Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (11)

I

Сега беше ред на Тапънс да разговаря с риболовеца в края на кея.

Въпреки всичко тя се надяваше мистър Грант да я успокои с нещо. Но надеждите й скоро рухнаха. Той заяви категорично, че няма никакви новини от Томи.

Стараейки се гласът й да звучи уверено и деловито, тя каза:

— Има ли причина да се предполага, че нещо му се е случило?

— Абсолютно никаква. Но да предположим, че все пак му се е случило.

— Какво казвате?

— Казвам: да предположим. Как бихте постъпили тогава?

— О, разбирам! Аз… ще продължавам, естествено.

— Така и очаквах. Има време да се плаче след битката. А сега сме в нейния разгар. И не разполагаме с много време. Едно сведение, което ни донесохте, се оказа вярно. Дочули сте да се споменава за „четвърти“. Четвърти значи четвърти идущия месец. Това е датата, определена за голямото нападение срещу нашата страна.

— Сигурни ли сте?

— Напълно. Враговете ни са методични хора. Всичките им планове се изготвят и изпълняват грижливо. Де да можехме да кажем същото за себе си. Планирането не е силната ни страна. Да, четвърти е Денят. Всички тези бомбардировки са камуфлаж. Всъщност така извършват разузнаване: опипват отбраната ни, проверяват как реагираме на въздушни нападения. На четвърти започва истинската работа.

— Но щом това ви е известно…

— Знаем, че Денят е определен. Знаем, или по-скоро мислим, че знаем приблизително къде ще бъде нанесен ударът, макар че може и да грешим. Подготвени сме до максимум. Но се повтаря старата история с обсадата на Троя. И троянците като нас са знаели какви сили има отвън. А ние искаме да знаем силите отвътре. Хората в Дървения кон! Защото те могат да предадат ключовете на крепостта. Десетина души на високи постове, в командването, на жизненоважни пунктове, издавайки противоречиви заповеди, са способни да хвърлят страната в бъркотия, каквато е нужна за успеха на германския план. Ние трябва да бъдем осведомени навреме за тези вътрешни сили.

Тапънс каза отчаяно:

— А аз се чувствам толкова безпомощна, толкова неопитна.

— О, не се безпокойте за това. За нас работят способни хора, хора с необходимия опит и талант. Но когато има предателство отвътре, не знаем кому да вярваме. Вие с Бирсфърд сте от „нередовните сили“. Никой не ви познава. Затова имате шанс да успеете, затова и успяхте до известна степен.

— Нима няма начин да възложите на някого от хората си да следи мисис Переня? Трябва да има между тях такива, на които да можете да се доверите напълно!

— О, това е вече направено. Проучваме сведенията, че „мисис Переня членува в Ирландската републиканска армия и е с антибритански настроения“, което впрочем е вярно. Но не можем да намерим доказателство за нищо друго. Липсват важните факти, които ни трябват. Затова продължавайте, мисис Бирсфърд. Продължавайте и правете каквото е възможно.

— Четвърти — повтори Тапънс. — А дотогава остава само една седмица, нали?

— Точно една седмица. Тапънс стисна юмруци.

— Ние трябва да успеем! Казвам ние, защото съм убедена, че Томи е попаднал на нещо, затова не се прибира. Върви по някаква следа. Да можех и аз да се добера до нещичко. Дали, ако…

Тя обмисляше навъсено нов план за действие.

II

— Разбираш ли, Албърт, това е добра възможност.

— Разбирам ви напълно, мадам. Но, откровено казано, тази идея не ми харесва твърде.

— Аз пък мисля, че има шанс да успее.

— Да, мадам, само че така ще се изложите на опасност, а именно това не ми харесва. И съм сигурен, че господарят също няма да го хареса.

— Опитахме вече всички обикновени средства. Тоест направихме каквото можахме под прикритие. Струва ми се, че сега е единственият ни шанс да действаме открито.

— Съзнавате ли, мадам, че по този начин може да се лишите от едно предимство?

— Албърт, днес ти говориш досущ като Би Би Си — каза Тапънс малко раздразнено.

Албърт като че ли леко се смути и реши да говори по-естествено.

— Възможно е, защото снощи слушах много интересна беседа за рибарниците — обясни той.

— Сега нямаме време да мислим за рибарниците — каза Тапънс.

— Искам да зная къде е капитан Бирсфърд.

— И аз искам същото — заяви Тапънс с болка.

— Не е естествено да изчезне така, без да каже нито думица. Досега поне трябваше да ви се обади. Затова…

— Какво, Албърт?

— Имам предвид, че ако той вече се е разкрил, вие не би за да правите същото.

Албърт помълча, за да подреди мислите си, после продължи:

— Според мен те са разкрили спатиите му, но е възможно да не знаят нищо за вас, затова трябва да продължавате да се прикривате.

— Не мога да реша какво да правя — въздъхна Тапънс.

— Как смятахте да постъпите, мадам?

Тапънс промърмори замислено:

— Смятах да загубя някое написано от мен писмо, да вдигна скандал, да се престоря на много разтревожена. След това вероятно Биътрис ще го намери във вестибюла и ще го сложи там на масата. Тогава заинтересованата личност ще надзърне в него.

— А какво ще има в писмото?

— Ами, горе-долу, че съм успяла да открия коя е въпросната личност и че утре ще направя подробен доклад. Тогава, разбираш ли, Албърт, H или M ще трябва да действат открито, за да се опитат да ме премахнат.

— Да, и може да успеят.

— Няма да успеят, ако бъда нащрек. Сигурно ще се наложи да ме примамят някъде, на някакво усамотено място. Именно тогава ти ще влезеш в ролята си. Защото те не подозират, че съществуваш.

— Аз ще ги проследя и ще ги хвана на местопрестъплението, както се казва, така ли?

Тапънс кимна.

— Точно така. Но трябва да го обмисля внимателно. Ще се срещнем утре.

III

Тапънс тъкмо излизаше от местната библиотека, стискайки под мишница препоръчаната й „хубава книга“, когато я стресна нечий глас:

— Мисис Бирсфърд.

Тя се обърна рязко и видя висок, тъмнокос млад мъж с приятна, но малко смутена усмивка. Той каза:

— Изглежда не ме помните?

Тапънс знаеше тази изтъркана фраза. И можеше да предвиди с точност какви ще бъдат следващите думи.

— Аз… ъ-ъ… дойдох един ден у вас с Дебъра.

Аха, от приятелите на Дебъра е! А те бяха толкова много, че Тапънс трудно ги различаваше един от друг! Едни тъмнокоси като този млад човек, други руси, от време на време някой риж, но всички като че ли излезли от един калъп — учтиви, възпитани, с малко дълга за вкуса на Тапънс коса. (Подхвърлеше ли се намек за това, Дебъра отговаряше: „Ох, мамо, не бъди толкова старомодна! Аз не мога да търпя къса коса.“)

Досадно е да те срещне и да те познае някой от младите приятели на Дебъра тъкмо сега. Обаче сигурна щеше да успее бързо да се отърве от него.

— Аз съм Антъни Марсдън — обясни младежът.

Тапънс измънка престорено:

— О, спомням си — и се ръкува.

— Страшно се радвам, че ви намерих, мисис Бирсфърд — продължи Тони Марсдън. — Знаете ли, аз съм колега на Дебъра, а междувременно се случи нещо много странно.

— Така ли? — учуди се Тапънс. — А какво именно?

— Знаете ли, Дебъра разбрала, че не сте в Корнуол, както мислела и в такъв случай положението ви става малко деликатно, нали?

— Вярно, дявол да го вземе! — каза Тапънс загрижено. — Но как е узнала?

Тони Марсдън й обясни. След това добави малко стеснително.

— Разбира се, Дебъра няма представа какво правите всъщност тук.

Той помълча дискретно, после продължи:

— Мисля, че е необходимо да знае. Аз работя горе-долу по същата линия. Смятат ме за нов служител в шифровъчния отдел. А всъщност имам нареждане да демонстрирам малко фашистки възгледи — да се възхищавам от нацистката система, да подхвърлям, че не би било лошо да сключим ползотворен съюз с Хитлер и други подобни, за да видя как ще реагират събеседниците ми. Знаете ли, има голяма гнилота и искаме да разберем кой се крие зад нея.

„Гнилота навред“ — помисли си Тапънс.

— Но щом Дебъра ми разказа за вас — продължи младежът, — реших да дойда веднага и да ви предупредя, за да можете да скалъпите някакво правдоподобно обяснение. Знаете ли, случайно научих какво вършите и че то s от жизненоважно значение. Ще бъде фатално, ако се разбере коя сте. Според мен най-добре е да заявите, че сте дошла при капитан Бирсфърд в Шотландия или някъде другаде. Можете да обясните, че са ви разрешили да работите там с него.

— Вярно, мога — произнесе Тапънс замислено.

Тони Марсдън каза загрижено:

— Сигурно си мислите, че ви се меся?

— Не, не, напротив, много съм ви признателна.

Тони подхвърли малко ни в клин, ни в ръкав:

— Аз съм… такова… знаете ли… влюбен в Дебъра.

Тапънс го стрелна с насмешлив поглед.

Колко далечен й се струваше този свят на вежливи младежи, които като че ли ни най-малко не се обезсърчаваха от грубостта на Деб! Този млад човек, мислеше си Тапънс, е много привлекателен представител на това поколение.

Тя се отърси, както се изразяваше, от „мирновременните мисли“ и насочи вниманието си към сегашното положение.

След минута-две изрече бавно:

— Моят мъж не е в Шотландия.

— Така ли?

— Не, той е тук с мен. Поне беше! A cera е изчезнал!

— Хм, лошо… А може и да не е чак толкова лошо. По някаква работа ли беше? Тапънс кимна.

— Мисля, че да. Затова изчезването му ми се струва много лош знак. Но се надявам рано или късно да се свърже с мен по свой начин. — Тя се усмихна слабо.

— Не се съмнявам, че си разбирате от работата — каза Тони с леко смущение. — Но все пак трябва да внимавате.

Тапънс кимна.

— Сещам се какво искате да кажете. Красивите героини в книгите винаги лесно попадат в клопка. Но Томи и аз си имаме свои похвати. Имаме си парола — Пени Плейн.

— Не искам да се меся, но не мога ли да помогна по някакъв начин?

— Можете — отговори Тапънс замислено. — Смятам, че можете.