Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

При първата възможност да останат насаме с Елизабет, мисис Гарднър загрижено я предупреди; след като искрено й изложи съображенията си, продължи така:

— Ти си разумна девойка, Лизи, достатъчно разумна, за да не вземеш да се влюбиш само защото искам да те предпазя; затова ще говоря открито. Моля те, внимавай. Не се поддавай на увлечението, не се опитвай да увлечеш и него в едно неразумно чувство, защото и двамата сте бедни. Срещу него нямам нищо против; много е приятен; и ако беше достатъчно богат, изборът ти щеше да е чудесен. Но така, както са нещата — не позволявай чувствата да те подмамят. Ти си разумна, очакваме от теб да не сбъркаш. Зная, че баща ти вярва в твоята преценка и в чувството ти за благоприличие. Не бива да го разочароваш.

— Мила лельо, това звучи много сериозно.

— Да, и бих искала и ти да си сериозна.

— Е, тогава не се безпокой. Ще внимавам за себе си, а и за мистър Уикъм. Той няма да се влюби в мен, ако съм в състояние да го предотвратя.

— Елизабет, сега си несериозна.

— Извинявай. Ще започна отначало. Още не съм влюбена в мистър Уикъм; не, наистина не съм. Но той е най-приятният мъж, когото съм срещала… и ако се влюби в мене… а, да, разбирам, че не бива да се влюбва. Много ще е неразумно. Ах! Този отвратителен мистър Дарси! Мнението на татко за мен ме ласкае; ще страдам, ако го разочаровам! Но в същност, баща ми харесва мистър Уикъм. С две думи, мила лельо, не искам да ви тревожа; но лельо, сама виждаш, когато двама млади се обичат, бедността не ги спира да се женят — защо тогава искате от мене да бъда по-разумна от другите пред изкушението и как да повярвам, че ако се отдръпна, ще бъда по-щастлива? Затова само ще обещая да не бързам. Ще изчакам, докато се уверя, че предпочита мен пред всички други. Когато сме заедно, ще внимавам. С две думи, ще сторя каквото мога.

— А няма ли да е добре, ако идва по-рядко тук? Помъчи се да не напомняш, постоянно на майка си да го кани.

— Както направих вчера, нали? — усмихна се засрамено Елизабет. — Права си, поне от това бих могла да се въздържа. Но в същност той не идва чак толкова често. През тази седмица го канихме повечко във ваша чест. Нали знаеш мама — не обича близките й да скучаят. Добре, давам ти дума, ще се опитам да внимавам; е — сега доволна ли си?

Леля й кимна; и след като Елизабет й благодари за предупреждението, те се разделиха; чудесен пример за това, как да се дава разумен съвет, за да бъде приет благосклонно.

Мистър Колинс се върна в Хъртфордшър скоро след заминаването на Гърднърови и Джейн; но отседна в дома на Лукас и появяването му този път не раздразни кой знае колко мисис Бенит. Денят на сватбата наближаваше, тя вече се бе примирила с неизбежното дотолкова, щото на няколко пъти кисело заяви, че им пожелава да бъдат щастливи. Сватбата бе определена за четвъртък, затова в сряда мис Лукас дойде да се простят; а като си тръгна, Елизабет, засрамена от нацупените и неучтиви благопожелания на майка си и искрено развълнувана, тръгна да я изпрати. Докато слизаха по стълбите, Шарлот каза:

— Вярвам, че ще ми пишеш често, Елайза.

— Непременно.

— Имам и друга молба. Ще ми дойдеш ли на гости?

— Ще се виждаме често тук, в Хъртфордшър.

— Не ми се вярва да се върна скоро насам. Затова искам да обещаеш, че ти ще дойдеш в Хънсфорд.

Елизабет не можа да откаже, макар да нямаше желание да й гостува.

— Баща ми и Марая ще идват през март — продължи Шарлот — и ако искаш, ела с тях. Много ще ви се радвам, Елайза.

Мина сватбеният обред; младоженката и младоженецът тръгнаха към Кент от църковните двери и както винаги събитието предизвика много приказки. Скоро след това Елизабет получи писмо от приятелката си; започнаха да си пишат редовно и често както преди; но не толкова сърдечно. Елизабет се обръщаше към нея с чувството, че на искреното приятелство е сложен край и макар че бе решила да й отговаря редовно, правеше го по-скоро заради миналото, отколкото за настоящето. Първите писма на Шарлот очакваше с нетърпение; любопитствуваше да научи харесва ли новия си дом, каква е лейди Катрин и дали е щастлива; макар, като прочиташе писмата, да се уверяваше, че Шарлот не описва нещата по-различно, отколкото бе очаквала. Думите й звучаха бодро, намирала се сред приятна обстановка; не споменаваше нещо, от което да не бе възхитена. Домът, мебелировката, околностите, пътищата, всичко й било по вкуса, а държането на лейди Катрин — дружелюбно и мило. В същност това бяха омекотени разкази на мистър Колинс. Елизабет разбра, че трябва да почака, докато отиде там и разбере останалото.

Джейн вече бе драснала няколко реда на сестра си, за да извести, че са пристигнали благополучно в Лондон; Елизабет се надяваше от второто й писмо да научи нещичко за семейство Бингли.

Както става, нетърпението, с което очакваше това второ писмо, не бе възнаградено. Джейн бе прекарала вече цяла седмица в Лондон, а от Каролайн нямаше никаква вест. Обясняваше си го с това, че нейното писмо до приятелката й, изпратено от Лонгборн, вероятно се е загубило.

„Леля — продължаваше тя — утре ще ходи в онази част на града и аз ще използувам да се отбия на Гроувнър Скуер.“

Писа й отново след визитата там и след като се бе видяла с мис Бингли. „Каролайн ми се стори унила — съобщаваше Джейн, — но много се зарадва и ме укори, загдето не съм й обадила, че идвам в Лондон. Значи, била съм права; не е получила писмото ми. Разбира се, попитах за брат им. Добре бил, но тъй често бил с мистър Дарси, че почти не го виждали. Каза ми, че са поканили мис Дарси на вечеря. Искаше ми се да я видя. Не стоях дълго, защото Каролайн и мисис Хърст щяха да излизат. Надявам се скоро да ме посетят.“

Елизабет дочете писмото и поклати глава. Сега вече не се съмняваше — единствено случайността можеше да разкрие на мистър Бингли, че сестра й е в града.

Изминаха четири седмици, а Джейн още не го бе срещнала. Искаше й се да вярва, че не съжалява; но трябваше да признае, че мис Бингли се държи неучтиво. В продължение на две седмици тя всяка сутрин стоеше да я чака, всяка вечер се мъчеше да измисли оправдания, които да я извинят, че не е дошла; най-сетне гостенката се появи; ала стоя толкова малко и се държа толкова хладно, че Джейн най-сетне се предаде. Писмото до сестра й, в което описваше станалото, ще ни разкрие чувствата й:

Зная, че милата ми Лизи няма да злорадствува на мой гръб, когато й призная, че дълбоко съм се лъгала в отношението на мис Бингли към мене. Но, мила ми сестро, макар станалото да потвърждава твоето прозрение, не ме мисли за упорита, ако все още настоявам, че пред вид досегашното й държане с право й вярвах за неща, в които ти я смяташе неискрена. Не знам как да си обясня желанието й да се сближи с мен, но ако ония обстоятелства отново се повторят, уверена съм, че пак ще се подмамя. Каролайн ми върна посещението едва вчера; а междувременно не ми изпрати ни писмо, нито ред. Когато дойде, личеше си, че й е неприятно; извини се нехайно, прекалено учтиво, загдето не се е обадила досега, не пожела да се срещнем отново и се държа толкова студено, че когато си отиде, реших никога да не я виждам. Мъчно ми е, но не я извинявам. Тя сгреши, че толкова се сдружи с мене; с чисто сърце ти заявявам — не аз, а тя поиска моето приятелство. Но я окайвам, защото сигурно разбира колко лошо постъпва и защото съм уверена, че го прави от боязън за брат си. Излишно е да се оправдавам; разбира се, ние знаем колко безпочвени са страховете й, но ако тя се притеснява, това ще обясни държането й към мен; и понеже той й е скъп, естествено е сестрински да трепери над него. Но не мога да си обясня защо все още продължава да се плаши — ако наистина му бях мила, отдавна, много отдавна трябваше да ме потърси. Той знае, че съм в Лондон — тя подметна за това; обаче пък от приказките й не ми се стори много убедена в чувствата му към мис Дарси. Нищо не разбирам. Страхувам се да заключавам прибързано, иначе бих се изкушила да заявя, че във всичко това има някакво ужасно двуличие. Но ще се опитам да пропъдя мъчителните терзания, да си мисля само за приятни неща, за твоята обич и за сърдечната доброта на милите леля и чичо. Моля те, пиши ми. Мис Бингли спомена, но някак неуверено, че той вече не смятал да се връща в Недърфийлд, че щял да се откаже от имението. По-добре да не го разправяме. Много се радвам за чудесните новини от приятелите ни в Хънсфорд. Непременно им иди на гости със сър Уилям и Марая. Зная, ще прекараш хубаво там.

Твоя и т.н.

Писмото огорчи Елизабет; но като си помисли, че Джейн няма вече да се мами поне в сестрата, успокои се. Сега всяка надежда за брата бе загубена. Не желаеше и да си представя как отново би могъл да се върне към Джейн. По всичко личеше, че е човек недостоен; искаше й се за негово наказание и за възмездие на Джейн час по-скоро да се ожени за сестрата на Дарси, тъй като според разказите на Уикъм тя щеше да го накара да копнее по онова, което с такава лекота беше отхвърлил.

Пак по същото време мисис Гарднър напомни на Елизабет за обещанието й относно Уикъм и поиска да узнае подробности; Елизабет имаше за какво да й пише, но вестите бяха по-приятни за лелята, отколкото за нея самата. Нескритото му предпочитание бе закърняло, престанал бе да я ухажва, сега обожаваше друга. Елизабет бе достатъчно наблюдателна, за да разбере, но можеше и да прецени, и да пише за това без душевна болка. Сърцето й не бе докоснато дълбоко, а суетността й бе задоволена от увереността, че ако беше богата, тя, и само тя щеше да бъде неговата избраница. Единствената привлекателна черта на новата му любимка бе едно неочаквано наследство от десет хиляди лири; но Елизабет, по-заслепена по отношение на него, отколкото в преценката на брака на Шарлот, не му се разсърди. Обратното — намираше го за естествено; ласкаеше се все пак, че му е било мъчно да я изостави, но приемаше станалото за нещо разумно и полезно и за двамата и не й беше трудно да му пожелае успех.

Не скри нищо от мисис Гарднър; а след като описа подробностите, продължи така: „Сега вече, мила ми лельо, ясно осъзнавам, че не съм била истински влюбена; защото, ако действително съм била под властта на тази чиста и възвисяваща страст, дори името му трябваше да буди у мен отвращение, трябваше да му желая само зло. А в същност изпитвам дружелюбност не само към него; чувствувам безразличие и към мис Кинг. Не питая към нея и капчица омраза, вярвам, че е добра девойка. Наистина не е било любов. Постъпих предпазливо и виждам, че е имало защо; съзнавам колко по-интересна щях да съм за всички познати, ако любовта ми към него оставаше несподелена, но не скърбя, че не събуждам любопитство. Подобно внимание понякога се плаща твърде скъпо. Кити и Лидия преживяват измяната му много по-тежко от мене. Те още са невежи в житейската мъдрост и не са научили, че и красивият мъж се нуждае от средства за препитание — също както и грозният.“