Фриц Риман
Основни форми на страх (6) (Една дълбинно-психологическа студия)

Примери за шизоидния тип поведение

Надарен, но много своенравен и почти без никакви контакти музикант се намирал в тежка финансова ситуация. Един познат му предложил добре платено място, което отговаряло на интересите му и било от решаващо значение за него. В деня, в който трябвало да започне работата, която вече бил приел, той не се явил без каквото и да е извинение и загубил шанса си. Пред себе си той изтъквал аргумента, че приятелят само искал да му покаже собственото си превъзходство и да навре в очите му неговото мизерно положение — може би дори е имал хомосексуални мотиви.

Следователно вместо да приеме това, което доброжелателно му е предложено, той бива обзет от страха да не стане зависим и да не трябва да се чувства задължен и благодарен на другия. Пред самия себе си той беше длъжен да го изтълкува превратно, като припише на приятеля си съмнителни мотиви. Още по-дълбоко в основата на това трудно разбираемо поведение се намира желанието да поставиш другия на изпитание: ако наистина има сериозно намерение да ми помогне и не се стресне от държането ми, ако въпреки всичко не ме изостави, то тогава аз действително знача нещо за него.

Тук съвсем ясно проличава невъзможността за излизане от този съдбовен кръг и за придобиване на нов опит в общуването: дали някога за шизоидния човек ще съществува достатъчна гаранция, за да може да повярва в една истинска благосклонност? И кой от друга страна би бил готов да се подлага на такива прекомерни изисквания и да се опитва да разбира основанията на подобно поведение? Светът като цяло изобщо не е склонен да го прави.

При това ситуацията на този човек бе още по-сложна, защото той сякаш еднакво силно желаеше неговият познат да продължи да се занимава с него въпреки поведението му, както и да го изостави. В първия случай той би трябвало да коригира своето мнение за хората и да може да им се довери, за което копнееше. Във втория случай той би затвърдил представата си, че хората не са достойни за доверие и с още по-голямо „право“ би се оттеглил, изпълнен с горчивина, в своята героична самота и човешко презрение, което беше по-удобно.

Този музикант често сменяше приятелките си, които всеки път скоро отново напускаше, защото не харесваше ту стила на едната, ту фигурата на другата, ту образованието на третата и т.н. — все рационализации на страха му от обвързване и същевременно предпазване от това, да не би все пак да се влюби в някого и така да се изложи на опасността, наречена „любов“. Тук би трябвало да споменем, че пациентът, извънбрачно дете, отрано бил даван на различни роднини и възприеман от тях като товар.

Друг пример за такава структура на личността:

Един мъж на средна възраст постоянно се измъчвал от мисълта, че е аутсайдер. Той имал чувството, че никъде не е на мястото си, че другите хора го отхвърлят или гледат подигравателно-критично на него. Той страдал от това и ставал несигурен, професионалната му кариера била на път да се провали тъкмо поради обстоятелството, че другите го възприемат като чуждо тяло и като „изключително труден“; и така се стигнало до типичния порочен кръг — неговата ответна реакция действително го правела все по-труден за общуване. Много често, без никаква видима причина, той ставал груб, нараняващо ироничен с началниците, „кастрещ“ безоснователно колегите; начинът му на обличане и на живот толкова се различавал от обичайния, че хората все повече се отдръпвали и не искали да имат нищо общо с него.

Въз основа на нарастващата дистанция и изолираност сега не само той проектираше много неща върху околните, а, както обикновено става във всяко взаимодействие, те от своя страна също проектираха толкова много неща върху него — човек винаги е склонен да проектира своите собствени проблеми и неинтегрирани, несъзнавани дялове на душата върху онова, което му изглежда чуждо, непривично или заплашващо. Така той сякаш все повече се превръщаше в черната овца, в изкупителната жертва на колектива, в който живееше и работеше. И понеже хората в действителност малко го познаваха, той изглеждаше някак странен на повечето си колеги, без те някога да са полагали усилие да си дадат сметка, защо го отхвърлят. Така скоро започнаха да се носят слухове за него; може би той „не е съвсем наред“; може би има проблеми със сексуалността си; може би е неблагонадежден в политическо отношение и т.н., накратко — той изглеждаше подозрителен, без човек да е наясно как и защо. Хората не съзнаваха, че по този начин проектират върху него собствени непреработени проблеми. Нищо от това не му бе споменавано; той усещаше само нарастващото, необяснимо за него дистанциране на другите, улавяше тук и там по някой недоверчив поглед или виждаше, как те се разбират помежду си с погледи, които той не можеше да проумее — накратко, стигна се до един дяволски кръг, задвижван от двете страни, от който не съществуваше изход.

Сега бих искал да опиша по-подробно някои моменти от биографията на този мъж, за да покажа къде са били заложени наченките на неговата шизоидност, на бъдещите трудности в социалния живот и общуването, които той самият първоначално изобщо не можеше да види в тази взаимовръзка; той ги възприемаше единствено като загадъчни и сякаш съдбовни.

Той произхождаше от необичайна среда. Бащата бил автор на пътеписи и по време на ранното детство на сина, единствено дете в семейството, се ползвал с голям успех. Печелел много пари и живеел нашироко, организирайки шумни празненства. Майката била изцяло погълната от този луксозен живот сред висшето общество и нямала много време за детето — по-скоро интерес и любов. Така той от малък бил предоставен на грижите на една детегледачка, а след това на един черен прислужник. Според господин Х. двамата все пак не се отнасяли много зле с него.

Той бил петгодишен, когато родителите му разтрогнали брака си, който и в годините преди това едва ли би могъл да бъде наречен истинска общност, тъй като и двамата — те смятали това за модерно и за знак на разкрепостеност — имали многобройни интимни връзки с други партньори. Той останал при бащата, в началото му казали само, че майката „заминала задълго“, без никакъв коментар. Скоро след това — нещо, което той научил много по-късно — майката постъпила за около две години в психиатрична клиника. Можем да предложим, че тя и преди това е имала психически проблеми. Малко след развода бащата се оженил за една от сестрите на майката — това бил неговият трети брак. Мащехата отдавна мразела сестра си, която винаги била предпочитаната в къщи; по-късно, когато момчето станало на 15 години, тя се самоубила — след което бащата се оженил за четвърти път.

Господин Х. израснал в тази среда. Винаги се чувствал като петото колело на колата; никой не се грижел истински за него; той отрано живеел с чувството, че пречи, че всъщност е излишен и в крайна сметка — нежелан. Това се засилило от следните обстоятелства: бащината къща се намирала извън града, на изолиран хълм в една все още малко населена област, така че момчето нямало с кого да си играе. Бащата, чудак по природа, пиел често и водел своенравен живот; той превръщал нощта в ден, работел само нощем, защото тогава бил най-малко обезпокояван, и спял през деня, така че синът му почти не го виждал; освен това пътувал често и седмици наред отсъствал от къщи. Обществените порядки не значели нищо за него, той им се надсмивал — те са само за глупавите и слабите, била неговата аргументация.

Затова и по-късно синът не бил изпратен на училище, а обучаван вкъщи от частни учители, които също се сменяли често. Едва десетгодишен той тръгнал на училище. Тук за пръв път се проявили неговите проблеми в общуването, което не е за учудване с оглед на споменатата предистория. Дотогава той буквално нямал никакъв опит с деца на неговата възраст, не бил участвал в каквато и да е общност. Несигурността му го карала да търси роля, която да играе в класа и зад която да може да се скрие. И тъй като на няколко пъти — когато бил много забавен, без да си го поставя за цел — спечелил симпатии и одобрителен смях, той станал клоуна, а по-късно и размирника на класа. Той се домогвал до симпатиите на съучениците си, като иронизирал всичко, подигравал се с учителите, оставал равнодушен към предупреждения и наказания, бягал от училище и т.н. На бащата всичко това доставяло по-скоро удоволствие, така че момчето спечелило дори нещо като бащинско разположение — той се гордеел, че синът му също не се прекланя пред нормите на обществото.

Въпреки голямото си желание, той не успял да създаде приятелски контакти, защото другите го възприемали като наистина интересен и занимателен, но в крайна сметка комичен аутсайдер. Тъй като бил талантливо и умно момче, той все пак спечелил известно признание сред съучениците си, но не и истински приятел.

Когато бил на 12 години започнало това, което той по-късно сам наричаше своята „голяма болест“: понеже бил блед, хилав и предразположен към болести, втората му майка го освободила от часовете по физкултура и му забранила всякакъв вид спорт — „заради слабото ти сърце и защото израсна много бързо“. В резултат на това той не успял да развие здравословно усещане за тяло, да се почувства добре в собственото си тяло и проявявал характерните за това черти на скованост и непохватност; по този начин отпаднала още една възможност за контакт, телесна близост и здравословно съперничество.

Мащехата му, която криела зад свръхзагриженост своето не-благоразположение към него, го мъкнела от лекар на лекар. Дълго време, без определена причина, той трябвало да „пази леглото“. Лекарите се включили в тази игра и най-накрая един от тях успял да установи латентна туберкулоза на белия дроб. Сега той бил затворен за повече от 2 години в стаята си, през по-голямата част от времето — на легло. В този период той изчел огромно количество книги от богатата библиотека на бащата — безразборно, каквото му попаднело под ръка. Веднъж, по време на терапията, той съвсем сполучливо характеризира себе си: „В емоционално отношение аз съм десет години по-млад, отколкото в интелектуално“ — което всъщност е типично за шизоидните хора. „Аз не знам, дали съм хомо- или хетеросексуален“, бе друго негово изказване, изразяващо несигурността относно собственото му усещане за пол.

Едва четиринадесетгодишен той се върнал в училището и с оглед на контактите този втори опит протекъл не по-щастливо отколкото първия. Двете години на изолация тъкмо по времето на пубертета, които той преживял отделен от връстниците си, без партньор и разчитащ единствено на своята фантазия, по разбираем начин го затворили още повече в себе си и засилили неговите трудности в общуването. Отново бил възприеман от другите като чуждо тяло — освен това сега той влязъл като „нов“ в един вече сраснал се с годините колектив. В една анкета за бъдещи професионални желания 15-годишният написал: „професионален пушач“. Учителите реагирали остро на тази хулиганска ирония, без да видят криещите се зад нея нужда и безпомощност, без да схванат поведението му като алармен сигнал към околните. Като студент той станал член на една побойническа групировка — нещо изцяло несъответстващо му, но пореден опит „да принадлежи към нещо“, да се измерва с връстниците си и да докаже мъжествеността си. Воден от същите мотиви, по-късно той се записал доброволно в армията, но и тук останал особняк, който с непохватността си често предизвиквал другите към незлобливи подигравки.

След военната служба той продължил своето следване; изучавал история, езици и литература. След завършване на образованието си се отдал на преподаване; макар да гледали на него като на чудак, който се чувства у дома си само в света на книгите, той се радвал на високо професионално признание. Учениците оценявали задълбочените му познания и били снизходителни към слабостите му. На 24 години той се оженил — по-правилно би било да се каже: бил оженен. Малко след това жена му започнала да се оплаква, че той се интересува повече от своите книги и студии, отколкото от нея — което той изобщо не разбирал, защото я дарявал с вниманието, на което бил способен и от своя страна бил разочарован, че тя отдава твърде малко значение на неговия духовен свят и интереси. Така скоро се стигнало до взаимни изневери, от негова страна и до хомосексуални преживявания, които предизвикали у него тежко чувство за вина и граничещи с мания за преследване реакции — заради тях в крайна сметка той се подложи на психотерапия.

Описаната биография съдържа някои от типичните основания за шизоидно развитие на личността: твърде голяма дистанция, равнодушие и често отсъствие на родителите още от самото начало; освен това липса на телесна нежност и на разбиране за потребностите на детето. По-нататък: недостатъчно направляване, оставяне на детето само при важни стъпки в развитието; липса на контакт и общи преживявания с връстници, на участие в групи и общности; неудовлетворителни възможности за развитие на чувствената страна, на умението да се доверяваш. Всичко това води до появата на пропуски в общуването с другите хора, до липса на житейски техники, което постоянно захвърля един такъв човек назад към самия себе си, не на последно място и заради реакциите на света, които още повече го закотвят върху ролята на аутсайдер.

От казаното става ясно защо именно върху такава база се развива една от основните форми на страх — тази от отдаването и близостта — и съответно се надценява импулсът за себесъхраняване, а икономическата независимост се явява единствената възможност за себезапазване. Тук шизоидният превръща така да се каже нуждата в добродетел, като издига своята самота в ценност. Така той може да стигне до екстремни форми на нарцисизъм и до ожесточена враждебност спрямо всички и всичко, до презрение към човека, до цинизъм и нихилизъм. Зад всичко това, от никого незабелязван и страхливо стаен, се крие дълбокият копнеж за близост и доверие, за това да обичаш и да бъдеш обичан. Естествено, оттук лесно може да се стигне до асоциални и криминални прояви — понякога е достатъчен само един допълнителен подтик. Градацията в начина на поведение на шизоидните — от първоначално недоверие през отхвърляне, индиферентност, студенина до омраза и презрение към хората — обикновено е реакция от опита им с околните, който води до гореописания дяволски кръг.

Още един кратък пример, едно себеописание, което особено пластично обрисува липсващата емоционална въвлеченост в общуването и опита тя да бъде заместена от рационални средства за ориентиране — един шизоиден пациент веднъж сподели:

Винаги оставам с впечатлението, че тогава, когато другите реагират по чувство, при мен просто бързо протича поредица от процеси на включване и изключване.

Едно превъзходно описание за това, как при шизоидните хора неупражняваната емоционална връзка се замества от интелектуална будност и радароподобна чувствителност на сетивните органи и мисловните ходове — „процесите на включване и изключване“.

Тежките натоварвания и конфликти, с които те не успяват да се справят, се превръщат в последствие в телесни симптоми: при шизоидните — в съответствие с проблематиката им — биват засегнати преди всичко сетивните органи, както и органите за контакт и обмяна, кожата и дишането; тук спадат астматичните оплаквания и екземи, които понякога се появяват още в ранна възраст. Кожата е органът, който както ни отграничава от обкръжаващия свят, така и ни води до допир с него, по нея намират предпочитан израз трудностите в общуването на шизоидните хора — смущения в оросяването, псориазис, изпотяване и т.н.