Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (7)

I

На следващия ден мисис Спрот замина за Лондон. Няколко подмятания за опипване на почвата от нейна страна накараха незабавно част от обитателите на „Сан Суси“ да си предложат услугите да гледат Бети.

Когато МИСИС Спрот, след безброй прощални напътствия към Бети да бъде послушно момиче, замина, Бети се лепна за Тапънс, която бе решила да я поеме тази сутрин.

— Иглай — каза Бети. — Иглай клиеница.

От ден на ден тя говореше все по-добре и бе придобила един много очарователен навик — да наклонява главичката си на една страна, да гледа събеседника си с пленителна усмивка и да шепне: „Моля-я.“

Тапънс възнамеряваше да я изведе на разходка, но валеше проливен дъжд, затова двете се оттеглиха в спалнята. Там Бети се устреми право към най-долното чекмедже на бюрото, където държеше играчките си.

— Искаш ли да скрием Бонзо? — запита Тапънс.

Но Бети бе променила решението си и в замяна на това пожела:

— Чети ми пликазка.

Тапънс извади от единия край на шкафа някаква ужасно опърпана книга, но Бети я спря с писък:

— Не, не. Не’убаво… лошо…

Тапънс я изгледа учудено, после погледна книгата — тя беше цветно издание на „Малкият Джек Хорнър“.

— Искаш да кажеш, че Джек е бил лошо момче? — попита тя. — Понеже крадял стафиди от пудинга, а?

Бети потвърди натъртено:

— Ло-о-ош! — и добави със страшно усилие: — Мл-ъ-ъсен!

Тя грабна книгата от Тапънс и я сложи обратно при другите, после измъкна подобна книга от другия край на шкафа и обяви със сияйна усмивка:

— Ч-ч-чист, хубав Джеколнъл!

Тапънс разбра, че мръсните и оръфани книги са били заменени с нови, по-чисти издания и това й се видя много смешно. Мисис Спрот беше, както казваше Тапънс, „майка чистофайница“ до крайност: непрекъснато пазеше дъщеря си да не се зарази от микроби, да не яде нечиста храна и да не смуче замърсена играчка.

Тапънс, възпитана на свободния й непринуден живот, който течеше в жилище на енорийски пастор, винаги се бе отнасяла с презрение към прекалената хигиена и бе привикнала двете си деца да поемат, както се изразяваше, „поносимо количество“ мръсотия. Но сега тя взе покорно чистия екземпляр на „Джек Хорнър“ и го зачете на детето, с подходящите за случая коментарии. Бети мърмореше: „Това е Джек!… Стафи-да!… В пудинг!“ — сочейки тези интересни предмети с лепкаво пръстче, така че много скоро и този втори екземпляр стана за боклука. Преминаха на „Гъске, гъске миличка“ и „Бабичката, която живеела в обувка“, след което Бети скри книжките си и Тапънс трябваше да търси безкрайно дълго, докато намери всяка от тях, а това доставяше голямо удоволствие на Бети. Така сутринта премина бързо.

След обяд Бети легна да поспи и тогава мисис О’Рърк покани Тапънс при себе си.

Стаята на мисис О’Рърк беше много спретната и миришеше силно на мента и престоял кейк, като се долавяше и лек дъх на нафталин. Но на всяка маса имаше снимки на децата, племенниците и на племенничките, внуците и внучките на мисис О’Рърк. Те бяха толкова много, че на Тапънс се струваше като че гледа на живо пиеса от късния викториански период.

— Голяма грижа са децата, мисис Бленкънсоп — забеляза мисис О’Рърк добродушно.

— Да, така е — съгласи се Тапънс, — нали си имам две…

Мисис О’Рърк веднага я прекъсна:

— Две ли? Доколкото разбрах, вашите бяха трима сина?

— Е, да, трима. Но двамата са на почти еднаква възраст и си мислех за времето, прекарано с тях.

— Аха! Разбирам. Но седнете, мисис Бленкънсоп. Чувствайте се като у дома си.

Тапънс седна покорно. „Дано мисис О’Рърк не ме кара да изпитвам винаги такова неудобство! — помисли си тя. — В момента се чувствам досущ като Хензел и Гретел, когато приели поканата на вещицата.“

— А сега ми кажете — подзе мисис О’Рърк — какво е мнението ви за „Сан Суси“?

Тапънс се, впусна в малко възторжено славословие, но мисис О’Рърк я прекъсна безцеремонно:

— Имам предвид друго: не усещате ли нещо особено в тази къща?

— Особено ли? Не, не усещам.

— А нещо около мисис Переня? Признайте си: тя ви интересува. Забелязах, че непрекъснато я следите.

Тапънс се изчерви.

— Тя… тя е интересна жена.

— Ни най-малко — възрази мисис О’Рърк. — Най-обикновена жена, ако действително е такава, каквато изглежда. Но може и да не е. Не сте ли на такова мнение?

— Право да ви кажа, мисис 0’Ръкс, не ви разбирам.

— Никога ли не сте се замисляли, че много хора не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед? Например мистър Медоуз. Този човек ме озадачава. Понякога бих казала, че е типичен англичанин, глупав до мозъка на костите, а друг път долавям някой поглед или дума, които показват, че не е глупав. Не намирате ли това странно? Тапънс заяви твърдо:

— За мен мистър Медоуз е много типичен.

— Но има и други. Сигурно се сещате за кого ми е думата?

Тапънс поклати глава.

— Името — подхвърли мисис О’Рърк насърчително — започва със С.

Тя кимна няколко пъти с глава.

Подтикната от внезапен изблик на гняв и необясним порив да защити едно младо и уязвимо същество, Тапънс произнесе рязко:

— Шийла е просто бунтарка. Такива са обикновено на тази възраст.

Мисис О’Рърк кимна няколко пъти. Тя приличаше много на дебелия порцеланов мандарин, който Тапънс бе виждала върху полицата на камината у леля Грейси. Широка усмивка повдигна кранчетата на устните й. Тя каза тихо:

— Може да не ви е известно, но малкото име на мис Минтън е София.

— Така ли! — изненада се Тапънс. — Мис Минтън ли имате предвид?

— Не — отговори мисис О’Рърк.

Тапънс се извърна към прозореца. Защо тази стара жена създаваше около себе си атмосфера на безпокойство и страх? „Чувствам се като мишка между котешки лапи…“ — помисли си Тапънс.

Пред нея стоеше грамадна, усмихната, монументална жена, която почти мъркаше, но същевременно като че потупваше с лапи и си играеше с нещо, което не искаше да изпусне…

„Глупости… всичко това са глупости! Въобразяваш си“ — помисли си Тапънс, загледана през прозореца към градината. Дъждът бе спрял. От дърветата бавно се стичаха дъждовни капки.

„Но не всичко е плод на въображението ми — разсъждаваше Тапънс. — Аз не съм с развинтено въображение. Тук има нещо, някакво гнездо на зло. Да можех да разбера…“

Мислите й бяха прекъснати внезапно.

В дъното на градината храстите се разтвориха леко. В пролуката се показа някакво лице, което гледаше крадешком къщата. То беше лицето на чужденката, която бе стояла и разговаряла на пътя с Карл фон Дайним.

Очите й бяха така неподвижни, така немигащи, че се сториха на Тапънс нечовешки. Те гледаха вторачено нагоре, към прозорците на „Сан Суси“. Лицето й беше безизразно и все пак в него имаше… да, несъмнено имаше някаква закана. Вкаменено, неумолимо лице. То олицетворяваше някакъв зъл дух, някаква сила, чужда на „Сан Суси“ и на всекидневната баналност на английския пансион. Така, помисли си Тапънс, е гледала Иаил, когато чакала да забие кола в челото на заспалия Сисара^[1].

Тези мисли преминаха през главата на Тапънс само за една-две секунди. Като се извърна рязко от прозореца, тя прошепна нещо на мисис О’Рърк, изскочи бързо от стаята и като се спусна тичешком по стълбите, излезе от парадния вход.

Зави надясно и се завтече по страничната градинска пътека към мястото, където бе забелязала лицето. Сега там нямаше вече никого. Тапънс се запровира през храсталака и когато се озова на пътя, огледа хълма нагоре и надолу. Но не можа да види никого. Къде се бе дянала жената?

Ядосана, Тапънс свърна обратно към градината на „Сан Суси“. Дали всичко това не беше игра на въображението й? Не, жената бе стояла там.

Тапънс започна упорито да обикаля градината, да надзърта зад храстите. Измокри се много, ала не откри никаква следа от непознатата. Върна се по стъпките си обратно към къщата с някакво смътно предчувствие — странен, неопределен страх, че ще се случи нещо.

Но не можа да отгатне и никога не би могла да отгадае какво точно щеше да се случи.

II

Тъй като времето се бе прояснило, мис Минтън облече Бети, за да я изведе на разходка. Те отиваха в града да купят целулоидно пате, което да плава във ваничката на Бети.

Бети не се свърташе на място от радост. Подскачаше така лудо, че беше крайно трудно да се напъхат ръчичките й във вълненото пуловерче. Тя и мис Минтън закрачиха една до друга, като Бети бърбореше шумно! „Ку-пи па-те. Ку-пи па-те. За ваничка на Бети. За ваничка на Бети“ — и изпитваше голямо удоволствие да повтаря непрекъснато тези важни неща.

Две кибритени клечки, оставени небрежно кръстосани на мраморната маса във вестибюла, осведомиха Тапънс, че мистър Медоуз прекарва следобеда по петите на мисис Переня. Тапънс се оттегли в салона, в компанията на семейство Кейли.

Мистър Кейли беше нервен. Дошъл в Лийхемптън, обясни той, на пълна почивка и спокойствие, но какво спокойствие може да има с дете в къщата? По цял ден пищи и тича насам-нататък, скача по пода…

Жена му промърмори примирително, че Бети е много мило дете, но забележката й не бе посрещната благо склонно.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — отвърна мистър Кейли, въртейки дългата си шия. — Но майката е длъжна да я накара да мирува. Трябва да се съобразява и с другите. Има болни хора, чиито нерви се нуждаят от почивка.

— Не е лесно да накараш дете на тая възраст да мирува — обади се Тапънс. — Не е естествено. Ако детето е тихо, значи нещо не му е в ред.

Мистър Кейли закряка ядно:

— Ами, ами! Цялата беда е в глупавото сегашно възпитание. Оставят децата да правят каквото си искат. Детето трябва да седи мирно и тихо, да си играе с кукла или да чете, или да се занимава с нещо друго.

— Но тя няма още и три годинки — каза Тапънс с усмивка. — Не може да се очаква от такова дете да чете.

— Е, добре, но трябва да се направи нещо. Ще говоря с мисис Переня. Представете си, тази сутрин още преди седем часа детето пееше в леглото си! Аз прекарах лошо нощта и призори тъкмо заспивах и изведнъж ме събуди.

— Много е важно мистър Кейли да спи колкото е възможно повече — рече мисис Кейли загрижено. Така нареди лекарят.

— Трябва да отидете в частна болница — каза Тапънс.

— Уважаема госпожо, такива заведения са разорително скъпи, а и атмосферата там не е подходяща. Болничната обстановка вреди на подсъзнанието ми.

— Докторът му препоръча весела компания, нормален живот — обясни мисис Кейли услужливо. — Смята, че е по-добре да постъпи в пансион, отколкото да наеме мебелирана къща. Така мистър Кейли няма да се отдава на мрачни мисли, а размяната на мисли с други хора ще го ободрява.

Доколкото можеше да съди Тапънс, размяната на мисли с мистър Кейли се свеждаше до изброяване на болестите му и симптомите им и до тяхното съчувствено или несъчувствено приемане.

Тапънс ловко промени темата на разговора.

— Бих желала да ми кажете — подхвана тя — какво мислите за живота в Германия. Споменахте, че през последните години сте пътували често Дотам. Ще ми бъде интересно да чуя мнението на човек с жизнен опит като вас. Виждам, че не се влияете От предразсъдъци и можете да дадете точна представа за положението там.

Тапънс смяташе, че мъжът трябва да се ласкае щедро. Мистър Кейли веднага се хвана на въдицата.

— Права сте, уважаема госпожо, аз действително мога да дам ясно, непредубедено мнение. Е, според мен…

Последва дълъг монолог. Подхвърляйки от време на време: „А, много интересно!“ или „Колко сте наблюдателен!“, Тапънс слушаше с внимание, което в случая не беше престорено. Защото мистър Кейли, насърчен от интереса на слушателката си, се прояви като пламенен почитател на нацисткия режим. Колко хубаво ще бъде, даваше да се разбере той, макар и да не го казваше открито, ако Англия и Германия се съюзят против останалата Европа.

Завръщането на мис Минтън и Бети с купеното целулоидно пате прекъсна монолога, който се бе проточил безспир близо два часа. Когато вдигна глава, Тапънс долови на лицето на мисис Кейли твърде особено изражение. То беше трудно определимо. Възможно е да се дължеше на простим а женска ревност: че вниманието на съпруга й бе насочено изцяло към друга жена. А може би се дължеше на безпокойство, че мистър Кейли излагаше твърде откровено политическите си възгледи. Но безспорно беше изражение на недоволство.

После дойде чаят, а веднага след него — и мисис Спрот от Лондон.

— Надявам се, че Бети е била послушна и не ви е безпокоила? — възкликна тя. — Слушаше ли, Бети? — На което Бети отговори лаконично с една-единствена думичка: — Сла!

Тя обаче не биваше да се схваща като израз на недоволство от завръщането на майка й, а просто като молба за сладко от къпини.

Това предизвика гръмогласен кикот от страна на мисис О’Рърк и укорително: „Моля те, Бети, мила“ — от страна на майката на младата лейди.

След това мисис Спрот седна, изпя няколко чаши кафе и се впусна в оживено описание на покупките си в Лондон, на навалицата във влака, какво разказал един неотдавна завърнал се от Франция войник на пътниците във вагона и какво, и съобщила продавачката на щанда за чорапи — че се очаквал недостиг на чорапи.

Всъщност разговорът беше съвсем банален. Той продължи след това на терасата отвън, защото грееше слънце и от дъждовния ден бе останал само спомен.

Бети тичаше весела наоколо, предприемаше тайнствени експедиции в храстите и изскачаше оттам ту с лавров лист, ту с шепа камъчета, които изсипваше в скута на някой от възрастните, обяснявайки объркано и неразбрано какво представляват. За щастие почти не изискваше чуждо участие в играта си, задоволявайки се от време на време с някой отзив: „Колко хубаво, мидичка!“, „Така ли?“

Никога досега не бе имало такава невинна вечер, толкова типична за „Сан Суси“. Бъбрене, клюки, гадания как ще се развие войната: Ще се съвземе ли Франция? Как ще постъпи Русия? Ще успее ли Хитлер да нахлуе в Англия, ако се опита? Ще падне ли Париж, ако пробивът не се запълни? Вярно ли е, че…? Казват, че… Но си се слух, че…

Разменяха се весело политически и военни сплетни.

„Дали не са опасан разговорите по такива въпроси? — питаше се Тапънс. — Нищо подобно! Те са отдушник. Хората изпитват удоволствие от тези сплетни. Те им помагат да понасят личните си грижи и тревоги.“ Тя даде своя принос към разговора с пикантна история, предшествана тактично от думите: „Син ми казва… естествено това е строго поверително, нали разбирате…“

Внезапно мисис Спрот погледна часовника си и подскочи.

— Боже мой, наближава седем. Отдавна трябваше да сложа детето да легне. Бети… Бети!

Вети от доста време не се виждаше на терасата. Никой не бе забелязал отсъствието й.

Мисис Спрот я завика с растящо нетърпение:

— Бе-ти-и-и! Къде може да е това дете?

Мисис О’Рърк се засмя гърлено:

— Сигурно пак готви някаква пакост. Винаги може да се очаква такова нещо, когато е тихо.

— Бети! Ела тук. След като не получи отговор, мисис Спрот се изправи вече уплашена не на шега.

— Трябва да отида да я потърся. Къде ли може да бъде?

Мис Минтън изказа предположение, че Бети се крие някъде, а Тапънс, която помнеше какво бе правила като дете, предположи, че е в кухнята. Но не можаха да намерят Бети нито в къщата, нито навън. Обиколиха градината, викаха, претърсиха всички спални. Бети я нямаше никъде.

Мисис Спрот започна да се ядосва.

— Лошо дете, много лошо! Мислите ли, че е излязла на пътя?

Тя и Тапънс отидоха заедно до портата и огледаха хълма нагоре и надолу. Никой не се виждаше освен един пощальон на велосипед, който разговаряше с някаква слугиня на вратата на „Свети Луциан“ отсреща.

По предложение на Тапънс двете пресякоха пътя и майката запита разговарящите не са ли забелязали малко момиченце. И двамата поклатиха отрицателно глава, но после слугинята изведнъж си спомни и попита:

— Момиченце в зелена карирана памучна рокличка ли?

— Именно — потвърди мисис Спрот оживено.

— Видях го преди около половин час. Вървеше по пътя с някаква жена.

— С жена ли? — учуди се мисис Спрот. — Каква жена?

Девойката като че ли се посмути.

— Ами, бих казала, малко особена жена. Чужденка. В странно облекло. С нещо като шал, без шапка и с особено лице — необикновено, ако ме разбирате. Забелязах я напоследък тук веднъж-дваж и, да си призная, стори ми се, че нещо й липсва, ако разбирате какво искам да кажа — додаде тя услужливо.

Тапънс мигновено си спомни лицето, което бе видяла да надзърта от храстите тоя следобед и лошото предчувствие, което я бе обзело.

Но в мислите си никога не бе свързвала тази жена с детето и дори сега не можеше да проумее каква връзка може да има помежду им.

Но нямаше много време за размишление, защото мисис Спрот почти падна в ръцете й.

— Ох, Бети, момиченцето ми! Тя е отвлечена. Тя… как изглеждаше жената? Не приличаше ли на циганка?

Тапънс поклати енергично глава.

— О, не, беше руса, много руса, с широко лице, високи скули и силно раздалечени сини очи.

Тя забеляза, че мисис Спрот я гледа втренчено, и побърза да обясни:

— Видях тази жена днес следобед. Надничаше от храстите в дъното на градината. Аз също забелязах, че се навърта насам. Един ден разговаряше с Карл фон Дайним. Трябва да е същата жена.

Слугинята се обади:

— Точно така. Русокоса беше. И нещо й липсваше, ако питате мен. Не разбираше нищичко от това, което й говорех.

— Ох, боже! — простена мисис Спрот. — Какво да правя?

Тапънс я обгърна с ръка:

— Да се върнем в пансиона, ще сръбнете малко бренди, а после ще се обадим по телефона на полицията. Успокойте се. Ще я намерим.

Мисис Спрот тръгна покорно с нея, шепнейки като замаяна:

— Не мога да си представя Бети да тръгне така с непозната.

— Тя е много малка — каза Тапънс. — Затова не се бои.

Мисис Спрот извика отпаднало:

— Тази жена трябва да е някаква ужасна немкиня! Тя ще убие Бети.

— Глупости — отвърна Тапънс твърдо. — Всичко ще се оправи. Предполагам, че е просто някаква смахната. — Но сама не вярваше на думите си. Нито за миг не можеше да повярва, че оная спокойна блондинка е невменяема.

Карл! Дали Карл не знае? Дали Карл няма пръст в тази работа?

Но няколко минути по-късно беше склонна да се съмнява в това. И Карл фон Дайним като другите изглеждаше зашеметен, недоумяващ, крайно изненадан.

Щом се изясниха фактите, майор Блечли взе положението в ръцете си.

— Успокойте се, уважаема госпожо — каза той на мисис Спрот. — Седнете тук. Сръбнете си малко от това бренди. Нищо няма да ви стане. А аз ей сега ще се обадя в полицейския участък.

Мисис Спрот измънка:

— Почакайте за минута… може да има нещо…

Тя изтича нагоре по стълбите и после по коридора влезе в стаята, където беше настанена с Бети.

След една-две минути чуха забързаните й стъпки по стълбищната площадка. Тя слезе по стъпалата като обезумяла и се вкопчи в ръката на майор Блечли, който тъкмо се готвеше да вдигне телефонната слушалка.

— Не, не! — извика тя задъхано. — Недейте… недейте!

И като хълцаше силно, се строполи на едно кресло.

Наобиколиха я. След минута-две тя се овладя. Изправи се на креслото, прегърната от мисис Кейли, и им показа нещо, което държеше.

— Намерих го на пода в стаята си. Беше увито около камък и хвърлено през прозореца. Погледнете, погледнете какво пише.

Томи взе листчето от ръката й и го разгърна.

То представляваше бележка, написана с особен ъгловат чуждестранен почерк, едър и четлив.

ДЕТЕТО ВИ СЕ НАМИРА НА СИГУРНО МЯСТО ПРИ НАС. КОГАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, ЩЕ ВИ КАЖЕМ КАКВО ДА НАПРАВИТЕ. АКО ОТИДЕТЕ В ПОЛИЦИЯТА, ДЕТЕТО ВИ ЩЕ БЪДЕ УБИТО. НЕ КАЗВАЙТЕ НИЩО. ЧАКАЙТЕ НАПЪТСТВИЯ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ…

Вместо подпис имаше череп с кръстосани кости.

Мисис Спрот стенеше тихо:

— Бети … Бети…

Всички говореха едновременно. Мисис О’Рърк: „Мръсни, кръвожадни негодници!“ Шийла Переня: „Зверове!“ Мистър Кейли: „Невъобразимо, невъобразимо… не вярвам нито думица От това. Глупава, жестока шега.“ Мис Минтън: „Ох, миличкото!“ Карл фон Дайним: „Не мога да го проумея. Това е невероятно.“ А над всички други гърмеше мощният глас на майор Блечли:

— Глупости! Това е опит за сплашване. Трябва да съобщим веднага на полицията. Тя бързо ще разнищи тая работа.

И повторно се устреми към телефона. Този път мисис Спрот го спря с писък на ужасена майка.

— Но, уважаема госпожо — красна той, — трябва непременно да съобщим. Това е нескопосана хитрост да ви попречат да тръгнете по следите на тия мошеници.

— Но те ще я убият!

— Глупости! Не ще посмеят.

— Няма да позволя това, ви казвам. Аз съм й майка. Аз имам думата.

— Зная. Зная. И именно на това разчитат те — че ще реагирате така. Чувствата ви са напълно естествени. Но послушайте ме като военен и човек с жизнен опит: трябва да повикаме полицията.

— Не!

Блечли се озърна да потърси поддръжници.

— Медоуз, съгласен ли сте с мен?

Томи кимна бавно.

— А вие, Кейли? Гледайте, мисис Спрот: и Медоуз и Кейли мислят като мен.

Мисис Спрот отвърна с неочаквана разпаленост:

— Да, на всички вие сте мъже! А питате ли жените?

Томи потърси с очи Тапънс. Тя изрече тихо и развълнувано:

— Аз… аз съм съгласна с мисис Спрот.

„Дебъра! Дерик! — мислеше си Тапънс. — Ако бяха те и аз щях да реагирам по същия начин. Томи и другите са прави, не се съмнявам в това, но не бих постъпила другояче. Не мога да рискувам.“

— Никоя майка на тоя свят не би рискувала, това е истината — изказа се мисис О’Рърк.

— Знаете ли, според мен… ъ-ъ… — измънка мисис Кейли и гласът й заглъхна в неясен брътвеж.

Мис Минтън проговори с треперещ глас:

— Такива страшни неща стават! Никога няма да си простим, ако се случи нещо на миличката Бети.

— Вае не казахте нищо, мистър фон Дайним? — обърна се Тапънс рязко към него.

Cimare очи на Карл блестяха. Лицето му беше непроницаемо като маска. Той отговори бавно и студено:

— Аз съм чужденец. Не познавам вашата английска полиция. Не зная дали е кадърна, експедитивна.

Някой бе влязъл във вестибюла. Беше мисис Переня с пламнали бузи. Явно бе бързала по нанагорнището.

— Какво става? — запита тя със заповеднически властен глас на силна жена, а не на вежлива собственица на пансион.

Обясниха й — разказът им беше объркан, понеже говореха няколко души едновременно, но тя бързо се ориентира в положението.

И след като се ориентира, като че ли целият случай бе предоставен на нейната присъда. Тя беше върховният съдия.

Мисис Переня подържа една минута надрасканата набързо бележка, после я върна. Думите й бяха резки и повелителни:

— Полицията ли? Тя няма да свърши нищо. Рискувате да развали работата. Оправете се без нейна помощ. Сами потърсете детето.

Блечли повдигна рамене и каза:

— Правилно. Най-добре да не викаме полицията.

— Тя почти няма за какво да се улови — вметна Томи.

— Слугинята каза, че ги видяла само преди половин час — обади се Тапънс.

— Хейдок! — сети се Блечли. — Хейдок може да ни помогне. Той има кола. Жената изглеждала особена, казвате. И при това чужденка? Трябва да е оставила някаква диря, която можем да проследим. Да тръгваме, няма време за губене. Ще дойдете ли с мен, Медоуз?

Мисис Спрот стана.

— Аз също идвам.

— Хайде, хайде, уважаема госпожо, оставете това на нас…

— И аз ще дойда…

— Е, добре…

Майор Блечли се предаде, след като промърмори вещо в смисъл, че жената е по-опасна от мъжа.

III

След като се ориентира в положението с похвална моряшка бързина, накрая капитан Хейдок подкара колата, До него седеше Томи, а отзад бяха Блечли, мисис Спрот и Тапънс. Мисис Спрот се бе вкопчила здраво за Тапънс, защото Тапънс единствена (с изключение на Карл фон Дайним) познаваше тайнствената похитителка по физиономия.

Капитанът беше добър организатор и действаше експедитивно. Много бързо той напълни колата с бензин, подхвърли на Блечли карта на окръга и друга по-голяма на самия Лийхемптън и ето че беше готов за тръгване.

Мисис Спрот бе изтичала отново до втория етаж, вероятно да вземе палто от стаята си. Но когато се качи в колата и потеглиха по нанадолнището, показа на Тапънс нещо в чантата си. Беше малък пистолет.

— Взех го от стаята на майор Блечли — прошепна тя. — Спомних си как един ден намекна, че има пистолет.

Тапънс я изгледа малко недоверчиво.

— Мислите ли, че… Мисис Спрот процеди през зъби:

— Може да потрябва. Тапънс седеше и се възхищаваше от необикновените сили, които майчинското чувство събуди у една обикновена млада майка. Представяше си как мисис Спрот — жена, която обикновено би се страхувала до смърт от огнестрелни оръжия — хладнокръвно застрелва всекиго, който би сторил нещо лошо на детето й.

По предложение на капитана първо отидоха на гарата. Само преди двайсетина минути от Лийхемптън бе отпътувал някакъв влак, така че възможно беше бегълците да са заминали с него.

На гарата се разделиха, като капитанът се зае със събирача на билети, Томи — с касата, а Блечли — с хамалите отвън. Тапънс и мисис Спрот влязоха в дамската тоалетна — да не би жената да се е отбила там да промени външността си, преди да се качи на влака.

Всички удариха на камък. Сега беше още по-трудно да се проследи пътят й. По всяка вероятност, изтъкна Хейдок, похитителите са чакали с кола и щом жената убедила Бети да тръгне с нея, са избягали. Тук именно, както изтъкна Блечли още веднъж, е нужно съдействието на полицията. Тъкмо такава организация е необходима, за да разпраща съобщения из цялата страна и да следи различните пътища.

Мисис Спрот само клатеше глава със силно стиснати устни.

Тапънс каза:

— Нека се поставим на тяхно място. Къде биха чакали с колата? Колкото е възможно по-близо до „Сан Суси“, но на място, където колата да не бъде забелязана. Хайде да помислим. Жената и Бети слизат заедно по склона. В подножието е еспланадата. Възможно е колата да е чакала там. Можеш да спреш там за известно време, стига да не я оставяш без надзор. Единствените други подходящи места са паркингът на Джеймз Скуеър, също много наблизо, или пък някоя от малките улички, отклоняващи се от еспланадата.

Точно в този момент някакъв дребничък човечец със стеснително държане и пенсне се приближи до тях и каза с леко заекване:

— Извинявайте… Не се обиждайте, но и неволно подочух какво питахте преди малко носача (сега той се обърна към майор Блечли). Не подслушвах, разбира се, просто идвах да направя справка за един колет. Напоследък пратките страшно се бавят… придвижвания на войски, казват, но е много неприятно, когато подлежи на разваляне. Колета имам предвид, така че, както виждате, случайно подочух и това ми се стори много странно съвпадение…

Мисис Спрот скочи към него и го улови за ръката.

— Видяхте ли я? Видяхте ли момиченцето ми?

— Аха, ваше ли е момиченцето? Представете си… Но кажете ми! — извика мисис Спрот и пръстите й се впиха в ръката на човечеца така, че той направи гримаса от болка.

Тапънс побърза да се намеси:

— Моля ви, разкажете ни по-бързо за всичко, което сте видели. Ще ви бъдем много признателни.

— Хм, всъщност, може да се лъжа. Но описанието толкова съвпада…

Тапънс усещаше, че жената до нея трепери, но самата тя се мъчеше да се държи спокойно и непринудено. Познаваше типа, с който си имаха работа — нервен, объркан, стеснителен човек, неспособен да говори направо по въпроса, а още по-лошо щеше да бъде, ако го насилваха.

— Моля ви, разкажете ни — подкани го тя.

— Беше само… впрочем казвам се Робинс, Едуард Робинс.

— Е, мистър Робинс?

— Живея в Хуайтуейз, на пътя за Ърнс Клиф, в една от новопостроените къщи на новото шосе. Спестявам си много труд, пък и има всички удобства и хубава гледка, дюните са само на един хвърлей.

Тапънс спря с поглед майор Блечли, като забеляза, че той е готов да избухне и каза:

— Значи, вие видяхте момиченцето, което търсим?

— Да, трябва да е то. Момиченце с някаква жена, която прилича на чужденка, казвате? Откровено казано, най-напред впечатление ми направи жената. Защото, естествено, сега всички следим за хора на „петата колона“, нали? Отваряме си очите на четири, както се казва, аз винаги се старая да правя това и така, повтарям, забелязах тази жена. Рекох си, сигурно е бавачка или слугиня. Сума шпионки идват тук като такива, а пък тази жена имаше много особен вид, вървеше по пътя към дюните с малко момиченце, а момиченцето изглеждаше уморено и някак — поизоставаше, а пък часът беше седем и половина, време, когато повечето деца вече са си легнали, затова се взрях добре в жената. Стори ми се, че това я смути. Тя забърза по пътя, като дърпаше детето след себе си, а накрая го вдигна на ръце и пое по пътечката към скалата, което ми се видя странно, разбирате ли, защото там няма никакви къщи, нищичко, чак до Хуайтхейвън, на около пет мили оттатък дюните любимо място за разходка на туристите. Но в случая това ме озадачи. Помислих си: дали жената няма да предава някакви сигнали? Толкова много се чува за вражеска дейност, а тя наистина изглеждаше неспокойна, когато забеляза, че я гледам.

Капитан Хейдок се бе върнал в колата и запалил мотора.

— Значи, пътя за Ърнс Клиф, казвате — рече той. Намира се от другата страна на града, нали?

— Да, ако карате по еспланадата и през стария град, а после направо…

Останалите наскачаха в колата, без да слушат повече Робинс.

Тапънс подвикна: „Благодарим ви, мистър Робинс“ — и потеглиха, оставяйки го със зяпнала уста, вторачен подире им.

Профучаха през града, избягвайки злополуките повече по щастлива случайност, отколкото от умение. Но късметът им работеше. Най-после се озоваха в някакъв разпръснат нов жилищен квартал, малко загрозен от близостта на газовите заводи. Тесни пътища се изкачваха към дюните и завършваха внезапно близо до нанагорнището. Пътят за Ърнс Клиф беше третият от тях.

Капитан Хейдок свърна сръчно по него и подкара нагоре. На края пътят се губеше на голия склон, по който се извиваше тясна пътечка.

— По-добре да слезем тук и да вървим пеш — предложи Блечли.

Хейдок отвърна неуверено:

— Струва ми се, че колата би могла да продължи нагоре. Теренът е достатъчно устойчив. Малко неравен е, но мисля, че ще успеем да минем.

— О, да, моля ви, моля ви… — завика мисис Спрот. — Трябва да бързаме.

Капитанът промърмори на себе си:

— Дай боже да сме на прав път. Кой знае каква жена с дете е видял оня дребосък.

Колата запъшка тежко нагоре по Неравния склон. Стръмнината беше голяма, ала тревата — ниска и гъвкава. Стигнаха благополучно до билото на възвишението. Тук нищо не спираше погледа чак до извивката на Хуайтхейвънския залив в далечината.

— Добре са го измислили — забеляза Блечли. — При нужда жената би могла да пренощува тук, горе, а утре заран да слезе в Хуайтхейвън и да вземе влака оттам.

— Доколкото виждам, няма никаква следа от тях — рече Хейдок.

Той се бе изправил в колата и държеше пред очите си някакъв военен бинокъл, който бе съобразил да вземе. Изведнъж лицето му се изопна: бинокълът бе уловил две движещи се точици.

— Открих ги, дявол да ги вземе…

Отпусна се обратно на шофьорската седалка и колата се понесе напред. Този път гонитбата трая малко. Подхвърляни във въздуха, мятани встрани, пътниците в колата бързо настигаха двете точици. Те вече се различаваха добре — висока фигура и ниска. Все по-близо… жена, която държеше дете за ръка… още по-близо… да, дете в зелена памучна рокличка. Бети! Мисис Спрот нададе сподавен писък.

— Всичко е вече наред, мила — каза майор Блечли, като я потупа благо. — Хванахме ги.

Продължиха преследването. Внезапно жената се обърна и съзря приближаващата към нея кола.

С вик тя вдигна детето на ръце и хукна.

Тичаше не напред, а настрана, към ръба на скалата.

След няколко ярда колата не можеше вече да продължава по-нататък, понеже мястото беше много неравно и осеяно с големи каменни блокове. Тя спря и пътниците заслизаха бързо.

Мисис Спрот изскочи първа и се втурна като безумна, подир двете бегълки.

Останалите я последваха.

Когато се приближиха на двайсетина ярда, другата жена се озова в безизходно положение. Сега тя стоеше до самия край на скалата. С остър писък притисна още по-здраво детето.

Хейдок извика:

— Боже мой, ще хвърли детето от скалата!…

Жената стоеше закована на място, притискайки силно Бети. Лицето й беше изкривено от бясна ненавист. Тя произнесе прегракнало някаква дълга фраза, която никой не разбра. И продължаваше да държи детето и да попоглежда от време на време към бездната долу — по-малко от един ярд я делеше от ръба й.

Тя явно искаше да хвърли детето от скалата.

Всички стояха сковани, зашеметени, ужасени, неспособни да помръднат от страх да не предизвикат нещастие.

Хейдок опипваше джоба си. Извади военен револвер и крясна:

— Оставете детето или ще стрелям!

Чужденката се изсмя. Тя притисна детето още по-силно до гърдите си. Двете фигури се бяха слели в една.

— Не смея да стрелям — промърмори Хейдок. — Ще улуча детето.

— Но тази жена е луда — каза Тапънс. — Всеки момент може да скочи заедно с детето.

Хейдок повтори безпомощно:

— Не смея да стрелям…

Но в този миг екна изстрел. Жената се олюля и падна, продължавайки да стиска детето в ръцете си.

Мъжете се завтекоха. Мисис Спрот стоеше на място и се олюляваше с димящ пистолет в ръцете си и с разширени очи.

Тя едва успя да направи няколко крачки напред.

Томи бе коленичил до телата. Обърна ги внимателно. Взря се в лицето на жената… забеляза с възхищение странната й, дива хубост. Очите й се отвориха, погледнаха го, после станаха безжизнени. С лека въздишка жената умря, простреляна в главата.

Невредима, малката Бети Спрот се измъкна от ръцете й и затича към другата жена, която стоеше като статуя.

Най-после мисис Спрот не издържа. Захвърли пистолета и падна на колене, като притискаше детето към себе си и викаше:

— Спасена е… спасена е… Ох, Бети… Бети! — и запита с плах шепот: — Дали… дали я убих?

Тапънс отговори твърдо:

— Не мислете за това. Мислете за Бети. Мислете само за Бети.

Мисис Спрот притискаше детето към себе си и хълцаше.

Тапънс отиде при мъжете.

— Истинско чудо — мърмореше Хейдок. — Лично аз не бих могъл да дам такъв изстрел. Не вярвам тази жена да си е служила досега с пистолет… просто инстинкт. Чудо и това!

— Слава богу! Животът на детето висеше на косъм! — каза Тапънс, погледна отвесния склон с морето отдолу и потръпна.