всичко, но не и нейното благоволение; и при най-малка опасност да я разгневите — а то не е невероятно, — останете си кротко у дома и бъдете уверен, че няма да ви се разсърдим.

— Повярвайте, скъпи ми господине, горещо съм ви благодарен за сърдечната грижа; очаквайте в най-скоро време благодарствено писмо за това, както и за всички останали знаци на внимание, които ми оказахте през време на престоя ми в Хъртфордшър. Колкото до милите братовчедки, макар че скоро ще се видим и това не е наложително, позволявам си да им пожелая здраве и щастие, включително и на братовчедката Елизабет.

След това дамите се оттеглиха; всички бяха изненадани от намерението му скоро да се върне. На мисис Бенит й се щеше да вярва, че е замислил да поиска някоя от малките й дъщери, и се надяваше, че ще придума Мери. Мери го ценеше повече от другите; намираше мислите му задълбочени и макар да не го смяташе умен като себе си, уверена бе, че ако нейният пример го подтикне да чете и да се усъвършенствува, би могъл да стане приемлив съпруг. Но на другата сутрин всички надежди се сринаха. Мис Лукас пристигна малко след закуската и насаме разказа на Елизабет какво е станало предишния ден.

Мисълта, че мистър Колинс се смята влюбен в приятелката й, бе споходила Елизабет през последните един-два дни; но че Шарлот ще го поощри, й се струваше тъй невероятно както ако самата тя го беше насърчила, затова толкова се изненада, че отначало не можа да се овладее и възкликна:

— Сгодена за мистър Колинс! Мила Шарлот — не е възможно!

Мис Лукас за миг се смути от нескрития упрек; но понеже го беше очаквала, тя бързо се съвзе и спокойно отвърна:

— Защо се изненадваш, мила Елайза? Нима смяташ, че мистър Колинс не би могъл да се хареса на никоя само защото е имал неблагополучието да не ти хареса на теб?

Но Елизабет междувременно се беше осъзнала, насили се, намери думи и я увери, че изгледите за бъдещото им роднинство много я радват, и й пожела щастие.

— Разбирам какво чувствуваш — отвърна Шарлот, — сигурно си изненадана — та до вчера мистър Колинс искаше да се жени за теб! Но като поразмислиш, ще видиш, че не съм сбъркала. Знаеш, че не съм романтичка. И никога не съм била. Единственото, към което се стремя, е уютен дом; и като познаваш характера и връзките на мистър Колинс, а и положението му в обществото, вярвам, че изгледите да съм щастлива с него са същите, каквито са за всички, които встъпват в брак.

Елизабет тихо промълви:

— Така е! — И след кратко неловко мълчание те отидоха при другите.

Шарлот скоро си тръгна и Елизабет остана да размишлява над чутото, Много време й трябваше да свикне с мисълта за този неравен брак. Колкото и странна да бе постъпката на мистър Колинс — да поиска ръката на две жени в продължение само на три дни, — тя не бе нищо в сравнение с това, че бяха приели предложението му. Досещала се беше, че отношението на Шарлот към брака е различно, но за нищо на света не беше вярвала, че стигнат ли нещата дотам, Шарлот ще пожертвува всичките си други принципи за едно положение в обществото. Шарлот, съпруга на мистър Колинс — ах, колко унизително! И към острата болка, че тази приятелка пада в очите й и я разочарова, се добави и ужасната увереност, че същата тази приятелка ще бъде нещастна в участта, която сама си бе избрала.