Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
N or M, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Произшествие в „Сан Суси“

Роман

Списание „Антени“, София, 1990

 

Преводач Борис Миндов

Редактор Илиана Дончева

Художник Юли Минчев

Технически редактор Димитър Цветков

Коректор Александра Девенска

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Дадена за набор на 10. V. 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава 15

— Трябваше да се сетя още отначало — каза Тапънс.

Тя оправяше разклатените си нерви със солидна порция старо бренди и се усмихваше ту на Томи, ту на мистър Грант, ту на Албърт, който седеше пред халба бира, ухилен до уши.

— Разкажи ни всичко, Тапънс — замоли Томи.

— Най-напред ти — възрази Тапънс.

— Нямам кой знае какво за разказване — рече Томи. — Разкрих тайната на радиопредавателя по чиста случайност. Надявах се да измамя Хейдок, но той излезе по-хитър от мен.

Тапънс кимна и вметна:

— Той се обадил веднага по телефона на мисис Спрот. А тя притичала до алеята и те причакала там с чука. Отсъства от масата за бридж не повече от три минути. Аз забелязах, че е малко задъхана, но не се усъмних в нищо.

— След това — продължи Томи — заслугата принадлежи изцяло на Албърт. Той дойде и взе да души наоколо като вярно куче. Аз пък захърках с все сила по морзовата азбука и той разбрал сигнала ми. Отишъл да съобщи на мистър Грант и двамата се върнаха късно през нощта. Пак захърках! Така се разбрахме да не мърдам, докато не пипнат подкреплението, което ще дойде по море.

Мистър Грант допълни разказа:

— Когато Хейдок замина тази сутрин, нашите хора завзеха „Контрабандиста почивка“. А тази вечер сложихме ръка и на лодката.

— А сега, Тапънс — подкани Томи, — да чуем теб.

— Е, най-напред трябва да кажа, че отначало докрай се държах като кръгла глупачка! Подозирах всички тук, само не и мисис Спрот! Вярно, по едно време имах ужасното чувство, че съм застрашена, че съм в опасност — това беше след като подслушвах оня телефонен разговор, в който стана дума за датата четвърти. Тогава там имаше трима души — аз смятах, че опасенията ми се дължат на мисис Переня или на мисис О’Рърк. Оказа се, че греша, че в действителност опасната личност е невзрачната мисис Спрот.

Както знае Томи, продължих да се лутам чак до изчезването му. Тъкмо подготвях с Албърт план за действие и изведнъж, като гръм от ясно небе, се появи Антъни Марсдън. Отначало той ми направи добро впечатление — помислих, че е от ония младежи, които обикновено се влачат подир Деб. Но две неща ме накараха да се замисля. Първо, колкото повече разговарях с него, толкова повече се убеждавах, че не съм го виждала преди и че той никога не е идвал у нас. Второ, макар че изглеждаше напълно осведомен за работата ми в Лийхемптън, той смяташе, че Томи е в Шотландия. Тук имаше нещо съмнително. Ако изобщо знаеше нещо за някого, то трябваше да бъде за Томи, защото аз работех тук повече или по-малко неофициално. Това ми се стори много странно.

Мистър Грант ми беше казал, че хора на „петата колона“ има навсякъде — дори на най-неочаквани места. Тъй че защо някой от тях да не работи в службата на Дебъра? Не бях напълно убедена, но все пак подозирах това и му устроих клопка. Казах му, че двамата с Томи сме си измислили таен начин за поддържане на връзка. Разбира се, такъв начин имаше — пощенска картичка с образа на мечето Бонзо, ала за Антъни съчиних историята с Пени Плейн.

И, както очаквах, той се хвана за нея! Тази сутрин получих писмо, с което той напълно се издаде.

Бяхме се уговорили предварително как да действаме. Аз трябваше просто да се обадя на шивачката си и да отменя пробата. По този начин давах да се разбере, че рибата е клъвнала.

— Точно така — обади се Албърт. — А аз само това чаках. Дойдох с хлебарска кола и разляхме пред вратата цяла локва, която миришеше на анасон.

— И тогава — подзе отново Тапънс — аз излязох и стъпих в разлятото. Разбира се, след това беше лесно за хлебарската кола да ме проследи до гарата и някой от колата да се промъкне зад гърба ми и да чуе, че си вземам билет за Яроу. Трудното щеше да бъде по-късно.

— Кучетата налучкаха безпогрешно следата — каза мистър Грант. — Уловиха я на гарата в Яроу, а после — по дирята, оставена от гумата, която сте ритнали. Тя ни доведе до горичката, след това — до каменния кръст, а накрая — до мястото, където сте прекосили дюните. Врагът, който тръгнал след вас, не е подозирал, че можем лесно да ви проследим.

— Все пак — забеляза Албърт — доста се уплаших, като разбрах, че сте в оная къща, а не знаех какво става. Вмъкнахме се през един заден прозорец и сгащихме чужденката, когато слизаше по стълбата. Точно навреме пристигнахме.

— Уверена бях, че ще дойдете — заяви Тапънс. — Затова се стараех да протакам колкото мога повече. Тъкмо си давах вид, че ще му разкажа всичко, и забелязах, че вратата се отваря. Но най-интересното е, че изведнъж всичко ми стана ясно и разбрах колко глупава съм била.

— Как се сети? — попита Томи.

— Гъске, гъске миличка — издекламира Тапънс бързо. — Когато казах тия думи на капитан Хейдок, той пребледня като смъртник. И не защото бяха глупави и обидни, а защото имаха някакъв смисъл за него и аз веднага разбрах това. И после изражението на оная жена — Ана, ми напомни за изражението на полякинята, а след това, естествено, се сетих за Соломон и всичко ми стана ясно.

Томи въздъхна нетърпеливо.

— Тапънс, ако продължаваш да повтаряш това, лично ще те застрелям. Какво ти е станало ясно? И защо намесваш Соломон в тая работа, дявол да го вземе?

— Спомняш ли си за двете жени, които дошли при Соломон с някакво дете и всяка от тях заявявала, че то е нейно, ала Соломон рекъл: „Добре, тогава разсечете го на две.“ И лъжливата майка казала: „Съгласна съм“. Ала истинската майка извикала: „Не, дайте го на другата“. Разбираш ли, не можела да оставят да убият детето й. Е, оная вечер, когато мисис Спрот застреля другата жена, всички казахте какво чудо било това и колко лесно можела да застреля детето. Разбира се, още тогава трябваше да прозрем истината! Ако детето беше нейно, тя нямаше за нищо на света да го излага на риск с този изстрел. Следователно Бети не беше нейно дете. И затова трябваше непременно да застреля другата жена.

— Защо?

— Защото, не ще и дума, другата жена е била истинската майка на детето. — Гласът на Тапънс трепереше леко.

— Горката… горката преследвана нещастница. Дошла в Англия като бежанка без никакви средства и на драго сърце се съгласила мисис Спрот да осинови детето й.

— Но защо мисис Спрот е искала да осинови детето?

— За камуфлаж! Хитър психологически камуфлаж. Човек не може да си представи, че една шпионка ще замеси детето си в своята дейност. Главно по тази причина нито за миг не се усъмних в мисис Спрот. Просто заради детето. Но истинската майка на Бети страшно копнеела за рожбата си, узнала адреса на мисис Спрот и дошла тук. Въртяла се наоколо и чакала сгоден случай. Най-после успяла и избягала с детето.

Мисис Спрот, разбира се, изпаднала в паника. В никой случай не искала да се намесва полицията. Затова е написала онова писмо и се е престорила, че го е намерила в спалнята си, а после повика капитан Хейдок на помощ. След това, когато настигнахме нещастницата, за да не рискува, я застреля… Преструваше се, че не знае да си служи с огнестрелно оръжие, а всъщност умее да стреля отлично! Да, уби оная нещастница и затова сега не я жаля. Тя е лоша до мозъка на костите.

Тапънс помълча, после продължи:

— Имаше и нещо друго, което трябваше да ме подсети: приликата между Ванда Полонска и Бети. През цялото време жената ми напомняше именно за Бети. И после, глупавата игра на детето с връзките на обувките ми. По-вероятно беше да е видяла това от мнимата си майка, отколкото от Карл фон Дайним! Ала щом мисис Спрот забелязала какво прави детето; нагласила в стаята на Карл такива улики, които непременно да намерим и като капак на всичко натопила връзка за обувки в симпатично мастило.

— Радвам се, че Карл не е замесен — каза Томи. — Той ми беше симпатичен.

— Нали не е пострадал? — попита Тапънс загрижено, озадачена от употребеното минало време.

Мистър Грант поклати плава.

— Нищо му няма — отговори той. — Впрочем тук имам една малка изненада за вас.

— Много се радвам за Шийла! — възкликна Тапънс със светнало лице. — Не ще и дума, много идиотски постъпихме като се усъмнихме в мисис Переня.

— Тя е замесена донякъде в дейността на Ирландската републиканска армия, но в нищо друго не можем да я упрекнем — заяви мистър Грант.

— Аз подозирах малко мисис О’Рърк и понякога и семейство Кейли…

— Аз пък подозирах Блечли — обади се ТОМИ.

— А в същото време — рече Тапънс — мислехме майката на Бети за невзрачна личност.

— Едва ли може да се нарече невзрачна — каза мистър Грант. — Тя е много опасна жена и опитна артистка. А за съжаление е англичанка по рождение.

— Тогава — рече Тапънс — не заслужава да я съжалявам, нито да и се възхищавам, щом не е работила за страната си. — Тя погледна мистър Грант със съживено любопитство. — Намерихте ли каквото търсехте?

Мистър Грант кимна.

— Всичко беше в оная оръфана колекция от детски книжки в по два екземпляра.

— Ония, дето Бети им викаше „лоши“! — възкликна Тапънс.

— Наистина бяха лоши — произнесе мистър Грант студено. — „Малкият Джек Хорнър“ съдържаше пълни подробности за разположението на морските ни сили. „Джони Развей-Прах“ — за въздушните ни сили. В „Човечето с пистолетчето“ бяха надлежно изложени различни военни въпроси.

— „Гъске, гъске миличка“? — попита Тапънс.

— Когато я обработихме със съответвия реактив — отговори мистър Грант, — на книгата се появи, написан със симпатично мастило, пълен списък на всички видни личности, които са обещали да подпомогнат нахлуването в нашата страна. Между тях имаше двама полицейски началници, един вицемаршал от въздушните сили, двама генерали, директор на оръжеен завод, един министър, много цивилни полицаи, командири на доброволчески дружини за местна отбрана и различна по-дребна риба от армията и флотата, а също и няколко служители от нашето разузнаване.

Томи и Тапънс гледаха изумени.

— Невероятно! — възкликна Томи. Грант поклати глава.

— Вие нямате представа за силата на германската пропаганда. Тя използва стремежа, жаждата на човека за власт. Тези хора са били готови да предадат родината си не за пари, а от мегаломанска гордост — какво са способни да направят самите те за страната си. Навсякъде е бивало така. Това е култът към Луцифер — Луцифер, Сина на Зорницата. Гордост и желание за лична прослава!

И добави:

— Естествено проектираното нашествие е имало всички шансове да успее, щом са налице такива хора, които да издават противоречиви заповеди и да създават бъркотия.

— А сега? — попита Тапънс.

Мистър Грант се усмихна.

— А сега — отговори той — нека заповядат! Ние сме готови!