Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (5)

ГЛАВА ПЕТА

Недалеч от Лонгборн живееше семейство, с което Бенитови бяха особено близки. На времето сър Уилям Лукас бе въртял търговия в Меритън, натрупал беше състояние и докато беше кмет, бе въздигнат в рицарско звание в отговор на просбата му до краля. Това отличие му бе повлияло някак си прекалено силно. Извикало бе у него отвращение както към занятието му, тъй и към живуркането в малкия провинциален градец; той бе дал гръб и на търговията, и на градчето и бе преместил семейството си в една къща на около миля от Меритън, преименована оттогава насам на „Лукас Лодж“, където можеше на воля да се наслаждава на собственото си величие и необезпокояван от досадата на търговията, да отдава цялото си време на добродушни връзки с всичко живо. Защото, макар титлата „сър“ да го издигаше над останалите, тя не го бе направила надменен; обратното — изпълнен бе с внимание към всекиго. Тъй като по природа бе безобиден, дружелюбен и услужлив, удостояването в двореца го бе преобразило в светски и учтив човек.

Лейди Лукас бе благодушна и глуповата — достойна съседка за мисис Бенит. Лукасови имаха няколко деца. Най-голямата — здравомислеща, интелигентна млада жена, около двайсет и седем годишна, беше най-близката другарка на Елизабет.

Една среща между дъщерите на Лукас и дъщерите на Бенит, за да си поговорят за бала, беше извънредно необходима; затова още на другата сутрин Лукасовите момичета се появиха в Лонгборн да изслушат приятелките си и да споделят своето мнение.

— Ти започна вечерта добре, Шарлот — заяви мисис Бенит с учтива сдържаност. — Тебе мистър Бингли избра за първия си танц.

— Вярно е, но на сърцето му легна втората партньорка.

— О, искаш да кажеш Джейн, нали? Защото танцува с нея два пъти по два танца. Да, това говори, че може би я е харесал — май наистина я е харесал. Дочух такова нещо, но тъй и не доразбрах — нещо за мистър Робинсън.

— А, сигурно разговора, който, без да искам, подслушах между него и мистър Робинсън; не ви ли казах? Мистър Робинсън го запита харесват ли му нашите меритънски вечеринки, не намира ли, че в залата има много красиви жени, и коя от тях смята за най-хубава? А на последния въпрос той веднага отвърна: „О! Най-голямата мис Бенит, разбира се, по това две мнения няма!“

— Боже мой! Ами то е казано много ясно — като че ли… но в същност накрая може и нищо да не стане.

— Виждаш ли, Елайза, подслушаното от мен е много по-приятно от онова, гдето си го чула ти — засмя се Шарлот. — Трябва да се подслушва не мистър Дарси, а неговият приятел. — Бедната Елайза! Да я нарекат само прилична!

— Моля ти се, кажи на Лизи да не се коси от пренебрежението му; този човек е толкоз неприятен, че ако я беше харесал, щеше да е цяла беда. Снощи мисис Лонг ми разправи как половин час седял до нея, без да отвори уста.

— Сигурна ли сте, госпожо? Май не е вярно — намеси се Джейн. — С очите си видях мистър Дарси да разговаря с нея.

— Е, да, защото го запитала харесва ли му Недърфийлд и той нямало как да не отговори; но тя ми каза, че много се раздразнил, гдето го е заприказвала.

— Мис Бингли ми обясни — каза Джейн, — че бил словоохотлив единствено сред близките си. С тях се държал много дружелюбно.

— Нито дума не вярвам от това, мила. Ако е чак толкова дружелюбен, поне с мисис Лонг щеше да си побъбри. Но аз се сещам защо е така; казват, че се пукал от горделивост — вероятно е дочул, че мисис Лонг не притежава карета, а е дошла на бала с наемен екипаж.

— Все едно ми е дали е разговарял с мисис Лонг — заяви мис Лукас, — но ме е яд, че не потанцува с Елайза.

— Ако съм на твое място, Лизи, другия път няма да танцувам с него — каза майка й.

— Давам ви дума, госпожо, че никога няма да танцувам с него.

— Гордостта му не ме дразни толкова — каза мис Лукас, — понеже има с какво да се обясни. Защо се чудим — такъв един хубав млад мъж, от добро семейство, богат, облагодетелствуван във всяко отношение, с основание има високо мнение за себе си. Ако мога тъй да се изразя, той е в правото си да бъде горд.

— Много вярно — съгласи се Елизабет, — и аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.

— Гордостта — обобщи Мери, която се осланяше на мъдрите си размишления — според мен е често срещано несъвършенство. От всичко, което съм прочела, заключавам, че наистина се среща често, че човек по природа е склонен към това и че малцина от нас не хранят чувство на самодоволство за някои свои достойнства, все едно — истински или въображаеми. Суетност и гордост са различни неща, макар двете думи понякога да се използуват като синоними. Може да си горд, без да си суетен. Гордостта се отнася повече към мнението ни за нас самите, а суетността към онова, което бихме искали другите да мислят за нас.

— Ако съм богат, като мистър Дарси — провикна се едно от синчетата на Лукас, дошло със сестрите си, — щях да съм горд колкото си искам. Щях да си купя сто хрътки и да изпивам по цяло шише вино всеки ден.

— Значи, ще пиеш повече, отколкото трябва — викна мисис Бенит, — но само да те видя, веднага ще ти прибера бутилката.

Момчето заяви, че нямало да я даде; тя твърдеше, че ще му я вземе, и разправията приключи чак когато гостите си отидоха.