Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (6)

I

Томи погледна предпазливо пакетчето, което Тапънс му пъхна в ръцете.

— Това ли е?

— Да. Внимавай да не се изцапаш.

Томи помириса леко пакетчето и отговори решително:

— Ще внимавам. Но какво е това ужасно нещо?

— Асафетида^[1] — отвърна Тапънс. — Една щипка от нея и, както се казва в рекламата, ще се чудиш защо приятелят ти не е вече внимателен към теб.

— Хитра работа — промърмори Томи.

Скоро след това се случиха различни неща.

Първото, беше миризмата в стаята на мистър Медоуз.

Мистър Медоуз, на характер човек, който не обичаше да се оплаква, отначало само подхвърли лек намек, но после започна все по-енергично да протестира.

Повика мисис Переня да се убеди сама. Макар и неохотно, тя се видя принудена да признае, че наистина се усеща миризма. Подчертано неприятна миризма. Може би, предположи тя, кранчето на газовата печка пропуска.

Томи се наведе, помириса и отбеляза, че според него миризмата не иде оттам. Нито от пода. Лично той смята, че е от умрял плъх.

Мисис Переня призна, че е чувала за такива случаи, но е сигурна, че в „Сан Суси“ няма плъхове. Може да е мишка, макар че самата тя никога не е виждала мишка.

Мистър Медоуз заяви твърдо, че миризмата показва наличие на плъх — и добави още по-твърдо, че няма да преспи нито една нощ повече в тази стая, докато въпросът не се изясни. Помоли мисис Переня да му даде друга стая.

Мисис Переня отговори: Разбира се, тя тъкмо се канела да предложи същото. За съжаление единствената свободна стая е твърде малка и не е с изглед към морето, но ако мистър Медоуз няма нищо против това…

Мистър Медоуз нямаше нищо против. Едничкото му желание беше да се махне от тая миризма. Тогава мисис Переня го заведе до една малка спалня, чиято врата случайно се намираше точно срещу вратата на стаята на мисис Бленкънсоп и заповяда на полуидиотката с дрезгавия глас Биътрис „да премести нещата на мистър Медоуз“. След това обясни, че ще повика „човек“ да вдигне дъските на пода и да потърси причината за миризмата.

Така въпросът се уреди задоволително и за двете страни.

II

Втората случка беше сенната хрема на мистър Медоуз. Поне така я нарече той отначало. По-късно призна колебливо, че може просто да е настинал. Кихаше много и очите му сълзяха. От голямата копринена носна кърпа на мистър Медоуз лъхаше лек, едва доловим мирис на суров лук, който вятърът разнасяше, но никой не забелязваше това, защото обилно количество одеколон прикриваше тази по-остра миризма.

Накрая, сломен от непрекъснатото кихане и секнене мистър Медоуз реши да прекара тоя ден на легло.

Същата сутрин мисис Бленкънсоп получи писмо от сина си Дъглас. Мисис Бленкънсоп беше толкова развълнувана и възбудена, че всички в „Сан Суси“ научиха за това събитие. Писмото не е цензурирано, обясни тя, защото за щастие го донесъл един приятел на Дъглас, дошъл си в отпуск, така че този път Дъглас можал да пише по-подробно.

— А това показва — заяви мисис Бленкънсоп, клатейки дълбокомъдрено глава, — колко малко знаем всъщност какво става.

След закуска тя се качи в стаята си, отвори лакираната кутия и скъта там писмото. Между сгънатите страници бе сложила няколко незабележими зрънца оризова пудра. Когато затваряше кутията, притисна силно пръсти върху капака й.

На излизане от стаята си се закашля и отсреща до летя извънредно артистична кихавица.

Тапънс се усмихна и заслиза по стълбата.

Тя вече бе разгласила намерението си тоя ден да отиде в Лондон — да поговори с адвоката си за някаква работа и да направи някои покупки.

Насъбралите се пансионерки й устроиха сърдечно изпращане и я отрупаха с разни поръчки — „само ако имате време, разбира се“.

Майор Блечли стоеше настрана от тази женска врява. Той четеше вестника си и произнасяше гласно съответни коментарии:

— Какви мръсници са тия германци! Обстрелвали с картечници цивилни бежанци по пътищата. Жестоки зверове! Ако бях на мястото на нашите…

Тапънс го остави да продължава да описва какво би направил той, ако ръководеше лично военните действия.

Тя заобиколи през градината да попита Бети Спрот какъв подарък от Лондон би желала.

Бети, която стискаше възторжено един охлюв в топлите си ръчички, загука признателно. В отговор на предложенията на Тапънс — „Мацка? Книжка с картинки? Цветни креди за рисуване?“ — Бети реши: „Бети лисува.“ Така в списъка на Тапънс бяха отбелязани и цветни креди.

Когато продължи по пътеката в края на градината, за да излезе на алеята за коли, тя се натъкна ненадейно на Карл фон Дайним, който стоеше облегнат на стената. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Щом Тапънс се приближи, той се обърна към нея. Обикновено безстрастното му лице беше сгърчено от вълнение.

Тапънс се спря неволно и запита:

— Какво се е случило?

— Ах, да, много неща. — Гласът му беше прегракнал и неестествен. — Тук имате една поговорка — ни рак, ни риба — нали?

Тапънс кимна.

Карл продължи с горчивина:

— Такъв съм и аз. Но не може да продължава така. Не може. Според мен най-добре ще бъде да сложа край на всичко.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте внимателна към мен — отвърна младежът. — Мисля, че ще ме разберете. Аз избягах от родината си поради неправдата и жестокостта. Дойдох тук да търся свобода. Мразех нацистка Германия. Но, уви, продължавам да съм германец. Нищо не може да ме промени.

Тапънс промърмори:

— Зная, че ще имате затруднения…

— Не става дума за това. Както ви казах, аз съм германец. По сърце, по чувства. Германия си остава моя родина. Когато чета за бомбардирани германски градове, за загинали германски войници, за свалени германски самолети — зная, че умират мои сънародници. И когато тоя стар майор фанатик чете нещо от вестника си, когато казва „тия мръсници“, просто побеснявам, не мога да търпя.

И добави тихо:

— Затова, мисля, ще е най-добре да сложа край на всичко. Да, да сложа край.

Тапънс го улови здраво за ръката.

— Глупости! — сгълча го тя. — Естествено е да се чувствате така. Всеки на ваше място би реагирал по същия начин. Но трябва да се държите.

— Искам да ме интернират. Така ще ми бъде по-леко.

— Да, вероятно. Но междувременно вие вършите полезна работа — поне така съм чувала. Полезна не само за Англия, но и за цялото човечество. Вие работите върху проблемите на обеззаразяването, нали?

Лицето му леко просветва:

— А, да, и започвам да имам големи успехи. Открих един процес, много прост, лесно осъществим и удобен за прилагане.

— Ето на — каза Тапънс, — нещо, за което заслужава да се работи. Всичко, което облекчава страданията, е полезно. Всичко, което е градивно, а не рушително. Естествено, налага се и да ругаем противната страна. И в Германия правят същото. Стотици майор блечлиевци с пяна на уста. Аз самата мразя германците. Когато кажа германците, усещам как ме облива омраза. Ала когато си мисля за обикновените германци, за майките, седнали в тревожно очакване за новини от синовете си, за младежите, които напускат домовете си, за да воюват, за селяните, които прибират урожая, за дребните търговци и за други прекрасни, миля германци, които познавам, чувствата ми са съвсем други. Тогава разбирам, Se и те са хора като нас и че всички чувстваме еднакво. Това е истината. Другото е само военна маска, която човек си надява. То е частица от войната, вероятно необходима частица, ала мимолетна.

Докато говореше, Тапънс си спомни, като Томи неотдавна, думите на медицинската сестра Кевъл: „Не е достатъчно само родолюбив. В сърцето ми не бива да има омраза.“

Това изказване на една истинска патриотка винаги им се бе струвало връхна точка на саможертвата.

Карл фон Дайним улови ръката й и я целуна.

— Благодаря ви — каза той. — Това, което казвате, е хубаво и вярно. Ще бъда по-твърд.

„О, боже — мислеше си Тапънс, когато вървеше по пътя към града, — колко жалко, че човекът, който ми е най-симпатичен тук, е германец! Всичко е с главата надолу!“

III

Тапънс беше крайно акуратна. Макар и да нямаше никакво желание да ходи в Лондон, тя сметна за благоразумно да изпълни точно това, което бе говорила. Ако тоя ден бе направила само някаква екскурзия донякъде, някой можеше да я види и това да се разчуе в „Сан Суси“.

Не, миене Бленкънсоп бе заявила, че отива в Лондон и трябваше да отиде именно в Лондон.

Купи си билет за отиване и връщане трета класа й тъкмо когато напускаше билетното гише се сблъска о Шийла Переня.

— Здравейте — каза Шийла. — Закъде ще пътувате?. Аз пък се отбих да направя справка за един колет, който, изглежда, се е загубил.

Тапънс обясни плановете си.

— О, да, разбира се — каза Шийла небрежно. — Спомням си, че споменахте нещо в този смисъл, но не знаех, че заминавате именно днес. Ще дойда да ви изпратя до влака.

Шийла беше необикновено оживена. Сега не изглеждаше избухлива, нито навъсена. Бъбреше много весело за дребни подробности от всекидневния живот в „Сан Суси“. Говори на Тапънс до потеглянето на влака от гарата.

След като помаха от прозореца и погледна отдалечаващата се фигура на момичето, Тапънс седна на мястото си в ъгъла и се отдаде на сериозни размишления.

Случайно ли, питаше се тя, Шийла се намираше на гарата точно по същото време? Или това беше доказателство за усърдността на врага? Може би мисис Переня е искала да се увери, че бъбривата мисис Бленкънсоп действително е заминала за Лондон? Второто й се струваше по-вероятно.

IV

Едва на другия ден Тапънс има възможност да поговори е Томи, тъй като се бяха уговорили никога да не се опитват да се свързват помежду си под покрива на „Сан Суси“.

Мисис Бленкънсоп срещна мистър Медоуз, когато той, с малко отслабнала сепна хрема, се разхождаше бавно по кея. Седнаха на една от пейките по крайбрежната алея.

— Е? — попита Тапънс.

Томи кимна бавно. Изглеждаше доста омърлушен.

— Да — отвърна той. — Открих нещичко. Но какъв ден, господи! Все с око на цепката на вратата. Вратът ми се схвана.

— Остави сега твоя врат — каза Тапънс, безчувствена към страданието му. — Разказвай.

— Е, разбира се, най-напред влязоха слугите да оправят леглото и да разтребят стаята. После дойде и мисис Переня, но докато слугините бяха още вътре, за да ги скастри за нещо. По едно време се вмъкна хлапето и излезе пак с някакво плюшено кученце.

— Да, да. А някой друг?

— Един-единствен — произнесе Томи бавно.

— Кой?

— Карл фон Дайним.

— Аха! — Тапънс почувствува внезапна болка. — Значи все пак… Кога дойде?

— По време на обеда. Излезе от столовата рано, качи се в стаята си, после мина през коридора и се вмъкна в твоята. Стоя там близо четвърт час. — Томи помълча. — Мисля, че така всичко се изяснява, нали?

Тапънс кимна.

Да, напълно с изяснява. Карл фон Дайним би могъл да влезе в спалнята на мисис Бленкънсоп и да остане там четвърт час по една-единствена причина. Съучастничеството му се доказваше. Той трябва да е отличен артист, помисли си Тапънс.

Думите му, отправени към нея тази сутрин, бяха прозвучали толкова искрено. Е, в известен смисъл може да са били искрени. За да мамиш, трябва да знаеш кога да си служиш с истината. Карл фон Дайним, действително беше патриот, неприятелски агент, работещ за родината си. Човек е длъжен да го уважава за това. Да, но и да го унищожи.

— Жалко — изговори Тапънс бавно.

— Да, жалко — каза Томи. — А е добро момче.

— Ако бяхме с теб в Германия и ние щяхме да правим същото — рече Тапънс.

Томи кимна. Тапънс продължи:

— И тъй, горе-долу знаем положението. Карл фон Дайним работи с Шийла и майка й. Вероятно мисис Переня е „голямата клечка“. Освен това имаме и оная чужденка, дето разговаряше с Карл вчера. Тя също е замесена по някакъв начин.

— Какво ще правим сега?

— Ще трябва някой ден да претършуваме стаята на мисис Переня. Там може да има нещо, което би ни насочило по някаква диря. И трябва да я следим — да видим къде ходи и с кого се среща. Томи, хайде да доведем Албърт тук.

Преди години Албърт, пиколо в хотел, бе обединил силите си с младото семейство Бирсфърд и участвал в неговите приключения. След това бе постъпил в тяхното частно детективско бюро и служил като единствен негов разсилен. Преди около шест години се бе оженил и сега беше горд собственик на пивницата „Патицата и кучето“ в Южен Лондон.

Тапънс продължи бързо:

— Албърт много ще се зарадва. Ще го докараме тук. Може да се настани в кръчмата до гарата и да следи семейство Переня и всички други.

— Ами мисис Албърт?

— Миналия понеделник тя заминала с децата при майка си в Уелс. Поради въздушните нападения. Така всичко се урежда отлично.

— Да, идеята ти е добра, Тапънс. Наистина ще бие много на очи, ако двамата с теб следим жената. Албърт е тъкмо за тази работа. Сега друго нещо: според мен трябва да държим под око така наречената полякиня, която разговаряше с Карл и се навърта тъдява. Струва ми се, че тя представлява другия клон на организацията — именно това трябва да разберем.

— О, да, съгласна съм. Тя идва тук за инструкции или да взема поръчки. Следващия път, когато я видим, единият от нас трябва да я проследи и да научи нещо повече за нея.

— А защо да не претърсим стаята на мисис Переня и стаята на Карл например?

— Мисля, че няма да намерим нищо в неговата. В края на краищата като германец полицията има право да я обискира, така че той ще внимава да няма в нея нищо подозрително. Виж, със семейство Переня ще бъде трудно. Когато майката е извън къщата, Шийла често е там, пък Бети и мисис Спрот непрекъснато търчат по стълбите, а мисис О’Рърк прекарва много време в спалнята си.

Тя помълча.

— На обед е най-подходящото време.

— Времето, избрано от мистър Карл, а?

— Именно. Аз мога да се престоря, че ме боли главата и да се прибера в стаята си. Само че някой може да дойде и да пожелае да се погрижи за мен. Знам какво да направя: просто ще се вмъкна тихомълком преди обеда и ще се кача в стаята си, без да се обадя никому. А след обяда мога да кажа, че съм имала главоболие.

— Не е ли по-добре аз да изпълня този номер? Утре сенната хрема би могла да ме повтори.

— Мисля, че е по-добре да бъда аз. Хванат ли ме, винаги мога да кажа, че съм търсила аспирин или нещо друго. Виж, ако заварят в стаята на мисис Переня някого от мъжете, това би дало повод за повече клюки.

Томи се ухили:

— От скандално естество.

Изведнъж усмивката му помръкна. Той стана някак сериозен и угрижен.

— Необходимо е да действаме колкото може по-бързо, мила. Днес новините са лоши. Трябва скоро да имаме някакъв резултат.

V

Томи продължи разходката си. След малко влезе в пощата, където се свърза по телефона с мистър Грант и докладва-, че „последната операция беше успешна и нашият приятел К е несъмнено замесен“.

После написа едно писмо и го пусна. То беше адресирано до мистър Албърт Бат, „Патицата и кучето“, Глъморган стрийт, Кенингтън.

След това си купи един седмичник, който претендираше, че осведомява английската общественост точно какво ще стане, и закрачи невинно обратно към „Сан Суси“.

Изведнъж го спря мощният глас па капитан Хейдок, който се подаваше от двуместната си кола и викаше? „Хей, Медоуз, искате ли да ви закарам?“

Томи прие поканата с благодарност и се качи.

— Значи четете тая отрепка, а? — попита Хейдок, хвърляйки бегъл поглед към алената корица на „Тайни седмични новини“.

Мистър Медоуз се смути леко, като всички читатели на въпросното, периодично издание, когато им задаваха този въпрос.

— Ужасна отрепка — съгласи се той. — Но понякога, знаете ли, като че ли наистина са осведомени какво става зад кулисите.

— А понякога грешат.

— Е, вярно.

— Бедата е там — каза капитан Хейдок, който караше твърде неуверено по еднопосочната улица и едва не се блъсна в един голям фургон, — че когато човек излезе прав, това се помни, а когато сгреши, забравят го.

— Мислите ли, че има някаква истина в този дух, че Сталин ни направил някакво предложение?

— Гладна кокошка просо сънува, момчето ми, гладна кокошка просо сънува — изказа се капитан Хейдок. — Руснаците са страшни дяволи. Не им вярвайте, ви казвам. Чух, че сте болнав.

— Лек пристъп на сенна хрема. Винаги ми се явява по това време на годината.

— Да, така става. Лично аз никога не съм боледувал от такова нещо, но един мой приятел я имаше. Поваляше го редовно всеки юни. Чувствате ли се достатъчно разположен да поиграем голф?

Томи отговори, че би поиграл с голямо удоволствие.

— Чудесно. Да се уточним за утре, а? Вижте какво, трябва да отида на съвещание във връзка с организацията „Парашот“ — за набиране на местни доброволци — прекрасна идея, ако питате мен. Време е всички да вложим силите си. И тъй, да се уговорим за около шест. Удобно ли ви е?

— Много благодаря. С удоволствие ще дойда.

— Добре. Значи се разбрахме.

Капитанът спря рязко пред вратата на „Сан Суси“.

— Как е прекрасната Шийла? — попита той.

— Отлично, предполагам. Не я виждам често. Хейдок нададе гръмкия си лаещ смях.

— Май че толкова често, колкото би ви се искало, a! Красиво момиче, но страшно грубо. Непрекъснато е с оня германец. Според мен постъпва крайно непатриотично. Изглежда, не са й по вкуса старци като нас, ала в нашите въоръжени сили има толкова симпатични младежи! Защо се е уловила за тоя мръсен немец? Това ме дразни.

— Внимавайте — предупреди мистър Медоуз, — той тъкмо се изкачва по хълма зад нас.

— Пет пари не давам, че ще чуе! Дори искам да чуе. Ще ми се да ритна мистър Карл по задника. Всеки честен германец се бие за родината си — не се спотайва, за да се измъкне!

— Хм — промърмори Томи, — във всеки случай един германец по-малко за нахлуването в Англия.

— Тоест, вече е тук? Ха-ха, добре го казахте, Медоуз! Не че вярвам на разните глупави приказки за нахлуване. Никой досега не е нахлувал у нас и никога няма да нахлуе. Слава богу, че си имаме флота!

С това патриотично заключение капитанът включи рязко амбреажа и колата се понесе по нанагорнището към „Контрабандистка почивка“.

VI

Тапънс пристигна пред пътната врата на „Сан Суси“ в два без двайсет. Тя свърна от автомобилната алея, прекоси градината и се вмъкна в къщата през отворения прозорец на салона. Отдалеч се носеше миризма на ирландско рагу, тракане на чинии и шум на гласове. Пансионерите на „Сан Суси“ залягаха усърдно върху обеда си.

Тапънс почака до вратата на салона, докато Марта прислужницата мине през вестибюла и влезе в столовата, после изтича бързо по стълбата, без обувки.

Влезе в стаята си, обу меките си филцови домашни пантофи, след това прекоси стълбищната площадка и се промъкна в стаята на мисис Переня.

Щом се озова вътре, огледа се и изведнъж почувства отвращение от себе си. Неприятна работа! Нямаше никога да си прости, ако мисис Переня се окажеше просто мисис Переня. Да надничаш в личния живот на хората…

Тапънс се овладя, както се овладява нетърпелив териер — спомен от детинството й. В края на краищата това беше война!

Приближи се до тоалетната масичка.

С бързи и сръчни движения претършува всички чекмеджета. Едно от чекмеджетата на високото писалище беше заключено. То изглеждаше по-обещаващо.

Томи бе получил някои инструменти и кратки напътствия за боравене с тях. Тези напътствия бе предал на Тапънс.

Едно-две ловки извивания на ръката и чекмеджето се отвори.

Вътре намери касичка с двайсет лири стерлинги в банкноти и малко сребърни монети… също и кутия за скъпоценности. Имаше и снопче книжа. Те заинтересуваха Тапънс най-много. Тя ги прегледа набързо, по принуда им хвърли само бегъл поглед. Не разполагаше с повече време.

Имаше също документи, отнасящи се до ипотека върху „Сан Суси“, банкова сметка, писма. Времето летеше бързо, Тапънс прочиташе бегло документите, търсейки трескаво нещо, в което би се крил двояк смисъл. Прегледа две писма от някаква приятелка в Италия, безредни, несвързани писма, привидно напълно безобидни. Но може да не бяха толкова безобидни, колкото изглеждаха. Писмо от някой си Саймън Мортимър от Лондон — сухо делово писмо, съдържащо толкова маловажни неща, че Тапънс се чудеше защо е запазено. Може би мистър Мортимър не беше толкова безобиден, колкото изглеждаше? Най-отдолу в купчинката намери писмо с избледняло мастило. Подписано „Пат“, то започваше с думите: „Това ще бъде последното писмо, което ти пиша, скъпа ми Айлин…“

Не, не бива! Тапънс не се решаваше да чете по-нататък. Сгъна го отново, подреди другите писма върху него, после изведнъж, застана нащрек, затвори чекмеджето — нямаше време да го заключва. Когато вратата се отвори и мисис Переня прекрачи прага, Тапънс тършуваше неуверено между шишетата на умивалника.

Мисис Бленкънсоп извърна към домакинята смутено, глупаво лице.

— Ох, мисис Переня, простете ми! Прибрах се с такова ужасно главоболие, че реших да взема малко аспирин и да полежа, но не можах да намеря, тубата си, та си помислих, че няма да имате нищо против… Зная, че имате аспирин, понеже неотдавна предложихте на мис Минтън.

Мисис Переня влезе тържествено в стаята. Тя отговори рязко:

— О, разбира се, мисис Бленкънсоп, но защо не дойдохте да ми поискате?

— Хм, вярно, трябваше да ви поискам. Но знаех, че всички обядвате, а пък толкова мразя да безпокоя хората около себе си…

Като заобиколи Тапънс, мисис Переня взе шишенцето с аспирина от умивалника.

— Колко искате? — запита тя отсечено.

Мисис БЛЕНКЪНСОП прие три. Придружена от мисис Переня, тя мина в своята стая, и забързано отклони предложението да си сложи грейка.

На, излизане от стаята й мисис Переня даде последния изстрел:

— Но вие си имате аспирин, мисис Бленкънсоп. Аз го видях.

Тапънс побърза да извика:

— О, зная. Зная, че имам, но съм толкова глупава, че просто не можах да го намеря.

Мисис Переня оголи големите си бели зъби и каза:

— Е, добре, приятна почивка до времето за чай.

И излезе, като затвори вратата подире си. Тапънс въздъхна дълбоко. Не смееше да помръдне на леглото СИ, да не би мисис Переня да се върне.

Дали се е усъмнила в нещо? Тези зъби, толкова големи и толкова бели… „За да ям по-добре, миличка.“^[2] Колкото пъти забележеше тия зъби, Тапънс все си помисляше тока. Ръцете на мисис Переня също бяха големи, страшни.

Тя, изглежда, приемаше присъствието на Тапънс в спалнята й като съвсем естествено. Но по-късно щеше да намери чекмеджето на бюрото си отключено. Дали няма да се усъмни тогава? Или просто ще помисли, че сама го е оставила отключено? Случват се такива неща. Дали Тапънс бе успяла да подреди книжата така, че да изглеждат както преди?

Разбира се, дори и мисис Переня да забележи нещо нередно, по-вероятно е да заподозре някоя от слугините, отколкото „мисис Бленкънсоп“. Но дори и да заподозре нея, може би ще си обясни постъпката й с неуместно любопитство? Тапънс знаеше, че има хора, които си завират носа навсякъде.

Но, от друга страна, ако мисис Переня беше прочутата германска агентка М, тя ще я заподозре в контрашпионаж.

Ала нищо в поведението й не показваше прекомерна бдителност.

Тя се държеше напълно естествено — като се изключеше единствено оная остро подчертана забележка за аспирина.

Внезапно Тапънс се привдигна от леглото. Бе си спомнила, че аспиринът заедно с йода и шишенцето с таблетки натриев бикарбонат се намираха в дъното на чекмеджето на писалището, където та бе сложила при ваденето на багажа си.

Следователно излиза, че не само тя си пъхаше носа в чужди стаи. Мисис Переня я бе изпреварила.